Определение № 2845 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2988/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по подадени от Министъра на околната среда и водите и от Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ частни жалби срещу определение № 769 от 28.03.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 566 от 2023 г. на Пловдивския окръжен съд, VI състав, с което е било потвърдено определение № 260036 от 28.11.2022 г. по гр.д.№ 519 от 2019 г. на Карловския районен съд, III граждански състав за прекратяване на делото по отношение на посочените в исковата молба като ответници Министър на околната среда и водите и Национален парк „Централен Б.“.

В частните жалби се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено.

В частната жалба на Министъра на околната среда и водите като основания за допускане на касационното обжалване на определението се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на определението и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. При предявена ревандикационна претенция за имоти, част от национален парк, в какво качество следва да бъде конституиран Министъра на околната среда и водите, при липса на специална уредба в Закона за защитените територии и следва ли в този случай да се прилага общата разпоредба на чл.31, ал.2 ГПК ? По този въпрос се сочат Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, определение № 123 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 561 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. и определение № 443 от 19.07.2017 г. по гр.д.№ 264 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., в които обаче не бил даден отговор на този конкретен въпрос, което налагало произнасянето на ВКС.

2. Дали Министърът на регионалното развитие и благоустройството е надлежен представител на Държавата по предявен ревандикационен иск за недвижими имоти, част от национален парк ? По този въпрос се сочат решение № 181 от 14.06.2012 г. по гр.д.№ 96 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 46 от 28.03.2014 г. по търг.д.№ 2048 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 26 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 1411 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 1267 от 22.01.2009 г. по гр.д.№ 5544 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 112 от 19.01.2021 г. по гр.д.№ 726 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 20 от 03.08.2022 г. по гр.д.№ 3854 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., в които също нямало отговор на този конкретен въпрос.

В частната жалба на Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на определението и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. Кой е надлежния държавен орган, който следва да осъществява представителството на Държавата по дела с предмет недвижими имоти- изключителна държавна собственост, представляващи част от защитена територия на Парк с национално значение по смисъла на чл.18 от Конституцията на РБ и чл.8 от Закона за защитените територии ?

2. Може ли един имот да бъде едновременно изключителна държавна собственост като част от защитена територия на Парк с национално значение по смисъла на Закона за защитените територии и част от държавния поземлен или горски фонд ?

Ответниците по частната жалба К. Д. Ч. и М. Г. Ч. не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение приема следното: Частните касационни жалби са допустими: подадена са от легитимирани страни /лица, посочени като ответници в исковата молба/, в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК и срещу определение на въззивен съд, което съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да потвърди определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че по отношение на посочените в исковата молба като ответници Министъра на околната среда и водите и Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ искът е недопустим, тъй като е предявен срещу ненадлежни ответници. Независимо от делегираните на МОСВ и на Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ правомощия по управление на процесния имот, който е включен в територията на парк с национално значение и е обявяван за защитена територия по смисъла на Закона за защитените територии, надлежен ответник в процеса е Държавата, а нейното процесуално представителство е уредено в закона. В конкретния случай, предвид вида на имота /част от поземления фонд или част от горския фонд/ и съгласно чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ и чл.27, ал.6 от Закона за горите, Държавата се представлява от Министъра на земеделието, храните и горите, а не от посочения в чл.31, ал.2 ГПК орган- Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Изрично е посочено от съда, че решението, постановеното срещу Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, ще обвърже Държавата и ще бъде задължително за всички държавни институции.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение не е налице посоченото от жалбоподателите основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Пловдивския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното: Всички поставени в двете части жалби въпроси обобщено се свеждат до това: кой следва да представлява Държавата по дело, образувано по предявен иск за собственост на имот- изключителна държавна собственост, част от парк с национално значение и защитена територия по смисъла на Закона за защитените територии ? Този въпрос обаче не е обусловил изводите на съда и не е от значение за правилността на обжалваното определение за прекратяване на делото по отношение на Министъра на околната среда и водите и Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ като ответници по делото. Въпросът има отношение към процесуалното представителство на Държавата, а не към процесуалната легитимация на посочените като ответници по делото МОСВ и Национален парк „Централен Б.“.

Мотивите на въззивния съд, че в случая Държавата следва да се представлява от Министъра на земеделието, храните и горите, а не от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, са били изложени във връзка с определението на съда да се заличи като представител на Държавата МРРБ и за в бъдеще в процеса Държавата да се призовава и представлява от МЗХГ /определение, което не подлежи на самостоятелно обжалване/, но нямат отношение към обжалваното определение за прекратяване на делото по отношение на Министъра на околната среда и водите и Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ като ненадлежни ответници по делото.

Правилно е отчетено от съда, че Министърът на околната среда и водите и Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ са били посочен в исковата молба като самостоятелни ответници по делото, а не като процесуални представители на Държавата. Именно защото надлежен ответник по делото е Държавата, а не който и да е министър или министерска дирекция, производството по отношение на тези ответници правилно е било прекратено.

Обжалваното определение за прекратяване на делото по отношение на МОСВ и Дирекция „Национален парк „Централен Б.“ не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК, е необходимо неправилността му да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението на Пловдивския окръжен съд: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба и без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на определението на Пловдивския окръжен съд не следва да бъде допускано.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение