Определение № 1763 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3452/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ж. Н. Й., чрез адвокат Д. К., срещу въззивно решение № 98 от 24.04.2024 г., постановено от Великотърновския апелативен съд, по в.гр.д. № 38/2024 г., в частта, в която искът му против Прокуратурата на Република България, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство, е отхвърлен за разликата над 4000 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2022 г. до окончателното издължаване. Касаторът излага съображения за неправилност. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с незаконно воденото наказателното производство и принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Плевенски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Ж. Н. Й. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 4000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.06.2022 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с постановление от 04.05.2018 г. на прокурор при Апелативна прокуратура - Велико Търново е било образувано досъдебно производство № 814/2018г. по описа на Районна прокуратура - П. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 316 вр. чл.312 ал.1 от НК; с постановление от 26.11.2020 г. ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за посоченото престъпление (за това, че на 26.10.2015 г. в [населено място], в сградата на Районен съд-Плевен, по НОХД № 985/2015г. по описа на съда, съзнателно се ползвал от неистински официален документ - амбулаторен лист № 2044/30.10.2022г., удостоверяващ лъжливо свидетелство за състоянието на здравето му, като от него за самото съставяне на документа не може да се търси наказателна отговорност). Със същото постановление му е била взета мярка за неотклонение „подписка“, след което проведен разпит в това му процесуално качество. На 27.01.2021 г. Районна прокуратура-П. внесла в съда постановление с предложение за освобождаване на обвиняемия Ж. Н. Й. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Проведени са две съдебни заседания с участието на ищеца и неговия защитник в наказателното производство, като във второто заседание съдебното производството било прекратено на основание чл.378 ал.3 от НПК и делото върнато на прокурора за последващи процесуални действия. С постановление от 25.08.2021 г. обвинението спрямо ищеца било прецизирано, като същият бил обвинен, че е извършил гореописаното деяние в условията на продължавано престъпление - в периода 25.06.2015 г. - 26.10.2015 г. и опосредено, чрез упълномощен от него повереник, посредством депозирана молба до Районен съд-Плевен по НОХД № 985/2015г. от адвокат Б. И. П.-Й.. На същата дата отново бил проведен разпит на ищеца в качеството на обвиняем. На 30.09.2021 г. в Районен съд - Плевен бил внесен обвинителен акт от Районна прокуратура - П. срещу ищеца за гореописаното престъпление по чл.316 вр. чл.312 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК; образувано е НОХД № 1801/2021 г. по описа на съда. По делото били проведени четири съдебни заседания с участието на обвиняемия и неговия защитник. С решение № 189/31.03.2022г. съдът признал обвиняемия Й. за невиновен по повдигнатото му обвинение и го оправдал по него изцяло. Срещу решението е постъпил протест от прокурора и с влязло в сила решение № 119/27.06.2022 г. по ВНОХД № 390/2022г. на Окръжен съд - Плевен първоинстанционното решение било потвърдено. Съдът приел, че в периода, в който е продължило воденото срещу Ж. Й. наказателно производство и в резултат на същото, последният претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, не излизал. Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди взел предвид следните обстоятелства: характерът на престъплението – не става дума за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; взетата му мярка за неотклонение - „подписка“, която не е довела до ограничаване на личната му свобода; продължителността на наказателното производство – около година и седем месеца, който срок не е неразумен; това, че производството е преминало през досъдебна и съдебна фаза, като в съдебната фаза ищецът е взел участие в седем открити съдебни заседания; отчетено е, че ищецът е бил неосъждано лице, като което обосновава висок интензитет на негативните изживявания, предизвикани от наказателното производство; съобразено е, че наказателното производство е имало негативен ефект върху здравето на ищеца, макар и не тежък - ищецът е имал хипертонични проблеми и преди началото на воденото наказателно производство, а негативното отражение на последното върху тях не се отличава значително в сравнение с подобни случаи; в случая не е налице и уронване на доброто име и престижа на лицето; липсва и медийно разгласяване на наказателното производство. При определяне паричната стойност на обезщетението, съдът е взел за база и конкретните икономически условия в страната. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът: „когато в едно и също производство са предявени кумулативно обективно съединение искова с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, следва ли да се присъди отделно обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване правото на ищеца да бъде решено и разгледано делото в разумен срок, както и отделно обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение, доколкото при последното обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат от продължителността на наказателното производство“, е включен в предмета на делото и относим към постановеното от съда. Не е налице обаче хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване не следва да се допуска, защото разяснение по въпроса е дадено с Тълкувателно решение № 1/2022 г., обявено на 27.11.2023 г. по ТД № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, по задължителен за всички съдилища и правни субекти в страната начин. Постановено е, че о безщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал.1, т.3 и по чл. 2б ЗОДОВ, се определя глобално, като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с даденото тълкуване. Изрично е изложил съображения, че наказателното производство е приключило в разумен срок, поради което не е включил и допълнително сума в окончателно определеното обезщетение поради „бавно правосъдие“; самият период, в който е продължило производството е съобразен като обстоятелство от значение за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Касаторът се е обосновал с две решения на ВКС, постановени през 2010 г., без да съобрази задължителното и за съда, и за него, тълкуване, дадено с цитирания по-горе тълкувателен акт. Въпросът: „как се прилага законът, когато въззивният съд (АС-Велико Търново) е сезиран с нововъзникнало обстоятелство - заболяване захарен диабет, и са приложени по делото необходимите медицински документи, както и своевременно поискана тройна съдебно-медицинска експертиза, за установяване на наличие на заболяване у ищеца, вследствие на неправомерното обвинение“, предполага произнасяне по съществото на спора. В допълнение, по настоящото дело въззивният съд е приел в открито съдебно заседание представените писмени доказателства, обсъдил ги в решението и намерил, че те не установяват наличие на пряка причинно-следствена връзка между заболяването „захарен диабет“ и незаконното обвинение. Дали този извод е обоснован или не, касационният съд не може да проверява служебно, нито сам да формулира въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тричленна съдебната експертиза е поискана от страната в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК - с въззивната жалба, за установяване на нейни други заболявания, поради несъгласие с даденото от единичната експертиза заключение, прието от окръжния съд. Единичното заключение е оспорено от страната в първата инстанция по твърдения, че експертът не е взел предвид изследване с холтер и амбулаторен лист от 12.06.2023 г. Окръжният съд е отказал да допусне тричленна експертиза по съображения, че посочените доказателства са отчетени от вещото лице. Въззивният апелативен съд, в разпоредително заседание, е намерил за правилно това решение и на свой ред е отказал допускане на тричленна експертиза по чл. 266, ал. 3 ГПК. Във връзка с този извод на въззивния съд също няма поставени правни въпроси. Последните два въпроса са: как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; длъжен ли е въззивният съд, по иска с правна квалификация чл. 2 ЗОДОВ, да извърши служебна преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на иска. И двата въпроса по съществото си са по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД и по чл. 52 ЗЗД, но зададени по различен начин. Касаторът, в края на изложението, е изброил съдебни актове, за които твърди, че дадените в тях разрешения са в противоречие на поставените въпроси: определение № 56/17.01.2019 г., решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 273/2009 г., III г.о. и решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1506/2009 г., IV г.о., както и в противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС, т. II на ППВС № 4/1968 г., ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 268 от 10.11.2017 г. на ОС-Кюстендил, по в.гр.д. № 335/2017 г., решение № 71 от 19.12.2018 г. на ОС-Сливен по гр.д. № 275/2018 г. Решенията на окръжните съдилища не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В другите съдебни актове поставените въпроси са намерили разрешение, което не е в противоречие с постановеното от въззивния съд, т.е. няма основание за допускане на касационно обжалване. В обжалваното решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с обществения критерий за справедливост, който се основава на конкретните релевантни, установени по надлежен ред, факти по делото, и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Съдът е обсъдил всички релевантни и допустими доказателства, доводи и възражения на страните, като е установил спорните обстоятелства по вътрешно убеждение. Касаторът не твърди, че апелативният съд е взел предвид обстоятелства, водещи до намаляване на присъденото обезщетение, без тези обстоятелства да са били установени по надлежен ред или да са неотносими към преценката по чл. 52 ЗЗД в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Не е вярно и твърдението в касационната жалба, че въззивният съд не е взел предвид значимите по спора обстоятелства за определяне на обезщетението по справедливост. Трябва да се уточни, че въззивният съд цени само тези факти, които е намерил за установени по делото, а не всички твърдяни, но недоказани по делото, а още и, за които е прел, че са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление; ако страната не е съгласна с фактическите изводи, това няма отношение към поставения правен въпрос. Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът