Определение № 1298 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3089/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Д. против решение № 260062 от 09.01.2023 г. по в.гр.д.№ 6691 от 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, IV-А въззивен състав, с което е потвърдено решение № 62566 от 12.03.2019 г. по гр.д.№ 81057 от 2015 г. на Софийския районен съд, 173 състав за уважаване на предявения от В. Б. И. срещу Х. М. Д. /починал в хода на делото и оставил за своя единствена наследница по закон Д. Х. Д./ иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: дворно място с площ от 307 кв.м., находящо се в [населено място], кв.О., [улица], представляващо част от УПИ III-......,..... в кв.156 по плана на [населено място], кв.О. и имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], кв.О., одобрена със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо и неправилно като постановено при допуснати от съда процесуални нарушения, при непълнота на доказателствата и необснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да приеме доказателства и доказателствени искания, отправени до него за пръв път, които не са нововъзникнали, но не е било възможно да се представят пред първоинстанционния съд, поради нередовно призоваване, съответно лишаване на ответника от възможност да се защити в производството пред първата инстанция ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 7 от 29.01.2021 г. по т.д.№ 94 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните и съответните доказателства, както и да направи правните си изводи по отношение на тях ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д.№ 1689 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. При оспорване идентичността на процесния имот по ревандикационен иск, длъжен ли е съдът да укаже изрично на ищеца да представи доказателства в тази насока и ако такива не са представени- длъжен ли е служебно да назначи съдебно-техническа експертиза, която да установи идентичността ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 54 от 03.07.2020 г. по гр.д.№ 2674 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 127 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 783 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Липсата на ограждане на поземления имот от владелеца за целия 10-годишен период на владение достатъчно ли е, за да се счита презумпцията по чл.69 ЗС за оборена, при условие че и преди ограждането и повече от 10 години преди завеждане на исковата молба владелецът явно и необезпокоявано е ползвал имота, включително като го е обработвал и събирал плодовете му ? Поставянето на ограда задължително условие ли е, за да се приеме, че чужд имот се владее от ответника ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 148 от 14.11.2018 г. по гр.д.№ 4501 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.

5. Относима ли е разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗКИР към въпроса за идентичността на процесния имот с имота, който ответникът владее, при условие че последният оспорва тази идентичност ?

6. При изрично оспорване на факт, за който съдът приема, че е налице презумпция, той длъжен ли е изрично да разпредели доказателствената тежест по отношение на този факт и да го приеме за доказан, само ако указанията му за представяне на доказателства, оборващи презумпцията, не бъдат изпълнени ?

7. Може ли да бъде предмет на иск по чл.108 ЗС имот, който се явява прилежаща част към сграда в етажна собственост, когато искът е предявен от един собственик на обект в сградата срещу друг собственик ? Ако може- налице ли са в този случай основания за другарство с останалите етажни собственици ?

8. Допустимо ли е ищецът да измени твърденията си по отношение на неизгоден за него факт, който сам е заявил в исковата си молба и ако да- до кой момент или същото представлява процесуално нарушение, предвид и на това, че в случая е настъпило след подаване на отговор на исковата молба от особен представител на ответника ?

9. Осъществява ли се и демонстрира ли се владението в най-голяма степен чрез прякото и явно ползване на имота и събиране на плодовете на вещта, или единствено чрез ограждането му се демонстрира владение ?

В писмен отговор от 07.07.2023 г. ответницата по жалбата В. Б. И. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /страна по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /ответникът Х. М. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 30.01.2023 г., а касационната жалба е подадена от неговата наследница по закон на 27.02.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Относно основанията за допускане на касационното обжалване ВКС приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от В. Б. И. срещу Х. М. Д. /починал в хода на делото и оставил за своя единствена наследница по закон Д. Х. Д./ иск с правно основание чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че от представения договор за дарение от 15.01.1999 г., обективиран в нотариален акт № 134 от 1999 г., безспорно е установено, че ищцата В. Б. И. е собственик на процесното дворно място, съставляващо парцел III-....,.... от кв.156 по плана на [населено място], кв.О.. Посоченият имот е идентичен с имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], видно от вписванията в кадастралната карта и кадастралните регистри, обективирани в представената по делото скица на имота, които съгласно чл.2, ал.5 от ЗКИР се ползват с презумптивна доказателствена сила.

За неоснователно е прието направеното от ответника възражение за придобиване на този имот по давност, тъй като от събраните по делото гласни доказателства /показания на свидетелите З. С. и В. К./ не се установява ответникът да е владял процесния имот като свой за периода от 2005 г.- 2015 г. Според свидетелите С. и К. ответникът е заградил имота през 2015 г., с цел да отглежда домати в него, но заявил на съпруга на ищцата, че щом обере доматите, ще премахне оградата. Съдът е приел за ирелевантно така нареченото от ответника признание на владението от 2005 г., доколкото на първо място с посочване на думата „владение“ в исковата молба се назовавало единствено осъществяване на фактическа власт върху имота, не и владение като съвкупност от обективен и субективен елемент на придобиване на недвижим имот, и на следващо място- същото било оттеглено в първото по делото съдебно заседание.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси:

1. По първия поставен въпрос /Следва ли въззивният съд да приеме доказателства и доказателствени искания, отправени до него за пръв път, които не са нововъзникнали, но не е било възможно да се представят пред първоинстанционния съд, поради нередовно призоваване, съответно лишаване на ответника от възможност да се защити в производството пред първата инстанция?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторката практика на ВКС- решение № 7 от 29.01.2021 г. по т.д.№ 94 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о. В това решение е прието, че съгласно разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд следва да допусне и приеме доказателства, които не са били събрани в първоинстанционното производство, поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за подобни процесуални нарушения. Приетото по въззивното дело, по което е постановено обжалваното решение на Софийския градски съд, съответства на това решение на ВКС. В него с определение от 03.02.2021 г. въззивният съд е отказал да приеме представени от ответника нови писмени доказателства, тъй като искането за приемането им е основано на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, без във въззивната жалба да се съдържа оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, в резултат на което тези доказателства да не са могли да бъдат представени своевременно. Твърдения за ненадлежно призоваване на ответника по делото и за неправилно приложение на чл.47 ГПК, които фактически били довели до лишаването на ответника от възможност да участва лично по първоинстанционното дело и да представи доказателства, са направени за първи път едва с молба от 26.10.2021 г., след изтичане на срока за въззивно обжалване по чл.259, ал.1 ГПК.

2. По втория поставен въпрос /Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните и съответните доказателства, както и да направи правните си изводи по отношение на тях ?/ също няма противоречие между посочената практика на ВКС /т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д.№ 1689 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о./ и приетото в обжалваното решение. Напротив, в съответствие с тази практика в мотивите на решението си въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и е направил собствени правни изводи по съществото на спора. Не кореспондира с мотивите на решението твърдението на касаторката, че съдът не се бил произнесъл по възражението за липса на идентичност между процесния имот и имота, който се владее от ответника. Видно от обжалваното решение /стр.3/, въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че описаният в исковата молба имот, имотът по договора за дарение от 15.01.1999 г. и имотът с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], който се владее от ответника, са идентични.

3. По третия поставен въпрос /При оспорване идентичността на процесния имот по ревандикационен иск, длъжен ли е съдът да укаже изрично на ищеца да представи доказателства в тази насока и ако такива не са представени- длъжен ли е служебно да назначи съдебно-техническа експертиза, която да установи идентичността ?/ също няма противоречие с посочената практика на ВКС- решение № 54 от 03.07.2020 г. по гр.д.№ 2674 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 127 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 783 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., според която въззивният съд следва да допусне служебно експертиза, ако възникне необходимост от установяване на идентичност на процесния имот. В случая въззивният съд не е допуснал служебно експертиза, тъй като е счел, че ищцата е представила достатъчно доказателства за идентичност между имота, за който се твърди, че е нейна собственост и имота по кадастралната карта на града, за който се твърди, че се владее от ответника: скица от кадастралната карта на града, в която е отбелязано, че имотът е идентичен с парцел III, посочен в нотариалния акт за дарение от 15.01.1999 г. като собствен на ищцата, както и показания на свидетели, че ответникът е упражнявал фактическа власт именно върху този имот.

4. По четвъртата група поставени въпроси /Липсата на ограждане на поземления имот от владелеца за целия 10-годишен период на владение достатъчно ли е, за да се счита презумпцията по чл.69 ЗС за оборена, при условие че и преди ограждането и повече от 10 години преди завеждане на исковата молба владелецът явно и необезпокоявано е ползвал имота, включително като го е обработвал и събирал плодовете му ? Поставянето на ограда задължително условие ли е, за да се приеме, че чужд имот се владее от ответника ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посоченото от касаторката решение № 148 от 14.11.2018 г. по гр.д.№ 4501 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. В обжалваното решение съдът не е приел, че ограждането на имота е задължително условие, за да се приеме, че този имот е завладян от владелеца, нито че липсата на ограждане на имота е достатъчно, за да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС, въпреки че владелецът е владял имота явно и необезпокоявано в периода преди ограждането. За да приеме за неоснователно възражението на ответника за придобиване на имота по давност, съдът е приел, че по делото не е доказано ответникът да е извършил каквито и да било действия, които биха могли да се квалифицират като владелчески в периода преди ограждането на имота през 2015 г.: От показанията на разпитаните по делото свидетели е приел за установено, че до 2015 г. ответникът не е осъществявал фактическа власт върху имота /не го е ползвал/. Едва през 2015 г. е предприел първи действия по установяване на фактическа власт върху имота /като го е заградил и засадил с домати/, но тези негови действия не са били владелчески, тъй като изрично е уведомил съпруга на ищцата, че ще ползва имота само докато обере доматите си, след което ще премахне оградата.

5. По петия поставен въпрос /Относима ли е разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗКИР към въпроса за идентичността на процесния имот с имота, който ответникът владее, при условие че последният оспорва тази идентичност ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като въпросът не е свързан с прилагане или тълкуване на неясна или непълна правна норма. Нормата на чл.2, ал.5 ЗКИР ясно посочва кои данни в кадастъра са доказателства за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното. Сред тях несъмнено са данните относно местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти- данни по чл.2, ал.1 ЗКИР. В случая при липсата на заявено от ответника искане за назначаване на съдебно-техническа експертиза за идентичността на имота, съдът правилно е приел, че презумпцията на чл.2, ал.5 ЗКИР относно местоположението и границите на процесния имот не е оборена, тоест, че е вярно отразеното в кадастралните регистри, че придобитият от ищцата с договора за дарение от 15.01.1999 г. имот /парцел III-347,348/ е идентичен с имот с идентификатор 68134.507.348 по кадастралната карта на града от 2011 г.

6. Шестият поставен въпрос /При изрично оспорване на факт, за който съдът приема, че е налице презумпция, той длъжен ли е изрично да разпредели доказателствената тежест по отношение на този факт и да го приеме за доказан, само ако указанията му за представяне на доказателства, оборващи презумпцията, не бъдат изпълнени ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса има задължителна практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството и в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика- т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд не следва да прави нов доклад по делото, а когато във въззивната жалба не се съдържа довод за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не е длъжен и да дава указания на страните чия е доказателствената тежест за установяване на даден факт от значение за делото или за оборване на законова презумпция. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС, въззивният съд е приел, че не е бил длъжен и поради това не е указал на ответника, че негова е доказателствената тежест за оборване на презумпцията на чл.2, ал.5 ЗКИР, тъй като във въззивната жалба на ответника не се съдържа довод за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения във връзка с доклада /изразяващи се в неразпределение на доказателствената тежест по делото и конкретно неразпределение на доказателствената тежест относно оборването на презумпцията по чл.2, ал.5 ЗКИР/.

7. Седмата група поставени въпроси /Може ли да бъде предмет на иск по чл.108 ЗС имот, който се явява прилежаща част към сграда в етажна собственост, когато искът е предявен от един собственик на обект в сградата срещу друг собственик ? Ако може- налице ли са в този случай основания за другарство с останалите етажни собственици ?/ не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като са напълно неотносими към конкретното дело, по което не е прието от съда, нито е установено от събраните по делото доказателства процесният имот да е прилежаща част към сграда- етажна собственост. Напротив, безспорно установено е, че имотът представлява самостоятелен урегулиран поземлен имот /парцел/, в който няма сграда- етажна собственост, а само една барака.

8. Осмият въпрос /Допустимо ли е ищецът да измени твърденията си по отношение на неизгоден за него факт, който сам е заявил в исковата си молба и ако да- до кой момент или същото представлява процесуално нарушение, предвид и на това, че в случая е настъпило след подаване на отговор на исковата молба от особен представител на ответника ?/ е поставен от касаторката във връзка с това, че в първото по делото съдебно заседание, проведено на 17.04.2018 г., ищцата е пояснила исковата си молба относно началния момент, от който твърди, че ответникът е завладял процесния имот: от 2015 г., а не от 2005 г., както погрешно било записано в исковата молба. Във връзка с това поставеният въпрос следва да се уточни, както следва: Допустимо ли е ищецът да направи уточнение на исковата молба или да оттегли направено в исковата молбата признание на неизгоден за него факт и ако да- до кой момент ? По този въпрос обаче не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като има ясна и пълна правна уредба /чл.143, ал.2 ГПК, чл.144, ал.1 ГПК, чл.175 ГПК и чл.214 ГПК/ и практика на ВКС /например решение № 415 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 1077 от 2009 г. на ВКС,ГК, III г.о./, на която приетото в обжалваното решение не противоречи. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, макар и не изрично, че направеното от ищцата уточнение на исковата молба относно датата, от която се твърди, че ответникът владее процеснния имот /2015 г., вместо посочената в исковата молба 2005 г./ не представлява изменение на иска и съгласно чл.143, ал.2 ГПК е допустимо да бъде направено в първото по делото съдебно заседание. В съответствие с практиката на ВКС е и приетото, че в този случай на ответника следва да се даде допълнителен срок по чл.144, ал.1 ГПК да ангажира допълнителни доказателства: в съдебното заседание от 17.04.2018 г. на процесуалния представител на ответника е дадена възможност да ангажира допълнителни доказателства, включително са му допуснати свидетели за установяване на това от кога ответникът е установил владение върху процесния имот.

Дори и да се приеме, че изявлението на ищцата в първото по делото заседание не представлява уточнение на исковата молба за допусната в нея грешка относно посочената година на завладяване на имота /2015 г., вместо посочената 2005 г./, а е оттегляне на направено в исковата молба признание на неизгоден за ищцата факт /установено от ответника владение върху процесния имот още от 2005 г./, в съответствие с практиката на ВКС е приетото, че до приключване на делото страната може да оттегли направено от нея съдебно признание на факт, но в този случай на насрещната страна следва да се даде възможност да ангажира доказателства за установяване на този факт след сроковете по чл.131, ал.3 ГПК и чл.146, ал.3 ТГПК.

9. Деветият поставен въпрос /Осъществява ли се и демонстрира ли се владението в най-голяма степен чрез прякото и явно ползване на имота и събиране на плодовете на вещта, или единствено чрез ограждането му се демонстрира владение ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въпросът е неотносим към конкретното дело, по което не е прието от съда, че владение се осъществява и демонстрира само чрез ограждане на имота от владелеца.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Неоснователно е твърдението на касаторката, че решението е недопустимо, тъй като първоначалният ответник Х. Д. не бил надлежно призован и представляван за първоинстанционното дело и фактически бил лишен от възможност да участва в това дело. Дори горното да се приеме за установено, то не обосновава недопустимост на решението, а само неправилност на това нарушение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение