Определение № 4250 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю. от САК, срещу определение № 329/29.04.2024 г., постановено по въззивно ч.гр.д. № 308/2024 г. на Софийски окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 171/26.02.2024 г., постановено по гр.д. № 675/2023 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с което е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството по предявения от Е. Д. М. против Софийския районен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, като моли то да бъде отменено и делото да бъде върнато на Районен съд – Костинброд за продължаване на съдопроизводствените действия. Излага, че тъй като не е отправяно искане по чл. 60а, ал. 1 ЗСВ чрез ИВСС до министъра на правосъдието, не е приложим редът за разглеждане на делото по чл. 2б ЗОДОВ, а исковата претенция е следвало да бъде квалифицирана по чл. 49 ЗЗД. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се следния правен въпрос: „Обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск?“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г. на IV г.о. на ВКС. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за установено, че производството пред първата инстанция е образувано по иск на Е. Д. М. срещу Софийския районен съд за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. Изложените твърдения са, че е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на НЧХД № 6303/2018 г. по описа на Софийския районен съд - делото било прекратено поради изтекла давност за наказателното преследване, в резултат на необосновано забавяне на производството от съда. Въззивният съд е посочил, че НЧХД № 6303/2018 г. на СРС е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 02.06.2023 г. При тези данни и с оглед изложените в исковата молба обстоятелства съдът е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, тъй като се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Съгласно нормата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт. В случая било безспорно, че такава не е била проведена, поради което съдът е намерил, че искът е недопустим. Посочил е, че недопустимостта на исковото производство по специалния закон, поради непроведена административна процедура, не обуславя допустимостта на иск на общо основание по чл. 49 ЗЗД, тъй като специалният закон изключва приложението на общия. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставения въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд, трето г. о., намира следното: Според константната практика на ВКС съдът, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, определя сам правната квалификация на предявения иск. От значение е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право и чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право. В случая въззивният съд е постановил обжалваното определение в съответствие с тези правни разрешения. Приел е, че е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Що се касае до твърдението на жалбоподателя, че съдът е следвало да квалифицира иска по чл. 49 ЗЗД, трябва да се посочи следното: според трайно установената съдебната практика чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) урежда самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От този момент и занапред, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, както изрично предвижда нормата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са напр. решение № 362/21.11.2013 г. по гр.д. № 92/2013 г., ІV г.о., решение № 12/27.01.2016 г. по гр.д. № 4014/2015 г., ІV г.о., решение № 210/15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г.о. и др. В настоящия случай обаче, посочената хипотеза не е налице и редът по чл. 49 ЗЗД е неприложим, тъй като производството по НЧХД № 6303/2018 г. на СРС е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 02.06.2023 г., т.е. след приетите изменения на ЗОДОВ, с които е уреден специален национален компенсаторен механизъм и ред за защита на лицата при допуснато нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът не е изчерпал административната процедура, поради което е налице процесуална пречка за разглеждане на иска по чл. 2б ЗОДОВ, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Обжалваното пред настоящата инстанция определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение