Определение № 3511 от 27.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 404/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

А. Я. Ф., чрез особен представител адв. С. А. обжалва решение № 39 от 09.01.2023 г. по гр.д. 2463/22 г., САС, 1 състав, с което е обезсилено решение № 5763/31.08.2018 г. по гр.д. 2680/11 г., СГС, I-11 състав, в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на А. Я. Ф., на основание чл. 135, ал.1 от ЗЗД, извършения от „С. рент“ ЕАД, правомприемник на СКГТ „Авторемонт“ АД, заличен в търговския регистър, в капитала на „С. ремонт“ ЕООД апорт на недвижим имот: урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], целият с площ по графични данни 21 456 кв.м., а по акт за собственост 19 650 кв.м, УПИ I, отреден за атракционно-увеселителен център, кв. 1, по плана на [населено място], м. ГГЦ Зона Б-5-4, подробно описан, както и в частта за разноските.

Излага съображения относно наличието на основания за отмяна на решението съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК.

Въззивният съд бил основавал своите изводи единствено и само на разпореждане от 29.05.2015 г. на СГС, с което била върната исковата молба на касатора и прекратена висящността на производството по гр.д. 2680/11 г., СГС, образувано по нея по отношение на предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД по т.т. 1.1 и 1.4. от петитума на исковата молба. Ако ответниците своевременно били заявили възражение за недопустимост на иска за обявяване на относителна недействителност на извършения от „С. рент“ ЕАД в капитала на „С. ремонт“ ЕООД апорт на недвижим имот, не би било се стигнало до постановяване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото. Разноските, които били дължими от касатора били в колосален за него размер от 10 642,94 лв. Излага съображения за наличието на решение, с което на основание чл. 200 от КТ е осъден СКГТ „Авторемонт“ АД да заплати на касатора обезщетение за причинени вреди от трудова злополука. Излага съображения за недобросъвестност на ответниците по исковете. Моли да се отмени решението, включително в частта, с която са присъдени разноски от 10 642,94 лв. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд след като е обезсилил постановеното от първоинстанционния съд решение, поради произнасяне по непредявен иск, да върне делото за пререшаване на първа инстанция? По поставения правен въпрос сочи наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – решение № 1184/04.12.2008 г. по гр.д. 4600/2007 г решение № 467 от 18.05.2009 г, гр.д. 344/2008, решение № 227 от 09.04.2009 г. по гр.д. 413/08 г, I ГО.

2. В кой момент е допустимо възражение за недопустимост на иска, поради частично прекратяване на висящността на производството?

3. Налице ли е забраната за посочване на нови факти, които да са новооткрити с въззивната жалба, когато са били известни на страните още в първоинстанционното производство ?

4. Допустимо ли е в едно въззивно производство да се разглеждат въззивни жалби и частни жалби срещу определения. Не следва ли въззивният съд да се произнесе първоначално в закрито съдебно заседание по частните жалби и след това по въззивните жалби?

Сочи като основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

„С. ремонт“ ЕООД чрез адв. С. О. оспорва касационната жалба. Излага съображения за правилността на решението на въззивния съд. Претендира съдебни разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в закона срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

За да обезсили решението в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на А. Я. Ф., на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, извършения от „С. рент“ ЕАД (правоприемник на СКГТ „Авторемонт“ АД), заличен от търговския регистър с решение № 754/12.04.2018 г по т.д. 5043/14, СГС, 20 състав в капитала на „С. ремонт“ ЕООД, апорт на подробно описан недвижим имот, както и в частта за разноските, въззивният съд е приел, че решението е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по искове, по които с предходно определение е прекратено производството по делото, поради неотстраняване нередовностите на исковата молба, на основание чл. 128, ал. 2 от ГПК. Прието е, че наличието на предходно прекратяване, прави последващото произнасяне на въззивния съд недопустимо.

Подробно е посочено, че с разпореждане от 29.05.2015 г. на СГС е върната исковата молба на А. Я. Ф. в посочените части и е прекратена висящността на производството по гр.д. № 2680/2011 г. по описа на СГС, образувано по нея по отношение на предявените искове с правно основание чл. 135 ЗЗД по т. 1.1. и по т. 1.4 от петитума на исковата молба. Това разпореждане е обжалвано от ищеца, но е потвърдено с определение от 10.08.2015 г. на САС по ч.гр.д. № 3182/2015 г., влязло в сила на 22.10.2015 г.

Въззивният съд е констатирал, че исковете, по които е прекратено

производството, са тези за обявяване относителна недействителност на апорта на недвижим имот, направен от „С. Рент“ ЕООД в капитала на „С. Ремонт“ ЕООД, както и на апорта на недвижим имот, направен от „С. Рент“ ЕООД в капитала на „М. Ив“ ЕООД.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав констатира, че прекратяването на производството не е поради отклонение от диспозитивното начало и невъзприемане точно на твърдените от ищеца факти, за да има обезсилването за последица връщане на делото за разглеждане на предявеното правно основание. В случая съдът е констатирал, че е било налице влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото, поради неотстраняване нередовности на исковата молба, съобщени на ищеца. Инстанционният контрол относно законосъобразността на акта за прекратяване на производството по делото, е приключил и с влязло в сила определение е прекратено производството по делото, частично, включително по иска срещу „С. ремонт“ ЕООД. Поради това поставеният правен въпрос не е релевантен за изхода на делото и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Сочената съдебна практика на ВКС не може да се прецени като релевантна. Същата е свързана с допустимостта на съдебното решение на въззивния съд, в случаите когато съдът не е бил редовно сезиран с искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 98, ал.1 б „Г“ и „Д“ от ГПК (отм.), приложима и при действието на ГПК от 2007 г. В разглеждания случай, въпросът за редовността на исковата молба е разрешен с предходно определение, влязло в законна сила, което е задължително за съда и страните. След частичното прекратяване на производството по делото, съдът е десезиран със спора.

По отношение на втория поставен правен въпрос, следва да се посочи, че този въпрос и не е релевантен, и не е обусловил изхода на спора. За допустимостта на иска въззивният съд следи служебно в обжалваната част на първоинстанционното решение, съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тази преценка въззивният съд следва да извършва през цялото производство преди произнасяне с решение по спора между страните, когато установява, че са налице всички предпоставки и липсват пречки за произнасяне по съществото на спора.

Третият поставен правен въпрос не е релевантен и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая липсва произнасяне по съществото на спора. Въззивният съд не е разгледал нови факти. Наличието на влязло в сила определение за частично прекратяване на производството по делото, не може да бъде определено като факт от значение за спорното право. Установяването на частично прекратяване на производството по делото е задължение на съда, за което се следи служебно. Поради това така формулираният правен въпрос не е релевантен за спора.

Четвъртият поставен правен въпрос също не е обуславящ изхода на делото. Обстоятелството, че е постановено решение, което в някои части има характера на определение, не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Предвид изводите за липса на обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да се обсъжда соченото допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед изложените мотиви от касатора за наличие на прекомерност на присъдените разноски, както и оплаквания срещу правилността на решението в обжалваната част, настоящият съдебен състав намира, че следва да приеме касационната жалба в тази част за молба по чл. 248 от ГПК, която е подадена в предвидения срок. Поради това, че въззивният съд не се е произнесъл по това искане, следва да се върне за произнасяне на този съд.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България