Определение № 1887 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2595/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балнеа“ ООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Д. Х., против решение № 2697 от 08.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6197/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ-В състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 2110 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 14254/2022 г. на Софийски районен съд, 61 състав, в частта за отхвърляне на предявения от „Балнеа“ ООД срещу „Свего 99“ ООД иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че „Балнеа“ ООД не дължи на „Свего 99“ ООД сумата 22 000 лв. по договор № 113197-1 от 25.10.2012 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издаден изпълнителен лист от 08.10.2013 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 13853/2013 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за уважаване на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд неправилно е отрекъл правното значение за погасителната давност на настъпилата по изпълнителното дело перемпция и не е взел предвид, че давността по отношение на отразеното в заповедта за изпълнение парично вземане е прекъсвана няколко пъти в периода от 08.10.2013 г. до 01.09.2014 г., в т. ч. и по време на висящността на изпълнителното дело, а след 01.09.2014 г. по делото не са извършвани изпълнителни действия и по силата на закона са настъпили последиците по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Според касатора, давността за вземането на ответника е изтекла най-късно към 01.09.2017 г. и при съобразяване на относимата тълкувателна практика на ВКС въззивният съд е следвало да достигне до извод, че предявеният отрицателен установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК е доказан и основателен. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС в решение № 60148/19.07.2021 г. по т. д. № 1873/2019 г. на ВКС, І т. о., както и „в редица други решения“: „ 1. Следи ли служебно въззивният съд за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото; 2. В случай, че страната не е релевирала в жалбата/отговора на жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при постановяване на доклада по делото, следва ли въззивният съд да извършва служебна проверка за законосъобразност на този акт; 3. Ограничен ли е въззивният съд от заявените от страната в жалбата/отговора на жалбата оплаквания при проверка на правилността на първоинстанционното решение, конкретно - при проверката за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Свего 99“ ООД със седалище в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е съобразил въведените с въззивната жалба на ищеца „Балеа“ ООД оплаквания и в съответствие с правомощията по чл.269 ГПК е приел за установена следната фактическа обстановка по спора: На 08.10.2013 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 15.08.2013 г., с която „Балнеа“ ООД е осъдено да заплати на „Свего 99“ ООД сумата 22 000 лв. - главница по договор № 113197-1/25.10.2012 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. и разноски за заповедното производство. Длъжникът е подал възражение по чл.423 ГПК, което не е прието с определение по гр. д. № 2045/2014 г. на Софийски градски съд. През 2013 г., по подадена от кредитора молба от 23.10.2013 г., въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. дело № 20138590400313 по описа на ЧСИ Ст. С. с рег. № 859, което е прекратено с постановление от 15.06.2018 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, след като съдебният изпълнител е констатирал, че последното извършено изпълнително действие е от 01.09.2014 г. По молба на кредитора от 11.07.2018 г. и въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изп. дело № 20188400400518 по описа на ЧСИ М. Ц. с рег. № 840. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е посочил като предпочитан способ на изпълнение налагането на запор върху МПС и активи на длъжника, вкл. движими вещи. На 05.09.2018 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до „Сосиете женерал експресбанк“ АД и най-късно на 26.09.2018 г. е наложен запор върху вземане по банкова сметка на длъжника. С молба от 26.11.2019 г. взискателят е поискал насрочване на опис на движими вещи на дружеството - длъжник, намиращи се на адреса на управление, и на 26.11.2019 г. съдебният изпълнител е насрочил опис на движими вещи, за което длъжникът е уведомен с призовка на 10.12.2019 г. На 14.01.2020 г. по изпълнителното дело е предявено разпределение на постъпила сума на стойност 1 000 лв., с която са погасени дължими в полза на ЧСИ М. Ц. такси и публични вземания на държавата, участваща като присъединен по право взискател. С постановление от 23.04.2021 г., влязло в сила на 07.07.2021 г., изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК по искане на длъжника във връзка с представено неприсъствено решение по гр. д. № 32959/2020 г. на Софийски районен съд, което впоследствие е отменено по реда на чл.240 ГПК и след отмяната пред Софийски районен съд е образувано делото, по което е постановено обжалваното с въззивната жалба решение. След преценка на приетите за установени факти, релевантни за произнасянето по иска с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, въззивният съд е направил следните правни изводи: По отношение на вземането, присъдено с влязлата в сила при условията на чл.416, ал.1, т.1 ГПК заповед за изпълнение, е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД - давността за присъденото в заповедното производство вземане е петгодишна и започва да тече от датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, в случая от 15.08.2013 г. Давността е спряла да тече с образуване на първото изпълнително дело на 23.10.2013 г. и тъй като последното изпълнително действие е извършено на 01.09.2014 г., по изпълнителното дело е настъпила перемпция на 01.09.2016 г., като според постановките в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС давността не е текла за времето до 26.06.2015 г. От 26.06.2015 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която е прекъсната в хода на второто изпълнително дело с налагането на запор върху вземания на длъжника по банкови сметки най-късно на 26.09.2018 г. Прекъсващ ефект за давността има и насроченият на 26.11.2019 г. от ЧСИ М. Ц. опис на движими вещи на длъжника, като с оглед разясненията в т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. неизвършването на опис е без правно значение за давността. От 26.11.2019 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, течението на който е спряно за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. по силата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците и § 13 ПЗР на Закона за здравето (обн. ДВ бр.44/13.05.2020 г.). Към датата на подаване на исковата молба - 22.07.2020 г., давностният срок не е изтекъл, а според създадената трайна практика на ВКС погасителната давност не тече докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника, поради което предявеният иск по чл.439, ал.1 КЗ е неоснователен. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Балнеа“ ООД срещу „Свего 99“ ООД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал три въпроса, които от една страна не кореспондират с оплакване в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с отстраняване на недостатъци/непълноти в доклада на първата инстанция, а от друга страна нямат значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от цитираното тълкувателно решение. Подадената от дружеството - касатор въззивна жалба не съдържа оплаквания, в т. ч. и бланкетни, за процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по делото. Съдържанието на жалбата се изчерпва с оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно спирането и прекъсването на погасителната давност за вземането, предмет на издадената в полза на ответника заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и на провежданото въз основа на нея изпълнително производство. Предвид правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд не е извършвал служебно проверка на правилността на процесуалните действия на първоинстанционния съд по повод на доклада и не се е произнасял дали докладът е пълен, респ. дали доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти е разпределена в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Подходът на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба е съобразен със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.2), според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения при докладване на делото; В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените указания. Въззивното решение е постановено в съответствие с относимата към зададените в изложението въпроси задължителна практика на ВКС, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът не е поставил правен въпрос във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на отрицателния установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, и тъй като касационната инстанция няма правомощия да извежда и да формулира служебно въпроса, отсъствието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на посочените в изложението въпроси изключва възможността обжалваното решение да се допусне до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,