Определение № 481 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1862/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 333 от 19.12.2019 год. по гр. д. № 457/2019 год. Кюстендилският окръжен съд, като въззивна инстанция по реда на чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил първоинстанционното решение от 11.01.2019 год. по гр. д. № 1371/2017 год. на районен съд - Дупница. С него е отхвърлен предявения от А. К. С., В. К. С. и Е. К. Д. срещу А. И. Ш. иск за прогласяване нищожност на решението по гр. д. № 1748/2013 год. на Дупнишкия районен съд. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците А. К. С., В. К. С. и Е. К. Д., чрез процесуалния им представител адв. М. М. от Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен. Касаторите считат, че липсата на одобрена кадастрална карта съгласно заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 год., посочена в диспозитива на решението, както и липсата на индивидуализация на имота в същия, представляват порок, водещ до нищожност на решението. Релевирането на този порок е допустимо и при осъществен инстанционен контрол на съдебното решение, тъй като нищожното решение не поражда правни последици. В приложеното изложение касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението поради противоречие с представената съдебна практика при произнасянето по формулираните въпроси: Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени от страните възражения, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка /противоречие с Р № 138 от 13.05.2014 год. по гр. д. № 5715/2013 год., Р № 331 от 19.05.2010 год. по гр. д. № 257/2009 год., ІV г. о., Р № 65 от 16.07.2010 год. по гр. д. № 4216/2008 год., ІV г. о., Р № 670 от 15.11.2010 год. по гр. д. № 695/2009 год., ІV г.о. и Р № 548 от 6.12.2010 год. по гр. д. № 1119/2009 год., ІІІ г. о./; Има ли значение обстоятелството, че едно съдебно решение е преминало инстанционен контрол за основателността на иска за прогласяване нищожността на това решение /поддържа се противоречие с приетото в Р № 114 от 13.10.2014 год. по гр. д. № 1954/2014 год., Р № 123 от 4.04.2012 год. по гр. д. № 777/2011 год. І г. о., Р № 45 от 8.09.2014 год. по т. д. № 3331/2013 год./. По въпроса: Представлява ли фиксирането на момента, към който едно лице се признава за собственик по чл. 53, ал. 2 ЗКИР не чрез посочване на конкретна дата, а чрез посочването на едно неосъществено събитие, обстоятелство, което прави волята на съда неразбираема до степен, която е от естество да опорочи валидността на постановения съдебен акт? касаторите поддържат липса на съдебна практика, което обосновава релевираното от тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въз основа на довода за липса на точен момент, към който е признато правото на собственост на ответника А. Ш. в решението, чиято нищожност се претендира, с оглед отмяната на посочената заповед от 30.07.2004 год. Ответникът А. И. Ш. не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в изложението им, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения по чл. 270, ал. 2 ГПК иск, въззивният съд приел на първо място, че същият е процесуално допустим. Иск за прогласяване на нищожност на решението може да се предяви безсрочно, дори и решението да е преминало целия инстанционен контрол. Позовал се е на хипотезите, в които съдебното решение е нищожно – когато е постановено от незаконен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е съставено в писмена форма, както и не е подписано от мнозинството съдии от състава, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, която не може да се изведе и по пътя на тълкуването, както и когато повелява изпълнението на нещо, което е неизпълнимо или изпълнение на действие, което съставлява престъпление. В този смисъл са и разясненията в ТР № 1/2012 по т. д. № 1/2011 год. на ОСГТК на ВКС. Съдът приел, че в настоящия случай такива пороци не са налице. Оплакването за неизпълняемост на решението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, поради липса на действаща кадастрална карта към момента, към който е признато правото на собственост на ответника на процесните 68 кв. м., както и относно липсата на достатъчна индивидуализация на този имот, е прието за неоснователно. С оглед характера на иска по чл. 53, ал. 2, предл. 2 ЗКИР – установителен такъв за правото на собственост към минал момент – този на одобряване на кадастралната карта, приел, че произнасянето на съда е в този смисъл. Индивидуализацията на спорната площ е въз основа на границата между съседните имоти по кадастралната карта по посочената заповед от 30.07.2004 год. и кадастралната граница между съседните парцели по действалия към този момент ЗРП от 1997 год. Освен това, като неразделна част от решението е обявена скица № 3, приложение към приетото заключение на техническата експертиза, приподписана от съда, съдържаща ясна и безпротиворечива информация за ситуирането на спорната граница между двата имота по линията С-Д-Е, респ. спорната площ, заключена във фигурата С-Д-Е-М-С като площ от съседния имот 1940, придаваема към парцела на касаторите. Действително, заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 год. на изп. директор на АК, в частта за процесните имоти, е била отменена по съдебен ред и впоследствие, въз основа на съдебното решение е одобрена друга кадастрална карта и кадастрални регистри, но това не означава неяснота на диспозитива относно границата между имотите на страните, както и относно спорната площ, което да води до неизпълняемост на решението. Установяването на вещното право е към определен минал момент, с оглед предмета на предявения иск по чл. 53, ал. 2, пр. 2 ЗКИР. И не на последно място, въззивният съд се е позовал на осъществения инстанционен контрол на решението, чиято нищожност се иска, в контекста на служебната проверка на валидността и допустимостта му – същото е потвърдено от въззивната инстанция, а нейното решение не е допуснато до касационно обжалване. От изложените мотиви се установява, че решаващото съображение за неоснователността на предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК е липсата на пороци, водещи до нищожност на съдебното решение. Изразената в решението воля на съда е разбираема, а формулираните в изложението процесуалноправни въпроси не могат да обосноват наличие на основания за допускане на касационно обжалване. Същите представляват доводи за неправилност на извода на съда в обжалваното решение, както и в решението по приключилото производство по иска по чл. 53 ЗКИР, като отговорите им предполагат произнасяне по съществото на този спор, което е недопустимо в настоящето производство. Предмет на същото е наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, предпоставящи наличието на правни въпроси, по които съдът се е произнесъл и които са обусловили правната му воля, при наличието на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Въпросът за задължението на съда да обсъди всички възражения на страните и събраните по делото доказателства в контекста на довода на касаторите за необсъждане на оплакванията им и преценка на доказателствата представлява по своята същност довод за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила. Този въпрос, както и въпросът относно начина на индивидуализиране на спорната част от поземлен имот - чрез посочване на едно неосъществено събитие /има се предвид отменената заповед на изп. директор на АК/, който прави волята на съда неразбираема, също представлява довод за неправилност, тъй като предполага излагане на съображения по същество на предявения иск. Поради това същите не представлява правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС същите следва да са такива, включени в предмета на делото и да са обусловили изхода на спора. Обуславящото съображения за отхвърляне на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК е липсата на порок на решението, което да води до неговата нищожност, а не произнасяне по горните въпроси. Поради това и сочената съдебна практика е неотносима. Въпросът за значението на осъществения инстанционен контрол на съдебното решение по отношение иска за нищожността му също не е обусловил решаващата воля в обжалваното въззивно решение. Макар и да се е позовал на същия в контекста на служебната проверка на съда по валидността на решението, съгласно чл. 269 ГПК, това съображение не е единственото, което е обусловило извода за неоснователност на иска за обявяване нищожността на съдебното решение по гр. д. № 1748/2013 год. ДРС. Решаващият мотив, както се посочи, е липсата на порок, какъвто не е констатиран и при обжалването на решението по гр. д. № 1748/2013 год. ДРС. Съдът не е приел осъществения съдебен контрол да е процесуална пречка за предявяването на иска за нищожност, напротив – приел, че последният може да се предяви безсрочно, дори и решението да е преминало целия инстанционен контрол. С оглед допустимостта на иска е разгледал същия по същество, поради което и поставеният въпрос също не може да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Дори и да се приеме обратното, то липсва противоречие със сочената съдебна практика. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Наличието на това основание за допускане на касационно обжалване предпоставя обосноваване от касатора на порок в обжалваното решение, установим пряко и единствено от съдържанието му, без да е необходимо обсъждане на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива например са приложението на закона в неговия противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, при нарушение на правилата на формалната логика, нарушение на императивна материалноправна норма, на основополагащи процесуални правила. Сочената от касаторите отмяна на цитираната заповед от 2004 год. не представлява такъв порок, който да обосновава това основание за допускане на касационното обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.