Определение № 14 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Н. Т. М. и Х. Т. М. срещу решение № 96 от 09.04.2020 г. по гр. дело № 300/2019 г. на Великотърновски апелативен съд. Ответникът УМБАЛ „КАНЕВ“ АД, гр. Русе е на становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страни по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „При конкретно посочени в отговора на въззивната жалба противоречия на заключенията на ВЛ с доказателствата по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия ?“; „Допустимо ли е въззивният съд да извърша селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на всички доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това?“. Съображенията са следните: С цитираното по – горе решение, състав на Великотърновски окръжен съд е отменил решение № 196 от 31.05.2019 г. по гр. дело № 84/2018 г. на Русенски окръжен съд и е постановил отхвърляне на исковете по чл. 49 ЗЗД, предявени от настоящите касатори против УМБАЛ /Университетска многопрофилна болница за активно лечение/ „КАНЕВ“ АД, гр. Русе за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, по 60000 лв. на всеки един от двамата ищци и законна лихва върху главниците, считано от 10.02.2013 г. до окончателното им изплащане, като е осъдил ищците да заплатят на ответното дружество сумата 2400 лв., разноски по делото за двете инстанции. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Застрахователно акционерно дружество Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, гр. София. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че ищците са претърпели, търпят и понастоящем, ще търпят и в бъдеще неимуществени вреди, вследствие смъртта на майки си Г. М., починала на 10.02.2013 г. в ответната болница, но исковете за заплащане на обезщетение по реда на чл. 49 ЗЗД са недоказани, поради неустановяване противоправно виновно поведение на лекаря от ответната болница – д-р Н. и по – конкретно на причинна връзка между действията на същия и настъпилия вредоносен резултат. След отразяване на обстоятелства, съдържащи се в показанията на свидетелите по делото, съдебно – медицинската експертиза и доклада на Изпълнителна агенция „Медицински одит“, [населено място], съставът на въззивната инстанция е приел, че делото следва да се реши съобразно съдебно – медицинската експертиза, а не според констатациите в доклада на Изпълнителна агенция „Медицински одит“. Прието е още, че по делото не е доказано да е взето предварително писмено информирано съгласие на пациентката, но това не означава противоправно действие или бездействие на медицинския специалист. С двата цитирани въпроса, страната обосновава предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са релевантни. Първият, обозначен в изложението с № 2, има правно значение за селектиране на касационната жалба, с оглед непроизнасянето на въззивния съд по доводите на въззиваемите в отговора на въззивната жалба относно противоречия на комплексната медицинска експертиза с доказателствата по делото и по – конкретно на констатациите в доклада на Изпълнителна агенция „Медицински одит“, че ЕРПХГ /ендоскопска ретроградна холангиопанкреатография/ е проведена без информирано съгласие на пациентката Г. М., без изпълнение на задължението на лекаря, извършващ ЕРПХГ да предостави на същата преди реализиране на процедурата информация за видовете възможно лечение на заболяването – остър панкреатит, вариантите за диагностициране, очакваните резултати, прогнозата и др. Жалбоподателите са обосновали и допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са аргументирали противоречие в процедирането на състава с няколко касационни решения – решение № 108/16.05.2011 г. на ІV г.о., решение № 118/15.05.2012 г. на ІІІ г.о., решение № 241/23.10.2013 г. на І г.о., които макар и постановени по други искове, третират процесуалноправния въпрос за задължението на съда да прецени експертизата, съобразно всички доказателства по делото и да мотивира оценката на заключението, като го обсъди наред с всички доказателства. Вторият въпрос, обозначен в изложението под № 4 е релевантен, с оглед отразеното в мотивите на въззивния съд виждане, че делото следва да се реши съобразно съдебно – медицинската експертиза, а не според констатациите в доклада на Изпълнителна агенция „Медицински одит“, което виждане е изложено без преценка и анализ на експертизата във връзка с всички доказателства по делото, включително доклада на Изпълнителна агенция „Медицински одит“ и без да е мотивирана оценка на заключението след обсъждането му наред с всички доказателства. Касаторите са обосновали и допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са аргументирали противоречие в процедирането на състава с няколко касационни решения – решение № 65/30.07.2014 г. на І т.о., решение № 75/20.06.2016 г. на ІІ т.о., третиращи процесуалноправния въпрос за задължението на съда да прецени всички относими към релевантните за изхода на спора факти и свързаното с него изискване да не обосновава изводите си по съществото на делото на произволно избрани доказателства. Поставени са още два въпроса със следното съдържание: „Обстоятелството, че назначената комплексна СМЕ не е оспорена от ответника при приемането й, освобождава ли въззивния съд от задължението да извърши оценка на заключението по чл. 202 от ГПК ?“; „ Длъжен ли е въззивният съд при релевиране в отговора на въззивната жалба конкретни оплаквания, свързани с доказателствата по делото, да извърши самостоятелна преценка на същите, както и да обсъди в мотивите доводите и възраженията на страните по отношение на доказателствата ?“. Въпросите не удовлетворяват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият поставен въпрос /обозначен в изложението с № 1/, не е релевантен, тъй като в съдържанието му не е посочена конкретната хипотеза, при която, съдът е следвало да преценява експертизата с другите доказателства. Позоваването на чл. 202 ГПК, без очертаване на тази хипотеза, конкретна за всеки спор, определя въпроса като общ и относим към всяко дело. Другият въпрос също така не е релевантен, тъй като не отразява в съответствие с развитието на процеса действията на страните, в случая на въззиваемите. Последните не са поддържали оплаквания в отговора на въззивната жалба, предвид изхода на делото пред окръжния съд, приключил с решение в тяхна полза. Обосновали са становище във връзка с доказателствата, т.е. за въззивният съд не е възникнало задължение да преценява техни оплаквания. Ето защо както по предходния, така и по този въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. Не е налице и основанието, поддържано по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторите поддържат, че изложеното в обжалваното решение, а именно, че: „Действително по делото не е доказано в случая да е взето предварително писмено информирано съгласие на пациентката, но това не означава противоправно действие или бездействие на медицинския специалист.“, съставлява очевидна неправилност на решението. Становището е неправилно. Извод за незаконосъобразност на приетия от състава мотив не може да се направи пряко и единствено от съдържанието на последния, а след преценка на доказателствата и тълкуване на закона. Доводите на касаторите са относими към основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Затова следва да се приеме, че и по тази част от изложението не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са мотивирани общи и допълнителни предпоставки по разпоредбата, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. С оглед изложеното следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение само по посочените по – горе правни въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите следва да внесат държавна такса, всеки от тях по 1200 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение