Определение № 154 от 22.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1114/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. П. М. [ЕГН] срещу решение № 25 от 08.06.2020 г. на Великотърновски апелативен съд по в. т.д. №282/2020 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение по т.д. № 130/2019 г. на ОС-Ловеч, с което е бил отхвърлен изцяло искът на касатора срещу ЗАД“Алианц България“АД за сумата от 30 000 лева/ частичен от общо 60 000 лева/-обезщетение, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат М. П. М., в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП /, настъпило на 29.10.2014 г., както и в частта за присъдените в тежест на касатора съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на въззивното решение, с оглед установените факти по делото. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, както и чл.280 ал.2,пр.3 ГПК-очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба изпраща писмен отговор със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. По реда на чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния акт, досежно фактическите и правни изводи, изложени от ОС-Ловеч в мотивите на същия, а именно: Съдът е бил сезиран с обективно съединени искове, с правно основание чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД. Искът по чл. 226,ал.1 от КЗ/отм./ се обуславя от задължението на застрахователя да плати застрахователно обезщетение след като е налице вреда по силата на договора за застраховка „гражданска отговорност”,уредена в чл. 257-чл. 275 на КЗ/отм./.При действие на чл. 257 от КЗ/отм./ се касае до застраховка гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинени от тях имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Имуществената отговорност на застрахователя е вторична, защото е функционално обусловена от отговорността на застрахования към третото увредено лице, т.е. той дължи обезщетение, само и доколкото застрахованият има задължение към третото лице за обезщетяване на вреди. Именно от това произтича и изследването на възникването на непозволено увреждане, по смисъла на чл. 45 от ЗЗД между прекия причинител на вредата и пострадалото лице. Между страните няма спор относно съществуването на застрахователно правоотношение по полица №0111400 0227027 за периода от 07.01.2014 г. до 06.01.2015 г. и съдът го приема за установено. От фактическа страна безспорни за страните и доказани за съда са и фактите относно механизма на настъпване на пътно транспортното произшествие на 20.10.2014 г. причинната връзка между пътно транспортното произшествие и увреждането, вината на Г. К., настъпилите увреждания и смъртта на М. М. и това, че загиналият е бил брат на ищеца. Съгласно Тълкувателно № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък имат право да получат лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Следва да бъде доказана особено близка връзка с починалото лице и ищеца, както и действително претърпени от смъртта му вреди. Прието е за установено, че ищецът и брат му М. М. са живеели заедно с майка си и третият им брат едно жилище. Майката и братята са предоставяли внимание и грижи на последния, тъй като той има тежко заболяване. М. М. и Д. М. са поддържали близки отношения,интересите им били монтьорство и дървообработване, желаели да работят заедно след завършване на образованието на ищеца. Смъртта на М. е предизвикала тъга и болка у брат му Д. М., който е имал остра стресова реакция. Според съда, след известен период тази реакция е отзвучала и той се завърнал към нормалния си живот, видно от заключение по съдебно-психиатричната експертиза, въпреки, че продължавал да скърби за брат си. Психическата реакция на ищеца е преценена от съдилищата като обичайна при такова тежко житейско събитие. Изложени са съображения за това, че правото на обезщетение на ищеца се предпоставя от доказване на изключително близки отношения с починалия, каквито не се установяват. Всички разпитани свидетели говорят за добрите отношения между братята, за липсата на конфликти, разбирателство между тях и общи приятели. Те, според съда, описват нормалните отношения между братя, които общуват, подкрепят се и между тях няма конфликти. Не са представени доказателства за предизвикване на интензивна психологическа реакция или заболяване, отключено от изживения стрес, От приетото съдържанието на приетото заключение на вещото лице-психолог съдът е направил извод, че не се доказват твърденията на ищеца, че е налице изключително по интензитет страдание. Не е възприет за състоятелен доводът, че загиналият брат М. М. се е грижил изцяло за ищеца, предвид грижите, които са полагали майката и бащата за децата. В тази връзка е изтъкнат в мотивите и фактът на присъждане на обезщетение на двамата родители по чл. 226 от КЗ/отм./, което определя, че те са отглеждали децата си отговорно и се опровергава твърдението в исковата молба по настоящото дело, че бащата се бил дезинтересирал от тях. С оглед изложеното, според съда, предявеният главен иск по чл. 226,ал.1 от КЗ/отм./, както и акцесорния за присъждане на лихва, са неоснователни и недоказани. Второинстанционният съд е изложил и свои съображения, за да обоснове неоснователността на оплакването във ВЖ, че първоинстанционният съд не е съобразил конкретните обстоятелства по делото и е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, обективирана в ППВС № 4/ 1968г. и ТР № 1/ 2016г. на ОСНГТК на ВКС: ОС-Ловеч е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на които е установена правилно фактическата обстановка по делото, и са направени правилни правни изводи относно неоснователността и недоказаността на предявения иск., като е споделил крайните изводи, че с оглед традициите в българското общество, правилно първоинстанционният съд е приел наличието на нормални отношения между двама братя, които общуват, подкрепят се и между тях няма конфликти, в което няма нищо извънредно и такова ежедневно общуване не предпоставя задължително изключително емоционална близост. Съгласно ТР № 1/ 21.06.2018г. на ОСГТК на ВКС, правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и близката привързаност между братя и сестри е характерна за българското семейство и традиции. За да се признае обаче правото на обезщетение на роднините от тази степен трябва да бъде установено, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В настоящия случай от гласните доказателства се установява наличието на близка емоционална връзка между двама братя, основана на ежедневното им общуване, малката разлика във възрастта, сплотеността им предвид развода на родителите и наличието и на друг брат, за когото трябва да помагат в грижите предвид заболяването му. От гласните доказателства обаче, според съда, не се установява наличието на такава изключително силна и дълбоко духовна и емоционална привързаност между жалбоподателя като брат на починалия, различна от обичайните много близки отношения между двама братя, традиционни за българското общество. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат, като обуславящи изхода по спора въпроси, които се свеждат до: от какви критерии следва да се ръководи съдът при извършване на преценка за наличие особена близост между ищеца и загинал при ПТП негов брат, при установените по настоящия спор съществуващи конкретни обстоятелства и следва ли в обжалвания въззивен акт да се изложат самостоятелни мотиви по всички доводи на страната и приетите доказателства. Твърди се противоречие в отговора на въпросите от страна на въззивния съд в обжалваното решение със задължителната практика на ВКС- ТР 1/2016 на ОСГНТК и значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навежда се като основание за допускане до касация и очевидна неправилност. Формулираният, като втори, процесуален въпрос не се явява обуславящ изхода по конкретния спор, тъй като се основава на оплаквания за непълно обсъждане на факти и доказателствата от съда, каквито, видно от гореизложеното, не са допуснати от страна на съда. Фактическите и правни изводи на съда, по отношение на липсата на активната материалноправна легитимация на ищеца, се основават на съвкупната преценка на всички събрани доказателства. Съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 на ОСГНТК, по изключение в кръга на лицата имащи право на обезщетение от смъртта на техни близки се включва и всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт. Необходимо е връзката да се основава на особено близки отношения, надхвърлящи обичайните такива при съответната роднинска близост и изключителни по своята продължителност и интензитет. Относно критериите за това, кога едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, то това се преценява за всеки случай поотделно. В случая съдът се е позовал на преценка на конкретното поведение на ищеца, непосредствено след смъртта на брат му, като естествена такова, ненадхвърлящо обичайната и естествена болка и тъга от загубата на своя брат. Дали тази преценка е обоснована е въпрос по правилността на обжалвания акт, което не е основание за допускане на касационно обжалване. Относно критериите за това, кога едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт е налице практика по чл.290 ГПК: Р № 17/16.03.2021 г. по т.д. №291/20 на ВКС,Второ т.о. и Р №92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/19 на Второ т.о. и други, в която ВКС се е произнесъл в насока, че за да е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. За пример на обстоятелство, относимо към връзката между братята и сестрите, в цитираната практика/ по специално във второто решение/е посочено израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие или загуба на родителите. Допълнително е разяснено, че независимо от спецификата на отношенията между лицето, търсещо обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС: 1/ наличие на особено близка емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и 2/ проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между съответните лица. В тази насока е и Решение №45/10.05.2021 г. по т.д. №370/20 на ВКС,Второ т.о. Следователно, с обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС/цит.- ТР/ и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, посочена по-горе, и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, съответно чл.280 ал.1,т.3 и чл.280 ал.2 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което