Определение № 124 от 28.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2430/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Касационният жалбоподател „Конкредо“ ЕООД обжалва решение № 151 от 24.06.2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено изцяло решение № 2 от 18.01.2019 г. по т.д. 38/17 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. Излага съображения за недопустимост на съдебното решение. Сочи като основание за отмяна и допуснати нарушения на процесуалните правила, и допуснати нарушения на материалния закон. Сита, че е установено изпълнение на задълженията му, изправна страна е и му се дължи заплащане на възнаграждение. Излага съображения, че е предявил частично претенцията си в предходния процес, а в този е предявил иск за заплащане на разликата до пълния размер на вземането на основание сключения договор. Според него ТР 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС не давал достатъчна яснота по правния въпрос, с оглед спецификата на поставения въпрос, затова намира, че допускането до касационно обжалване в значителна степен ще допринесе за изясняване пределите на субективния идентитет между водения частичен и впоследствие допълнен 100 % иск и ще способства за развитието на правото, ще обогати практическия опит по приложение на института на частичния иск. Счита, че е изпълнил точно и му се дължи възнаграждение. Моли да се допусне до касационно обжалване решението. Ответникът община Луковит оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, анализирайки всеки от формулираните въпроси от касатора, че е налице недопустимост на касационното обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С въззивното решение, обжалвано в настоящия процес, по въззивна жалба на „Конкредо“ ЕООД е прието, че исковете му с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД са неоснователни. Съдът е приел, че между община Луковит и ищеца „Конкредо" ЕООД е сключен договор № 12 от 18.02.2009 г. за възлагане на обществена поръчка на основание чл. 74, ал. 1 от ЗОП. По силата на договора „Конкредо“ ЕООД е поело задължение да изработи спрямо община Луковит следните проектни и консултантски работи, включващи: 1. Геоложки и хидроложки проучвания на основна площадка за ТБО № 14 в землището на [населено място] ОВОС (Оценка на Въздействието върху Околната Среда) на основна площадка за ТБО № 14 в землището на [населено място] и алтернативна площадка № 16 [населено място], Община Луковит, т. 2 Консултантски услуги по изпълнение и успешно реализиране на проектите по Програма ИСПА и ОП за изграждане на регионално депо за ТБО на територията на Община Луковит. Приел е, че този договор конкретно етап 1 е бил предмет и на други две търговски дела, по предявени частични искове, по които са постановени съдебни актове: т.д. № 67/2013г. по описа на ОС - Ловеч и второинстанционното производство по същото- в.т.д. №324/2014г. по описа на ВтАС, между страни „Конкредо" ЕООД и Общини Луковит, Ябланица, Червен бряг, Роман, Тетевен. В това производство са били предявени частични искове по чл. 266 ЗЗД, чл. 93 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, касаещи етап 1 от договора, като срещу община Луковит частичните искове са били в размер на 15% - частично от цялостната претенция 24,38% за заплащане на изпълнение по този етап от договора спрямо конкретната община. С влязъл в сила съдебен акт на ВтАС в това производство било прието, че е налице валиден договор за обществена поръчка, сключен само с Община Луковит, а спрямо другите общини този договор е признат за нищожен като сключен в нарушение на закона; първият етап от договора бил изпълнен, за което се дължало плащане от възложителя по договора Община Луковит, която се е възползвала от изготвения доклад за геоложки и хидроложки проучвания; именно тази община е прекратила договора на 01.10.2010г., тъй като изпълнителят неправомерно се е отказал от договора; в момента на прекратяване на договора вземането за плащане на първия етап е станало изискуемо, поради което се дължало, както и връщане на платената гаранция и неустойка- само за периода 22.07.2010 г.- 01.08.2010 г.; дължимата на "Конкредо" ЕООД сума по тези претенции в размер на 6 438,37 лева се погасявала чрез направеното възражение за прихващане от страна на Община Луковит. В следващото т.д. № 43/2015г. по описа на ОС- Ловеч и второинстанционното производство по същото- в.т.д. №337/2016г. по описа на ВтАС, между страни „Конкредо" ЕООД и Общини Луковит, Ябланица, Червен бряг, Роман, Тетевен. В това производство са били предявени останалите части от частичните искове по чл.266 ЗЗД, чл.93 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, касаещи етап 1 от договор № 12 от 18.02.2009 г., като срещу община Луковит частичните искове са били до останалата пълна стойност /част/ от цялостната претенция 24,38% за заплащане на изпълнение по този етап от договора спрямо конкретната община. Спрямо другите общини претенциите по чл. 266 ЗЗД и чл. 93 ЗЗД, както и иска за обезщетение на основание чл. 86 от ЗЗД, са отхвърлени с решението на ОС- Ловеч и в тази част същото е влязло в сила, тъй като не е обжалвано. За разликата над 15 154,76 лв до 23 455,10 лв за главница и по иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 4 634.51 лв. до сумата от 7 173.10 лв., обезщетение за забава върху главницата по чл.266, ал.1 от ЗЗД за периода 29.06.2012 г. - 29.06.2015 г. решението било обжалвано пред ВКС. Въззивният съд, основавайки се на решението в предходния процес е приел, че с влязло в сила решение е разгледан искът, предявен до пълния му размер от 24, 38% спрямо Община Луковит, при вече предявен частичен иск, за приетата работа по етап 1 от договора; договорените работи по етап 1 са изпълнени от "Конкредо" ЕООД в срок и качествено, работата е приета от възложителя община Луковит, срещу която се претендира заплащане на 24,38% от претендираното по чл. 266 ЗЗД неплатено възнаграждение, поради което се дължи плащане в размер на сумата 15 154,76 лева / като е приспадната сумата 4 167,53 лева с ДДС по влязлото в сила решение по т.д. № 67/2013г. на ОС- Ловеч/; претенцията по чл. 93 ЗЗД за връщане на гаранцията, съответстваща на цялата претенция от 24,38% спрямо община Луковит, като се отчете присъдената вече сума по т.д. № 67/2013г. на ОС - Ловеч и предвид обстоятелството, че поради неизпълнение на другите етапи се дължи връщане само на гаранцията за етап 1, който е изпълнен, е уважена в размер на 365,72 лева; искът по чл.92 ЗЗД за неустойка спрямо [община] е неоснователен, тъй като същата е дължима за периода 27.07.2010 г. - 01.10.2010г., когато общината е прекратила договора. Отчетено е, че частично, относно дължимия размер е обжалвано решението, но е отчетено и влизането му в сила и са приети за доказани така посочените факти. Направен е общият извод, че претенцията срещу община Луковит за изпълнение на етап 1 от договор за обществена поръчка №12/18.02.2009г., е била за 24,38% изцяло дължимото от [община] възнаграждение по договора. Въззивният съд е приел, че с оглед решението по т.д. № 43/2015г. на ОС- Ловеч и в.т.д № 337/2016г. на ВтАС (второто по време дело), изрично, в което е посочено, че в това дело се разглежда спора за пълната стойност на претенциите, следва да се приеме, че за разликата над 24,38 % от изцяло дължимото от община Луковит от 75,62% от стойността до 100% за изпълнението на етап 1 от този договор, както е заявено и разгледано от първоинстанционния съд, са били предявявани в посочените по- горе търговски дела срещу други ответници останалите общини, не са били част от претендираното дължимо от Община Луковит. С исковете по другите две дела била предявена претенция като процентно съотношение, но не от общо дължимото плащане от Община Луковит, а по отношение на другите ответници - другите общини. Отхвърлянето на претенциите спрямо тези други общини не определял иска спрямо община Луковит като частичен. Въззивният съд, в настоящия процес, е приел, че е предявен нов иск, а не частичен, предявен е само срещу ответника Община Луковит, за сума, която не е претендирана от него и не се е твърдяло, че е дължима от него. Поради това е приел, че няма предявен частичен иск за разликата над присъдената сума с решението по т.д. 337/16 г., Апелативен съд – Велико Търново. Приел е, че пръвоинстанционният съд не бил се произнесъл извън рамките на заявения първи етап от дейностите по договора. Но е изложил съображения, че исковете на „Конкредо“ ЕООД, по които е образувано т.д. 38/17 г. (решението, което е обжалвано) срещу община Луковит са основани на договор № 12 за възлагане на обществена поръчка. В чл. 3, т. 1 от договора били посочени стойностите на всеки от етапите, в чл. 3 т. 2 било посочено, че разходите за предварителните /авансови/ плащания /каквото е плащането за етап 1, съгласно схемата на плащане по чл. 5/ по подготовката и изпълнение на проекта се определяли пропорционално съобразно съотношението на броя постоянни жители на всяка от петте общини, установени към датата на подписване на споразумението. Прието е, че община Луковит дължи плащане на 24,38 % от общата цена на процесния етап 1, което е било изчислено от изпълнителя и предявено от него като предмет на предходните две търговски дела с частичните искове. Претенцията му за този размер е уважена и не било налице основание да получи за разликата от 75,6 2 % от възнаграждението плащане, тъй катообщина Луковит за този етап дължи 24,3 8 % от стойността. За разликата не с е дължало на договорно основание плащане. Прието е, че иск за заплащане на възнаграждение над присъдения вече размер на възнаграждението на основание чл. 266 от ЗЗД срещу община Луковит е неоснователен. По тези съображения са отхвърлени и акцесорните искове с правно основание чл. 92 ЗЗД, 93 ЗЗД и 86 ЗЗД. Настоящият съдебен състав констатира, че в исковата молба ищецът отново е основал исковете си на сключения договор между „Конкредо“ ЕООД и община Луковит като счита, че е изпълнил точно задълженията си, което било установено и по предходните дела и му се дължи изцяло възнаграждение по договора в размер на 81 211,20 лв с ДДС. Нямало плащане и му се дължи възнаграждение от 61 411,91 лв с ДДС (75,62 %) от цялото дължимо възнаграждение, неустойка от 3 440,71 лв и 2053,08 лв неоснователно задържана гаранция по чл. 10, ал.2 от Договор № 12 от 18.02.2009 г. за възлагане на обществена поръчка, както и акцесорно съединените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът „Конкредо“ ЕООД поставя следните правни въпроси, за които според него е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК: „Първи процесуалноправен въпрос: Съдът постановил ли е недопустимо решение, извън предмета на материално правния спор, с който е бил сезиран, ако е основал изводите си на факти и обстоятелства, с които не е сезиран, нито е разпределил доказателствената тежест за този иск между страните в процеса с доклада по чл. 146 от ГПК?“ Счита, че изводите на съда относно това, че единствено изпълнението на етап 1 от договора се приравнява на пълно неизпълнение, тъй като договорът бил за определен резултат, който не е достигнат. Така разрешаването на поставения въпрос бил в противоречие с решение № 620 /25.6.1993 г. по гр.д. 211/93 г. I ГО. Втори процесуалноправен въпрос: „ Неправилно или недопустимо е съдебно решение, в мотивите, на което решаващата съдебна инстанция е достигнала до извода, че предявеният от ищеца срещу ответника иск не е на договорно основание, тъй като спорът по облигационното отношение между страните е решен със СПН в предходен съдебен процес?“ Според касатора по този въпрос решението противоречи на т.2. от Тълкувателно решение 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. д. 1/2013 г. и решение № 439/23.07.2010 г. по гр.д. 476/09 г. на IV ГО и решение № 942/13.01.2010 г. по грд. 1729/08 г. на III ГО. По третия процесуалноправен въпрос: „ Какви са пределите на служебната проверка по отношение станали известни на въззвния съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка на относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор?“ Счита, че изводът на въззивния съд за дължимостта срещу ответника на 24,38 % и за неоснователност на иска за вземане в пълния размер срещу [община] за още 75,62 % е в противоречие с решение № 72 от 10.07.2019 г. по т.д. 549/16 г., I ТО на ВКС. „По първия материалноправен въпрос: „ На договорно или извъндоговорно основание следва да бъде предявена претенция за доплащане на дължими по изпълнен договор суми, след като ответникът по иска вече е бил осъден с влезли в сила решения за заплащане на част от дължимите суми по частичен иск, който понастоящем се заявява до пълната стойност именно на договорно основание тогава когато с първоначалния договор са се задължили няколко субекта, но спрямо някои от тях договорът е обявен за нищожен?“ Позовава се на нарушение на т.2 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК, съгласно, което ако въззивният съд намери, че е дадена неправилна правна квалификация на исковете следва да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма като даде указания относно подлежащи на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Позовава се и на решение № 439 от 23.7.2010 г. на ВКС по гр.д. 476/2009 г. „По втория материалноправен въпрос: Частичен ли се явява иск, който почива на идентични фактически и правни основания, ако той първоначално е воден само за отделна част от общата стойност на спорното материално право /парично притезание/ срещу надлежния /настоящ ответник, но и срещу други ответници –необходими другари в процеса/, а впоследствие е заявен за разликата до пълния размер на вземането, но единствено срещу надлежния /настоящ ответник/, което кореспондира с правото на ищеца да прецени обективните и субективните предели на търсената защита? Има ли факти и обстоятелства, които се ползват със СПН по частичен иск относно спорното материално право, по което ролята на ответника в процеса по частичния иск е била различна от ролята му в процеса по заявяване на спорното материално право до пълния му размер /при частичния иск е търсена разделна отговорност от ответника, а при допълването на иска до 100 % от паричната престация по договора, се търси индивидуална лична и пълна отговорност, почиваща на нови факти по делото? При обявена нищожност спрямо част от длъжниците при уговорена между тях разделна отговорност и при изпълнение на договорното задължение от страна на кредитора, допустимо ли е той да насочи цялата претенция срещу длъжник спрямо когото договорът е признат за действителен?“ Касаторът обосновава противоречие на така разрешения въпрос със задължителната практика съгласно т. 2 от Тълкувателно решение 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и противоречие с практиката, изразена в решение по гр.д. 476/09 г. на 4 ГО и решение 1729/08 г. на 3 ГО на ВКС. „По третия материалноправен въпрос: Дължи ли възложител по договор за обществена поръчка плащане за частично изпълнение, което все пак е годно и ползва възложителя, при условие, че с договора изрично е уговорено, че изпълнението и плащането ще става на части/етапи? Или приравнява ли се пълно неизпълнение при уговорена с договора етапност на изпълнението на задължението на изпълнителя по договор за обществена поръчка и на плащането от страна на възложителя когато е изпълнен изцяло качествено и в срок само един или няколко етапа от договора?“ Посоченото от въззивния съд, че етап 1 означава пълно неизпълнение на целия договор влиза в колизия с решение № 23 от 4.8.2014 г. по т.д. 1938/13 г. на I ТО на ВКС, решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр.д. 621/10 г. на IV ГО на ВКС. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки. Допускането до касационно обжалване може да стане и при наличие на основание по чл. 280, ал.1 пр. 1 и 2 от ГПК когато Върховният касационен съд извърши проверка или ако е посочено от касатора като основание, че решението е очевидно неправилно при съответна преценка може и на това основание. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност да нищожно обжалваното съдебно решение поради това, че не са налице основания за това. Не е налице вероятност и същото да е недопустимо. Въззивният съд с оглед сочените от ищеца факти и искането на ищеца е определил спорното право е дал търсената защита. Липсва произнасяне на непредявено основание или въз основа на факти, които са извън заявеното основание на иска. Поради това не са налице основанията по чл. 280, ал.2 пр. 1 и 2 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. С оглед поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правен въпрос по т. 1 настоящият съдебен състав намира, че както бе посочено правният въпрос, следва да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващата воля на съда. С поставения първи правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е потвърдил изводите на въззивния съд, така както се обосновава от касатора. В предмета на делото е включено искане за присъждане на цялото уговореното възнаграждение от [община] на основание сключения договор № 12 с твърдение, че по уговорената за изпълнение на етапи работа, етап 1 е изработен и приет и се дължи възнаграждение на основание чл. 266 от ЗЗД от Община Луковит. Въззивният съд в обжалваното пред настоящата инстанция решение е приел, че искът е неоснователен, тъй като община Луковит не отговаря за пълния размер на възнаграждението за приетата работа, тъй като е извършил възлагане на основание чл. 258 от ЗЗД съвместно с още четири общини наред с община Луковит по силата на договора възложители са и община Червен бряг, и Община Ябланица, и Община Тетевен, и Община Роман. Поради това възлагането от община Луковит и съответно приемането на извършената работа от него е само за определен процент, а не за цялото. Прието е, че след като в предходно съдебно решение между същите страни е определено, че договорът за изработка за община Луковит провежда действие само за 24,38 %, то при присъждане на тази част от дължимото възнаграждение с влязло в сила съдебно решение, възнаграждение в по-голям размер не се дължи. Изводите на съда са основани на представените от ищеца с исковата молба писмени доказателства – договорът за изработка и влезлите в сила съдебни решения между страните. Съдът е установил само твърдените от ищеца факти и установените в предходните процеси с влезли в сила решения между тях факти. В този смисъл въззивният съд не е разрешавал формулирания от касатора първи въпрос и не е основал изводите си на непосочени от ищеца факти, за които да е налице невключване в доклада по чл. 146 от ГПК. В този смисъл първият посочен правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Няма и нарушение на диспозитивното начало, т.е. основаване на решението на факт, непосочен в исковата молба, ето защо не може да се определи и като вероятно недопустимо съдебното решение, за да може да се направил извод за вероятност да е недопустимо. По отношение на втория поставен въпрос следва да се приеме, че на първо място този въпрос е зададен теоретично – какъв е порокът на въззивно съдебно решение. В конкретния случай въззивният съд е разгледал иска на основание чл. 266 от ЗЗД, достигайки до решаващия извод, че община Луковит не отговаря за пълния размер на възнаграждението за изпълнение на етап 1 от възложените работи. Изводът за наличие на друго основание не е обусловил изхода на делото. Въззивният съд е изходил от разрешения със сила на пресъдено нещо между страните спор с влязло в сила решение по т.д. решение 38 от 14.3.2017 г. по т.д. 337/16 г. на Апелативен съд – Велико Търново, приемайки, че между страните е установено сключването на договор, възлагането и отговорността на ответника за заплащане на възнаграждение на основание чл. 266 от ЗЗД до какъв размер е с оглед разпределяне на отговорността между него и останалите общини. В случая въззивният съд не е разрешил спора по отношение на друго основание по начина, по който е зададен този въпрос. Въззивният съд е приел, че на основание сключения договор между ищеца и ответника община Луковит до размера на частта му от възлагането, спорът между страните е разрешен и няма по-голям размер възнаграждение на основание договора, който да се дължи от община Луковит над присъденото вече с предходното решение. Така са установени фактите по делото и не може да се приеме, че е налице произнасяне на непредявено основание в нарушение на диспозитивното начало и е налице недопустимо съдебно решение. Въззивният съд правилно е приел, че се претендира пълния размер на възнаграждението за етап 1, извършен по силата на сключения договор, като се твърди, че община Луковит дължи като възложител и лице, провело обществената поръчка, пълния размер на това възнаграждение. Няма решаващ мотив, че спорът е разрешен със сила на пресъдено нещо и поради това е налице липса на договорно основание. Въззивният съд е приел, че искът е предявен на основание договора, но не се дължи заплащане на пълната стойност от възнаграждението от Община Луковит. В този смисъл въззивният съд не е обосновал извода си, че със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът и поради това искът не е на договорно основание. Въпросът относно това налице ли са пороци на съдебното решение относно неправилност се преценяват при същинска проверка на законосъобразността на решението след допускане до касационно обжалване на решението и на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Вече бе посочено, че решението не е недопустимо. Поради това с посочения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. При отсъствие на една от предпоставките, предвидена в чл. 280, ал. 1 от ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване. По отношение на соченото допълнително основание противоречие с решение по гр.д. 1729/08 г. 3 ГО на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че липсва така соченото основание, тъй като въпросът по посоченото дело е свързан с уточняване на основанието на иска. А в случая основанието на иска е наличие на уговореното възнаграждение по договор и липсва друго твърдение от страна на касатора. Соченото решение по гр.д. 476/2009 г. на 4 ГО на ВКС, също не може да обоснове допълнително основание. В случая е разгледана хипотеза на разгледан иск на непредявено основание. А в настоящия разглеждан случай от въззивния съд, настоящият съдебен състав вече посочи изрично, че липсва разглеждане на иска на различно от посоченото от ищеца основание. По отношение на третия процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира, че съдът не е възприел служебно факти по смисъла на чл. 155 от ГПК. Ищецът с исковата молба е представил решенията по предходните спорове между страните и въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо, която формират и конкретно на установените между страните факти. В този смисъл липсва възприема на отделни факти извън установеното между страните с предходното съдебно решение. Поради това не е обосновано общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Това от своя страна не дава възможност да се установи и противоречие със съдебно решение по т.д. 549/16 г. 1 ТО на ВКС. По така поставения въпрос не е обосновано допустимостта на касационно обжалване. По отношение на останалите, формулирани във втори раздел правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Така както е формулиран първия правен въпрос в този раздел, следва да се отбележи, че въпросът на какво основание следва да се предяви иска, не може принципно да бъде разрешен от въззивния съд. На какво основание ищецът следва да защити правата си чрез предявяването на иск, не е въпрос, включен в предмета на делото. В настоящия случай ищецът е заявил правата си на основание сключения договор № 12 от 18.02.2009 г. между „Конкорд“ ЕООД и Община Луковит. Съдът е дал защита на спорното право именно с оглед заявеното основание без да наруши диспозитивното начало, предвидено в чл. 6 от ГПК. Поставеният въпрос за основанието на иска, както бе посочено по-горе, не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд е посочил и това е обусловило извод за неоснователност на иска, че няма право на вземане ищецът за заплащане на възнаграждение за пълната стойност по договора, предвид разделността на задълженията между възложителите. В този смисъл поставеният въпрос не съставлява общо основание, обосновано от касатора, което да доведе до извода, че следва да се допусне до касационно обжалване съдебното решение. По поставения втори правен въпрос, от втория раздел, настоящият съдебен състав намира, че така формулираният правен въпрос е свързан с тезата на касатора и осъществената от него защита чрез предявения иск с твърдение, че предявява иск за разликата над уважената вече негова искова претенция в предходни процеси, при които са били предявени вземания, съставляващи части от общото вземане. Въпросът относно легитимацията на ответниците в предходния процес действително е включена в предмета на делото от ищеца чрез неговото твърдение, че при наличие на общо поети права и задължения от петима възложители по договор за изработка и прието в предходния процес наличие на нищожност на договора за част от ответниците, с изключение на ответника по настоящия иск, отговорността за заплащане на възнаграждение е само на възложителя Община Луковит. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд като е прието, че отговорността на възложителя община Луковит по договора за изработка с предмет геоложки и хидроложки проучвания на основна площадка № 14 в землището на [населено място], ОВОС и консултантски услуги, е съразмерна на възлагането, което е легитимиран да извърши, извършената и приета работа, която е съобразно възлагането на конкретния ответник и породеното задължение с оглед размера на възлагането и за заплащане на съответно на този размер възнаграждение. Това възлагане е преценено с оглед предмета на договора за изработка и ползата й за населеното място, преценена с оглед брой население като съотношение между всички населени места, в чиято полза е възложена изработката. По отношение този факт - процентът, на който съответства това възлагане, съдът е възприел установеното със сила на пресъдено нещо на основание чл. 299 от ГПК в предходния процес. Въззивният съд е приел, че над този размер ответникът община Луковит не дължи възнаграждение. В този смисъл отговорът на въпроса е, че не е предявен частичен иск, а че претенцията е неоснователна, тъй като липсва договор за повече от извършеното възлагане от [община] и поради липса на договор липсва и основание за заплащане на възнаграждение на основание чл. 266 от ЗЗД. Разрешението, дадено от съда не е по частичен иск, а по иск за заплащане на възнаграждение с твърдение, че само община Луковит отговаря за цялата стойност на възнаграждението. В този смисъл решението не противоречи на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 3/2016 г. Освен това не противоречи и на нормата, и на изградената задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 299 от ГПК и съдът, зачитайки предходните решения между страните е установил, че ищецът е получил пълния размер на възнаграждението, дължимо от Община Луковит. По изложените съображения и поради отсъствие на предпоставката на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК ще следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване по така поставения въпрос. По отношение на втората част от въпроса, а именно дължи ли възнаграждение за цялата стойност на изработеното по договора само един от възложителите, ако договорът за другите възложители е прогласен за нищожен, е въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е преценил, че в този случай, няма възлагане над 24, 38 % и възнаграждението съответства на този процент. Установявайки разделност на задължението спрямо всеки от възложителите, въззивният съд е приел, че един от възложителите, не дължи възнаграждение за възлагането, извършено от другите възложители, а само за частта, за която той е извършил възлагане. Така посоченият въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото Тълкувателно решение 3 от 22.4.2019 г. по тълк. д. 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въпросът е поставен не като частичен иск, а като конкретно договорно отношение между страните, за което съдът е приел, че е налице отделно възлагане от всяка от общите за изработка на определените в договора предмети. С оглед установеното с предходно съдебно решение по отношение на фактите между страните, въззивният съд е приел, че дължимото възнаграждение е само в рамките на договореното релевантно за ищеца и ответника и ответникът не дължи възнаграждение за останалите, възложени дейности от другите общини. Това разрешение е с оглед конкретно установените със сила на пресъдено нещо факти и след анализ от страна на въззивния съд. Настоящият съдебен състав намира, че макар и да е разрешен този правен въпрос, то не е обосновано допълнително основание, така както е посочено по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Ето защо не следва да се допуска до касационно обжалване решението. В случая посоченият трети въпрос от втори раздел в първата си част е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд в изпълнение на задължението си така както е разяснено с Тълкувателно решение 1/19.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно, което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е свързана с преценка на доказателствата, установяване на твърдените от страните факти и субсумиране под правните норми, които уреждат спорното правоотношение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика като е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, установил е релевантните факти, относими към дължимостта на претендираното възнаграждение. По този начин е направил извод, че претенцията е за заплащане на възнаграждение за етап 1, предвиден в договора за изработка и не е приел пълно неизпълнение на задължение по втория етап. Въззивният съд правилно е възприел основанието на предявения иск, сочейки, че претенцията е за заплащане на възнаграждение на основание сключения договор за изработка на основание чл. 266 от ЗЗД и изпълнение на етап 1, за който се претендира уговореното възнаграждение. Въззивният съд е приел, че този етап е извършен, работата е приета, но дължимото възнаграждение от община Луковит не е в размера от посочения договор, а само в размер на уговорената за него част. В този смисъл въззивният съд не е излагал мотиви, че е налице неизпълнение на задължение с частично изпълнение на етап от договора. Така посоченият от касатора втори подвъпрос не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че е налице само един етап или няколко етапа от договора. Изводите му са направени за етап 1 и дължимостта на възнаграждението. Напротив, установено е изпълнението на етап 1 и дължимостта на възнаграждение, което обаче вече е присъдено. Не е прието, че наличието на неизпълнение води до недължимост на възнаграждението за разликата над присъдените в предходния процес суми. А е прието, че [община] не отговаря за целия размер на възнаграждението. В този смисъл не е направен извод, който да е в противоречие с цитираните решения. Отново следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че община Луковит отговаря за възнаграждение съобразно частта, която е възложил за изпълнение съобразно договора, изхождайки от силата на пресъдено нещо. Въззивният съд не е дал отговор на поставения правен въпрос следва ли възложителят да отговаря за цялото възнаграждение, след като е извършил обществената поръчка. Такъв въпрос не е разрешен от въззивния съд. Изложените съображения са, че именно поради това, че е извършил обществена поръчка по реда на ЗОП в предходното съдебно решение е установено, че е извършил възлагане на дейностите, предмет на договора до 24,38 %. Съдебната практика, сочена от касатора по т.д. 1938/13 г., и даденото с посоченото решение разрешение на правен въпрос, не е идентично с разрешения спор от въззивния съд. По всички изложени съображения ще следва да се приеме, че не са налице предвидените от законодателя предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. При така формирания извод, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение съгласно списъка по чл. 80 от ГПК. Представени са доказателства договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане за внесена сума в размер на 4 680 лв. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение