Определение № 3681 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5270/2023 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. К. И., подадена чрез пълномощник адв. Д. Г. от АК- В., против определение № 585 от 03.11.2023 г. по в.ч.гр.д. № 448/2023 г. на АС - Варна, с което е потвърдено определение № 3736 от 29.09.2023 г. по гр.д. № 1515/2023 г. на ОС – Варна С последното, производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, вкл. и произнасяне по молбата за обезпечение. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. На основание чл. 129, ал.3 ГПК преписи на насрещни страни не се връчват. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за нейната допустимост и редовност. Съдебното производство е образувано по искова молба на И. К. И. против С. Х. И., А. А. И. и Г. Н. Т., с която е предявен иск по чл. 440 ГПК да бъде признато за установено, че първите двама ответници не притежават правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от партерен етаж с площ 162.17 кв. м, състоящ се от: гараж № 1, гараж № 2, антре, вътрешно стълбище, коридор, две стаи, кухня, баня и тоалет и от втори /трети/ жилищен етаж с площ 185.41 кв. м, състоящ се от четири стаи, баня/тоалет, коридор и тераса, изградени в жилищна сграда с идентификатор **** в поземлен имот с адрес [населено място], [улица]. В исковата си молба ищецът е заявил, че заедно с двамата ответници С. Х. И. и А. А. И., с които са и наследници на общия наследодател А. Я. С., са длъжници по изпълнително дело № 20177120400880 на ЧСИ И. С., образувано от първоначалния взискател Г. Н. Т.-третия ответник, за събиране на парични вземания по издадени изпълнителни листове. Интересът си от иска обосновава с твърдението, че по посоченото изпълнително дело, което не е приключено, е насрочена в периода 3.06.2023г. - 3.07.2023 г. публична продан върху имот-партерен етаж и втори/трети/ жилищен етаж от четириетажна жилищна сграда с площ 185,41 кв.м. с идентификатор ****, която сграда твърди ищецът да е собствена само на него и съпругата му в режим на СИО чрез изграждането й по стопански начин през 1998 г. и давностно владение, настъпило още през 2008 г., при което ответниците не са съсобственици на процесните имоти и тези имоти не могат да послужат в изпълнението за погасяване на дълга и на двамата ответници, като между тях няма солидарност на задълженията. Твърди и представя доказателства, че съпругата му С. Д. Ж. е предявила същия иск срещу същите ответници за другата 1/2 ид.ч. от процесните имоти. Пръвоинстанционният съд ОС-Варна с определение по чл.130 ГПК с № 3736/29.09.2023 г. е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото, поради липса на правен интерес. По частна жалба на ищеца, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. Приел е, че изпълнението е насочено върху имущество на ищеца като длъжник, че не са в предмета на предявения иск въпросите как ще бъде разпределена сумата от продажбата на имота и какви задължения ще бъдат погасени с нея, поради което дори да бъде искът уважен, ищецът не може да реализира търсената цел – сумата от продажбата на имуществото му да не послужи за погасяване на части от задълженията на останалите длъжници, с които не се твърди да има спор за имота. За да обоснове липсата на правен интерес от иска въззивният съд се е позовал и на наличното в приложения препис от изпълнителното дело обявления за публична продан на другите етажи в къщата, които са описани само като негова собственост. Частният жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулирал правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за задължението на въззивният съд да извърши цялостна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55/03.04.2014 г. по търг.д.№ 1245/2013 г. на I т.о., решение по търг.д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение по търг.д. № 1544/2014 г. на II т.