Определение № 4114 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3286/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Е. К. и В. Е. Ц. срещу определение № 345 от 03.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 311/2025 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1134 от 28. 03. 2025 г. по гр. д. № 1109/2025 г. Пернишкия районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК като недопустимо. Жалбоподателките считат определението за неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдорпроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответната страна по жалбата „Банка ДСК“ АД е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на А. Е. К. и В. Е. Ц. против „Банка ДСК“ ЕАД за прогласяване нищожност на отказите им от наследството на баща им Е. Ц. Т., обективирани в определение № 2471 от 17.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2685/2024 г. на Пернишкия районен съд. Посочил е, че съгласно т. 3, б. „д“ от ППВС № 7/1973 г. само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа от наследство. В настоящия случай липсва правен интерес от предявяването на такъв иск, тъй като двете ищци не спорят, че вписаните откази от наследството на техния баща са нищожни и в случай, че не могат да поделят наследството доброволно, всяка от тях може да предяви иск за делба срещу другия наследник, а в случай, че са налице наследници от следващ ред, които претендират права върху наследството поради вписания отказ, могат да предявят вещен или облигационен иск срещу тях. Обстоятелството, че отказите са вписани по искане на „БАНКА ДСК“ ЕАД не обосновава наличие на правен интерес от предявените искове, предвид липсата на каквито и да било твърдения по какъв начин силата на пресъдено нещо на решението по делото ще рефлектира върху отношенията с ответника. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - определение № 129 от 19.02.2013 г. по гр. д. № 1084/2013 г., III г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните жалбоподатели не са формулирали никакви въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. В стадия за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него определение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания, като преценява дали по отношение на определението са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Самостоятелно основание за недопускане на обжалването е и обстоятелството, че в случая не е налице нито една от специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателите са аргументирали приложното поле на касационния контрол с противоречие на обжалваното определение с посочената по-горе практика на ВКС, която обаче не се отнася до настоящата хипотеза. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Искането за спиране на настоящото дело до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2024 г. на ОСГК на ВКС е неоснователно, тъй като въпросите, по които същото е образувано, нямат отношение към настоящия спор. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,