Определение № 50807 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2434/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Д. П. П., действащ чрез адв. Т., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС, ГК, 14 състав решение № 245/23.02.2022г. по в.гр.д.№ 2995/2021г., с което е отхвърлен предявеният от Д. П. П. против Прокуратурата на Р.България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ за сумата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000лв. Излага, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос относно приложението на общественият критерий за справедливост по смисъла чл.52 ЗЗД. Счита, че тези въпроси са разрешение в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По делото не постъпил писмен отговор от ответната страна Прокуратура на Р.България. Върховният касационен съд счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в обхвата на касационните доводи, ограничени до приложението на чл.52 ЗЗД, съобрази следното: За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че воденото срещу ищеца наказателно преследване е продължило малко над шест години, като е приключило инстанционно с оправдателна присъда. Изложил е, че от събраните по делото гласни доказателства се установявало, че Д.П. бил притеснен от възможността да бъде осъден, тревожел се, че наказанието ще бъде голямо, като от задържането под стража за над седем месец търпял ограничения и неудобства от лишаването му от възможност за свободно придвижване и не е можел да контактува с близките си, да има обичаен социален живот, да упражнява спокойно работата си, без да се налага да прекъсва трудовия си процес за да участва в процесуално-следствени действия по конкретното наказателно производство и пр., като случаят бил коментиран в квартала и сред познатите на ищеца. Приел е за недоказани твърденията, че именно процесното обвинение е влошило отношенията между ищеца и неговата фактическа съпруга, поради липсата на конкретни данни за интимните отношения на ищеца, тяхното естество, от кога датират и какви конкретно са причините за разрива в тях, тъй като показанията в тази насока били общи и схематични. Изложил е, че наличието на множество други наказателни производство, по които вкл. ищецът е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, безспорно е дало отражение както върху общественото мнение за ищеца, така и в отношенията му с близките и семейството, поради което и евентуално формирано мнение за него, като лице, което има отрицателни обществени прояви, не е само предпоставено от процесното обвинение, поради което приел за недоказана тезата, че именно от процесното обвинение отношението към ищеца се е променило в негативна посока. Отчел е и наличието на предходни осъждания като фактор при определяне на размера на обезщетението, в който случай съгласно съдебната практика (решение № 95 от 23.04.2014 г. по гр.д. № 5805/2013 г., решение № 163 от 1.07.2016 г. по гр.д. № 411/2016 г., решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г.), интензивността на негативните преживявания е занижена в сравнение с лица, които инцидентно са станали обект на наказателно преследване. Приел е, че установените по делото неимуществени вреди само отчасти съставляват пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение и тъй като при определяне размера на обезщетението следвало да се имат предвид всички установени обстоятелства по делото, е отчел, че психическият и социален дискомфорт на лицето се дължи и на факта, че той е бил преследван в множество наказателни производства за извършени от него престъпления (квалифицирани кражби, вкл. и на елементи от железопътна структура), за които е признат за виновен. Отчетен е и фактът, че по наказателно производство от 2014 г. ищецът е бил осъден за престъпление от същия вид (кражба на елементи от железопътна инфраструктура), за каквото в настоящото производство се сочи, че е оправдан. В този смисъл е приел, че в показанията на свидетелите и в тяхното възприемане на състоянието на ищеца не се разграничават ясно двете дела, респ. търпените от всяко от тях неимуществени вреди. За определяне на конкретния размер на обезщетението, с оглед спецификите на разглеждания казус, е взел предвид времето, в което е протекло наказателно производство и времето на задържането под стража, очертания по-горе обем на негативни възприятия и ефект на наказателното производство върху взаимоотношенията на ищеца с близките му, страха от осъждане, принципа на справедливост, обществено икономическите условия, съдебната практика, общественото и социалното положение на ищеца, и пр., като всички изложени аргументи са мотивирали извода му, че определено от първоинстанционния съд обезщетение е съответно и отговаряло на принципа на справедливост с оглед конкретно установените данни за ищеца и неговия статут в обществото, респ. преживените от него негативни емоции. С оглед изложените доводи и при отчитане наличието на незаконно обвинение в извършване на престъпление, претърпените от ищцата неблагоприятни последици в очертания по-горе обем, причинната връзка между тези последици и воденето наказателно преследване, въззивният съд е приел, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а определеното обезщетение от 2 000 лв. кореспондира с принципа на справедливост. С оглед тези мотиви, настоящият съд счита, че поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС №4/1968г., като е мотивирал решението си и съгласно изискванията на ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от незаконното обвинение, като е прието, че се дължи обезщетение за вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поставеният материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по отношение на него не е налице допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от касатора каузална практика на ВКС не разрешава поставения въпрос по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване, които в случая са взети предвид. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените материалноправен и процесуалноправен въпроси, отговорът на които твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода но конкретното дело, решен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателство и обществените условия промени. В разглежданият случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Съгласно действащата редакция на чл.280, ал.1 ГПК, твърдяното от касатора противоречиво решаване от съдилищата, не попада в приложното поле на касационното обжалване по см. на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което и съдът не се произнасяне по това „основание“. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК, поради което и