о. Формулиран е и въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК дали е налице правен интерес от установяване, че имотът, предмет на публична продан, не принадлежи на всички длъжници, а само на единия, който е изградил сградата предмет на публичната продан в наследствен имот и се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност, ако в полза на взискателя е постановена нищожност на отказите от наследство на останалите наследници, правото му на собственост не се оспорва от останалите длъжници, но се оспорва от взискателя, който е предприел изпълнителни действия спрямо имота и за удовлетворяване на задълженията на останалите длъжници именно от процесния имот, респективно отказите от наследство са унищожени в полза на взискателя, но длъжника претендира, че е единствен собственик на друго правно основание? Твърди се още, че въззивно определение е очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пред. трето ГПК. Не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване по втория въпрос, който по начина на поставяне е фактически и не предполага даване на принципен отговор, поради което по него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Въззивното определение няма белези и на очевидна неправилност по смисъла на това понятие, дадено в практиката на ВКС. Налице са обаче предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното му обжалване по първия въпрос, по който произнасянето на въззивния съд разкрива противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения по чл.290 ГПК на ВКС. Според практиката на ВКС, вкл. и посочената от частния жалбоподател, въззивния съд, като съд по същество на спора, е длъжен да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, вкл. и изложените във въззивната жалба съгласно разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, и да изложи свои ясни и убедителни мотиви по направените оплаквания като условие за процесуална законосъобразност на постановения въззивен съдебен акт. Настоящият състав на ВКС възприема посочената задължителна практика на ВКС и намира, че обжалваното определение е постановено в нарушение на процесуалните правила, което обуславя допускането му до касационно обжалване. В случая въззивният съд, в нарушение на правомощията си, не е обсъдил представеното в допълнение към частната жалба ново доказателство - удостоверение от ЧСИ С. изх.№ 30717/12.10.2023 г. Въззивният съд в производството по частна жалба може и да събира нови доказателства (чл.278, ал.2 ГПК), относими към решаването на спорния процесуалноправен въпрос, предмет на частната жалба, и съответно да ги съобразява при преценката за правилността на обжалваното пред него определение. Представеното от частния жалбоподател пред въззивния съд ново удостоверение от ЧСИ С. изх.№ 30717/12.10.2023 г., представено преди произнасянето от съда, сочи, че принудителното изпълнение е насочено към недвижим имот в [населено място], [улица], като придобит по наследство от И. К. И., С. Х. И. и А. А. И., от общите им наследодатели А. Я. С. и К. И. К.. Именно участието на С. Х. И. и А. А. И. в съсобствеността на процесните имоти в сградата на [улица] се оспорва от ищеца, поради което за него е налице интерес от така предявеният иск по чл.440 ГПК. Както е посочено в мотивите към т. 4 на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е отрицателен установителен иск за собственост, но изрично уреден в закона специален иск за собственост, така предпоставките за наличието на правен интерес от него са посочени в самата разпоредба на чл. 440 ГПК. Следователно, ако тези предпоставки са налице /започнало и неприключило принудително изпълнение на парично вземане, насочено срещу вещ, за която трето на изпълнението лице отрича правото на собственост на длъжника по изпълнението, като твърди, че то е титуляр на вещно право, което се засяга от изпълнението/, е налице и правен интерес от иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. По смисъла на чл. 440 ГПК всяко изпълнение в рамките на едно изпълнително дело, може като самостоятелен изпълнителен процес, по отношение на който важат предвидените за съответния изпълнителен способ правила, да засегне правата на лице, различно от длъжника, включително на друг длъжник в същото изпълнение. Ищецът И. в случая, макар и също длъжник в изпълнителното дело, наред с останалите двама длъжници С. Х. И. и А. А. И., е заинтересован да установи спрямо тях и взискателя, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи частично – за процесната 1/ 2 ид.ч. по настоящето дело - на тези двама съдлъжници, доколкото няма данни паричните задължения, предмет на принудителното изпълнение, да са солидарни между тях тримата. За задълженията на другите двама длъжници в случая ищецът се явява трето лице, и интересът му от иска произтича именно от необходимостта имуществото на ищеца да не послужи за погасяване и на дълга на тези двама други длъжници, а да удовлетвори взискателя само за вземането му спрямо самия ищец. Частната жалба следователно се явява основателна. Обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: