Определение № 50160 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2934/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. Д. Ц., представлявана от Д. К. Ц., чрез адвокат Н. Х., срещу въззивно решение № 50/12.04.2022 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по въззивно гр.д. № 332/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна К. Н. И., чрез адвокат А. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Габровски окръжен съд, отхвърлил предявения от К. Д. Ц. срещу К. Н. И. иск за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ., том ., рег. № ., дело №. от 2017 г. на нотариус С. Л., с който К. Д. Ц., чрез пълномощника си Д. К. Ц. продала на К. Н. И. 8 поземлени имота, находящи се в границите на общ. Трявна, ведно с построени в един от имотите 9 жилищни постройки, срещу обща цена от 46 000 лв., като сключен привидно, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, евентуално поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Осъдил К. Ц. да заплати на К. И. съдебноделоводните разноски по делото. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 07.11.2017 г. между К. Ц., действаща чрез пълномощника си Д. Ц. (като продавач) и К. И. (като купувач) е сключен договор за покупко-продажба на конкретни поземлени имоти в границите на общ. Трявна, ведно с построените в един от имотите 9 бр. жилищни постройки. Уговорена е обща продажна цена в размер на 46 000 лв., която купувачът следвало да заплати на продавача в срок до 30.12.2017 г. Продажната цена е заплатена с три превода по банкова сметка на неучастващо по делото лице (дъщеря на пълномощника на продавача), извършени на 6, 9 и 20-и ноември 2017 г.: 15 000 лв. – на 06.11.2017 г., 15 000 лв. – на 09.11.2017 г. и 16 000 лв. – на 20.11.2017 г. По делото е установено от фактическа страна още, че 03.11.2017 г. от сметката на третото лице пълномощника на продавача е изтеглил 5000 лв., а на 06.11.2017 г. преди обяд – 10 000 лв.; на 08.11.2017 г. – 5000 лв., на 09.11.2017 г. преди обяд – 10 000 лв.; на 14-и, 16-и и 20-и ноември – по 5 000 лв. (общо 15 000 лв.). Твърденията на ищеца са, че тези суми са теглени и давани на купувача, за да ги внася като продажна цена, а такава всъщност не е плащана и сключения договор прикрива договор за посредничество – купувачът да посредничи за намиране на купувач на имотите, като сума в размер на 200 000 лв. евентуално получена от продажба, да му послужи като безлихвен заем за период от 3 г., за да погаси свой банков кредит. Съдът е установил, че И. действително е имал ипотечен кредит към “УниКредит Булбанк“ АД, но пълният дължим остатък от него е погасен към банката – кредитор през м. август 2018 г. чрез получаване на средствата от друга банка – отпуснат нов кредит за рефинансиране от “Банка ДСК“ ЕАД. Съдът приел за недоказано твърдението, че действителната воля по сделката е различна от тази, отразена в договора за покупко-продажба. Посочил е, че действително по сметка на И. са постъпвали суми на всяка от датите, на която са били превеждани вноските от него за продажната цена, но тези обстоятелства не могат да обосноват извод, че сумите са предоставяни на купувача за заплащане на съответната вноска, тъй като вноските са правени лично от самия И.. Няма доказателства, че те са със средства, получени от К. Ц., съответно от нейния пълномощник. Няма, също така и доказателства, че страните по спора са сключили помежду си договор за посредничество с цел последваща продажба на имотите и получаване на част от цената от купувача като безлихвен заем за погасяване на негово задължение по дължим кредит. Съдът е изяснил, че при твърдяната относителна симулация, за уважаване на иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, ищецът следва да установи по пътя на пълно главно доказване, че действителната воля по сделката за продажба на недвижимите имоти към момента на извършването й не такава, каквато тя е отразена в договора, както и наличие на твърдяната прикрита сделка и връзката й с привидната. Евентуалният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД също е отхвърлен, като съдът приел, че договорът не противоречи на добрите нрави. Съпоставяйки принципа за свобода на договаряне по чл. 9 ЗЗД и договорената цена по договора – малко над данъчната, което не е пренебрежимо малко в сравнение с престацията на продавача, съдът направил извод, че не се накърняват общоприетите морални норми; и да е налице нееквиваленстност, тя не е от такова естество, че да е в противоречие с общественото понятие за справедливост. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: правилно ли е приложен законът по настоящото дело; правилно ли е решено настоящото въззивно гр.д. № 332/21 от ВТАС; правилно ли е приложен законът и в частност чл. 26 ЗЗД по настоящото дело. На тези питания касационната инстанция може да отговори едва при разглеждане на касационната жалба по съществото на спора, а за това първо следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение в предварителната селекция по реда на чл. 288 ГПК. Както е разяснено в мотивите към ТР № 1/2009 г. на ОСГТК ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, а не е по правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл.281, т.3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва, след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). Тази проверка не би могла да стане в закрито заседание, в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Цитирането в изложението към касационната жалба на решения на ВКС, също не може да се разглежда като изпълнение на изискването за поставяне на правни материални и/или процесуалноправни въпроси от значение за крайния резултат по спора (по чл. 280, ал. 1 ГПК). В цитираното по-горе тълкувателно решение е разяснено по задължителен за съдилищата и правните субекти начин, че съдът може само да конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира поставения от страната правен въпрос, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от представените (цитирани) съдебни актове. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Изложеното дотук може да се каже и относно следващите два въпроса, също поставени в изложението към касационната жалба: „допустимо ли е валидирането на сделка при десетократна разлика в престациите, когато е очевидно, че тя не включва еквивалентни престации; следва ли да се отхвърли иск за симулация поради липса на обратен документ, когато делото има достатъчно събрани други доказателства за това“. Допълнително, относно тези два въпроса съдът намира за нужно да изясни и следното: Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона ( чл. 26, ал. 1 ЗЗД ). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Преценката за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства по конкретния казус. При нееквивалентност на престациите, преценката за това дали са накърнени добрите нрави не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото, във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните. Ето защо, сама по себе си нееквивалентността на престациите няма как непременно да обуславя извод за порок на сделката по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, нито пък има законово изведен или наложен в съдебната практика критерий за това колко конкретно трябва да е надвишаването на едната престация спрямо друга, за да се приеме само поради това, че са нарушени добрите нрави при сключването на договора; преценката се прави за всеки случай, а както стана ясно, такава преценка няма как касационната инстанция да извърши в процедура по чл. 288 ГПК. Относно питането, свързано с обратния документ, то е и неотносимо, защото въззивният съд не е приел, че твърдяната симулация е недоказана поради липса на обратен документ, а защото намерил, че няма никакви събрани по делото доказателства, които да обусловят несъмнен извод, че обективираната сделка е симулативна и, че има сключен привиден договор, такъв, какъвто ищецът, сега касатор, твърди. Страната не е поставила правни въпроси относно фактическите и/или правни изводи на въззивния съд, довели до крайния извод по делото. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касация е направил искане да му бъдат присъдени съдебноделоводните разноски за инстанцията, но не е представил доказателства да е сторил такива, поради което разноски за инстанцията в полза на страните не се присъждат. Мотивиран от горното, съдът