Определение № 206 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 685/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. В. С. С., К. С. Г. и Д. К. П. са обжалвали въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, ІХ-ти граждански състав № 260100 от 21.09.2020г. по въззивно гражданско дело № 1365/2010г. по допускане на делбата. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно и необосновано, защото по делото не са събрани доказателства за извършени разпоредителни действия с процесните сгради. В изложението за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по приложението на чл.148 и чл. 235 ГПК. Ответниците И. Е. Т., Е. Д. К. и Е. Д. А. изразяват становище, че касационното обжалване не следва да се допуска, защото поставените от касаторите три процесуални въпроса нямат никакво отношение към предмета на спора. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – иск за делба, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил решението на Пловдивския районен съд, ХІІІ граждански състав № 945 от 16.03.2020г., постановено по гр.д.№ 12389/ 2019г., в частта, в която е допуснато да се извърши съдебна делба по отношение на обектите на собственост с идентификатор..... с площ от 17 кв. м., с идентификатор ..... с площ от 5 кв. м. и с идентификатор ..... с площ от 16 кв. м., построени в съсобственото между съделителите дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ....., по КККР на [населено място]. Въззивният съд е приел, че към момента на прехвърлителните сделки в полза на праводателя на първоначалните страни и към момента на извършените дарствените разпоредителни сделки, процесните сгради с площи от 5, 16 и 17 кв.м. не са отразени като обекти на собственост в нотариалните актове, освен двуетажната масивна сграда от около 130 кв м. Оттук съдът е направил извод, че тези сгради се явяват допълващо застрояване като се е мотивирал, че с оглед на техните площи не може да се приеме, че съставляват жилищни сгради със самостоятелен характер и статут на такива, макар и отразени в представените справки по КК на С.-П. с абревиатура “ мжс”. Тези постройки са станали собственост на всички собственици на дворното място, в което са построени, съобразно правилото на чл.92 ЗС, доколкото не се твърди и установява да е уговорено същите да се явяват изключени от разпоредителните сделки. Съдът се е позовал и на установената от ВКС съдебна практика в цитираните от него решения, приемаща, че прехвърлянето на собственост върху дворното място включва прехвърляне на собственост и върху сградите в него, ако не са изключени изрично и ако са с несамостоятелен характер. При тези мотиви на въззивния съд, правните въпроси, които поставят касаторите: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди и анализира четения доклад по делото на първоинстанционния съд? 2.Следва ли въззивният съд да вземе предвид дадените с доклада по чл.148 ал.1 ГПК указания и разпределената доказателствена тежест на доказване в производството пред първата инстанция, както и предмета на спора? 3.Задължен ли е въззивният съд да изложи правни и фактически съображения по отношение доказаността и основателността на предявения иск? не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК. По всички тези въпроси съдът е съобразил практиката на ВКС. Според приетото в т.2 на ТР 1 /2013г. на ВКС, ОСГК и ТК въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Той се произнася по този въпрос само ако е сезиран с него във въззивната жалба чрез съдържащо се в нея обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Само в този случай, ако намери оплакванията за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Задължение за даване на такива указания има въззивния съд и когато установи, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което не са точни указанията за разпределяне на доказателствената тежест. По настоящото дело съдът не се е отклонил от разясненията в посоченото тълкувателно решение. На първо място във въззивната жалба не е правен довод за неточност или непълнота на доклада по чл. 146 ГПК и съдът не е имал основание да извършва проверка за процесуалната му законосъобразност. На следващо място въззивният съд не е дал нова правна квалификация на иска и не е пререшил спора, а е потвърдил първоинстанционното решение въз основа на посочената в доклада по чл.146 т.5 ГПК тежест на доказване. Основният имащ значение за съсобствеността на трите постройки извън основната жилищна сграда въпрос по делото не е процесуален, а материално правен и той е дали разпореждането, което е извършил наследодателя Апостол Т., починал на 14.09.2017г. с нот.акт № ...../1989г. в полза на съпругата си – ответницата И. Е. Т., и последващото разпореждане, предмет на нот.акт № ...../1989г., с което тя е прехвърлила дареният й имот – Ѕ от дворното място и Ѕ ид.ч. от жилищната сграда в него на дъщерите си – съделителките Е. Д. К. и Е. Д. К., се отнася и до постройките с площи съответно 5, 16 и 17 кв.м. Този въпрос е повдигнат за пръв път по време на устните състезания пред първата инстанция, когато ищците, племенници на наследодателя Апостол Т. са поискали за тези постройки делбата да се допусне само между първоначалните страни т.е. между тях и преживялата съпруга И. Т.. Изводите на съда при разрешаване на този спор са направени при спазване практиката на ВКС както по отношение на съдържанието на мотивите на въззивния съд /обсъдени са всички относими и допустими доказателства и възраженията на страните/, така и по отношение на тълкуването на договорите за дарение по нот. акт № 83 и 84 от 1989г. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, че при липса на изрично изключване на постройките от дворното място при извършване на разпоредителна сделка, се счита, че те също са прехвърлени поради това, че са приращение по смисъла на чл. 92 ЗС. Отделно от това съдът е посочил, че нефигуриращите в нотариалните актове сгради не са със самостоятелен статут, представляват допълващо застрояване, което от своя страна обуславя извод, че те следват режима на собственост на основната сграда съгласно чл. 98 ЗС. Ето защо не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.1 ГПК. Спазването на съдебната практика на ВКС при разрешаване на спорните въпроси по делото изключва и основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 предл. второ ГПК – очевидна неправилност на решението. Не е налице и основанието на чл.280 ал.2 предл. първо ГПК поради недопустимост на решението. В делбения процес съделителите са задължителни другари и съдът е длъжен да ги конституира и допусне и извърши делбата с участието на всички съсобственици по отношение на обектите, за които е поискана делба. Ето защо липсата на изрично изявление на новоконституираните страни, придобили идеални части от делбения имот с нот.акт № 84/1989г., че желаят да участват в делбата на спомагателните постройки, не поражда съмнение за допустимостта на решението. По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, а на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответниците следва да се присъдят разноски в размер на 400 лв., представляващи платено в брой възнаграждение на адв. А. за оказване на правно съдействие по договора от 05.01.2021г. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение