Определение № 404 от 09.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2817/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. О. А., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1610 от 01.07.2019 г. по гр.д. № 5094/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, четвърти състав, с което е потвърдено решение № 5293 от 17.06.2017 г. по гр.д. № 9250/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, I-14 състав за отхвърляне на предявените срещу ЗД „Бул инс” АД искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД - за осъждане на ответника за сума в размер на 120 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 28.03.2015 г., ведно със законната лихва от увреждането. В касационната жалба се поддържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Оспорва се изводът на апелативния съд за липса на противоправно деяние от страна на водача К. П., основан на свидетелски показания, преценени в противоречие с разпоредбата на чл.172 ГПК. Касаторът счита, че САС неправилно не е кредитирал заключението на повторната автотехническа експертиза, кореспондиращо с останалите доказателства по спора. По съображения в жалбата се иска касиране на атакувания съдебен акт и постановяване на решение, с което исковите претенции да се уважат изцяло. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, и в частност – свидетелските показания на очевидец, относно механизма на настъпване на ПТП. В постъпил по делото отговор от ЗД „Бул инс” АД, се твърди относимост на доводите на касатора към правилността на въззивното решение, преценката на която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Съображенията, поддържани в становището на застрахователното дружество, във вр. с ППВС № 4/1968 г. и по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, не касаят настоящото дело, доколкото исковата претенция по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлена изцяло. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. Въпросът е основан на твърдения за допуснати нарушения на чл.172 и чл. 235, ал.2 ГПК и доводи за: противоречие в показанията на тримата разпитани свидетели и несъответствие на тези показания със заключението на повторната автотехническа експертиза. При обосноваване на въпроса се сочи и, че въззивният съд не е взел предвид: заинтересоваността на свидетелите, изминалото време между настъпването на инцидента и разпитите на свидетелите, психическото им състояние към момента на възприемането на фактите, както и други обстоятелства, свързани със способността на очевидеца да възпроизведе в показанията си релевантните факти. Начинът, по който е формулиран и обоснован процесуалноправният въпрос, сочи на неговата съотносимост към поддържаната в жалбата процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл.281, т.3 ГПК / разяснено и в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ обуславя недопустимост на касационния контрол в производството по чл.288 ГПК по отношение правилността на реализираната от САС преценка на събраните по делото гласни доказателства, вкл. и на показанията на допуснати, на основание чл.266, ал.3 ГПК, свидетели – В. М. /очевидец на процесното ПТП/ и Г. С.. Видно от изключително подробните мотиви към въззивното решение е, че решаващият състав е преценил установените от свидетелите факти, относими към спорния по делото въпрос – доколко е налице основание за ангажиране на деликтната отговорност на водача на увреждащия лек автомобил, от която е функционално обусловена отговорността на ответния застраховател. Тази преценка е реализирана при съобразяване на останалите доказателства по спора, с приложение на чл.172 ГПК по отношение показанията на св. К. П. – водач на л.а.”Крайслер Вояджер”, като решаващият съд е мотивирал становището си в кои части кредитира показанията на св. П., както и тези, на св. М. /пътник в лекия автомобил/. Независимо от неустановяване на основния селективен критерий, бланкетно поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК също не е налице. По приложението на чл.172 ГПК е налице непротиворечива практика на ВКС – така например, решение по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о. / с цитирани в него решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, решение по гр.д. № 1499/2018 г., IV г.о. и др., според която: съдът е длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода на делото лица и доколко поведението на свидетелите и данните по делото изключват заинтересоваността им да е повлияла на достоверността на показанията им; съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги кредитира, или защо ги отхвърля и съответно, какво приема за установено по отношение на правно релевантните факти. В случая липсват данни за допуснато от апелативния съд отклонение от дадените от ВКС разрешения по приложение на посочената процесуална норма и не са налице предпоставки за изоставяне на посочената практика /съгл. разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение