Определение № 814 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1489/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2638/ 29.11.2019 г. по гр.д. № 253/ 2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 6149/ 01.10.2018 г. по гр.д. № 7849/ 2017 г. на Софийски градски съд е отхвърлил исковете на „Пи Джи Енерджи“ ООД срещу Българската държава, представлявана от министъра на финансите, за сумата 34 554.82 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в събраната такса по чл. 35а, ал. 2 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със законните лихви от 01.01.2014 г., квалифицирайки ги както следва: · по чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД – вредите да са по причина на приложените § 6, т. 2 и 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ бр. 19/ 2013 г.), с който са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за възобновяеми източници (ДВ бр. 35 от 2011 г, посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г.), обявени за противоконституционни с Решение № 13/ 2014 г. по конст.д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Република България (ДВ бр. 65 от 2014 г.) и неизпълненото задължение по чл. 22, ал. 4 ЗКС Народното събрание да уреди възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон (главен иск); · по чл. 7, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейски съюз – вредите да са по причина на същия закон, приложен при незачитане примата на правото на Европейския съюз (чл. 4, ал. 3 КРБ), въпреки противоречието му с Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, която не допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производство на енергия от възобновяеми източници. Решението се обжалва от „Пи Джи Енерджи“ ООД с довода, че вероятно е недопустимо. Касаторът извежда основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК с довода, че въззивният съд е бил длъжен да спре производството до приключване на конст.д. № 5/ 2019 г. на КС на РБ за постановяване на тълкувателното решение по въпроса, какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, а решението е постановено при пречката по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Касаторът иска касационният контрол да се допусне за проверка и за правилност на решението по следните материално-правни въпроси: 1. Обстоятелството, че съгласно чл. 69 КРБ народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и гласувания в Народното събрание, изключва ли отговорността на българската държава за вредите от закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС на Република България? 2. Налице ли е „възлагане“ по смисъла на чл. 49 ЗЗД от страната на държавата към народните представители, респ. към Народното събрание за вредите от законодателната дейност? 3. Как следва да се квалифицира отговорността на държавата за вредите от противоконституционния закон – по чл. 49 ЗЗД, който изисква виновно поведение на извършителя на възложената работа или по чл. 7 КРБ, който предвижда обективна отговорност на държавата? 4. Държавата дължи ли връщане на данъци, които са събрани в резултат на закон, обявен за противоконституционен? Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят въззивното решение (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извеждат с твърдения, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същите въпроси извежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решенията на Съда на европейския съюз (С.) - дело C-398/09 г., L. & K. A/S и др. Срещу S. по преюдициално запитване, отправено от Ш. L., решение от 9 ноември 1983 г. по дело S. G., 199/82, R., стр.3595, точка 12, решение от 21 септември 2000 г. по дело M., C ‑ 441/98 и C ‑ 442/98, R., стр. I ‑ точка 30, решение от 10 април 2008 г. по дело M. & S., C ‑ 309/06, Сборник, стр. I ‑ 2283, точка 35 и Решение от 28 януари 2010 г. по дело D. P. D. B., C ‑ 264/08. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност – основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК - нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Ответникът Българската държава, представлявана от министъра на финансите възразява, че въпросите нямат претендираното значение, основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК липсват, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност, а решението следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност, макар и само по първите три въпроса и при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията са следните: По конституционно дело № 5/ 2019 г. Конституционният съд на Република България постанови решение № 3/ 28.04.2020 г., обнародвано в ДВ бр. 42/ 12.05.2020 г. Тълкувателното решение на Конституционния съд влезе в сила на 15.05.2020 г. (чл. 151, ал. 2 КРБ). Дори да се приеме, че въззивното решение е постановено при привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, тя е отпаднала. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В исковата молба ищецът „Пи Джи Енерджи“ ООД, а сега касатор, е твърдял, че е собственик на фотоволтаична централа и производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. По договор № 249/ 22.06.2012 г. е продавал произведената енергия на „ЧЕЗ Електро България“ АД и е бил задължен за 20%-тната такса по чл. 35а ЗВЕИ. За релевантния период 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. таксата е определена по формулата по чл. 35а, ал. 2 ЗВЕИ на база количеството произведена енергия в процесната ФЕЦ, а сумата 34 554.82 лв. е сборът от удържаните от „БЕЗ Електро България“ АД и преведени по сметка на Комисията за енергийно и водно регулиране такси – при условията на чл. 35б ЗВЕИ. В брой 65/ 06.08.2014 г. на „Държавен вестник“ е обнародвано решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Република България. С него са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет (ДВ бр. 109/ 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.). Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 1 КРБ, решението на Конституционния съд е влязло в сила на 09.08.2014 г., но Народното събрание на Република България не е изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционен съд да уреди правните последици от закона, обявен за противоконституционен. Ищецът е добавил, че предвидената в националния закон 20%-тната такса за производството на енергия от възобновяеми източници противоречи на правото на Европейския съюз - на Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), Договора за европейски съюз (Д.), Договора за енергийна харта, Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници. С тези твърдения е поискал държавата да му плати сумата 34 554 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в удържаната 20% такса върху цената на произведената ел.енергия в периода от датата на влизане в сила на противоконституционния закон до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд (01.01.2014 г. – 09.08.2014 г.), както и законните лихви върху всяка удържана такса в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. Искът е насочен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите. Въззивният съд е приел, че е сезиран с главни и с евентуални искове по вземания за лихвоносни главници. Квалифицирал е главните по чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а евентуалните – по чл. 7 КРБ, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 4, § 3 от Д. и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, приемайки че евентуалното обективно съединяване налагат различните причини, с които ищецът е обосновал незаконния акт, който поражда отговорността на Българската държава. В първата група е поставил твърденията за приложения в частноправните отношения закон, обявен с решение на КС за противоконституционен и неизпълненото задължение на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС (главните искове), а във втората група – приложения в частноправните отношения закон, с приемането на който Народното събрание не е зачело примата (предимството) на правото на Европейския съюз пред всеки национален закон, който му противоречи. Въззивният съд е приел, че всеки фактически състав, от осъществяването на който ищецът обосновава качеството на кредитор по вземанията за вреди и по главните, и по евентуалните искове, намира правното си основание (квалификация) в чл. 49 ЗЗД. Отговорността на държавата по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна, а изисква виновно поведение на народните представители. Те са изпълнителите на законодателната дейност, осъществявана от Народното събрание на Република България, а вредите се претендират като причинени от противоправна законодателна дейност. Съгласно чл. 69 КРБ, народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание. По аргумент от по-силното основание, те не носят и гражданска (деликтна) отговорност за осъществената законодателна дейност. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е отговорност за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. След като народните представители не носят гражданска отговорност (вина) за умишленото или по непредпазливост причиняване на вреди от законодателната си дейност, няма основание да се ангажира и гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата, а предявените искове (главни и евентуални) са неоснователни. При тези мотиви на въззивния съд първите три повдигнати въпроса обосновават решението. По тях е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По четвъртия въпрос общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е изключено. Предявените искове не включват вземания за връщане на данък, а са основани на частноправните правоотношения, които са се развили в изпълнението (приложението) на противоконституционния/ противоречащия на правото на ЕС закон. С определение по съединените дела С-818/19 и С-878/19 Съдът на европейския съюз прие, че чл. 3, пар. 3, първа алинея, буква а) от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производство на енергия от възобновяеми източници. Определението на С. изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол по повдигнатите от касатора въпроси. Обоснованите предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изключват основанието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При тези мотиви, съдът