Определение № 147 от 21.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60269/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Б. с.”-ЕООД, чрез процесуален представител адвокат О. М., срещу решение № 1336/ 27.06.2016 г. по т.д.№ 2007/ 2016 г. на Апелативен съд-София. В касационната жалба се поддържат оплаквания,че въззивният съд не е изложил собствени мотиви; не е изпълнил задължението си да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл.146 ГПК, който е квалифирал иска едва в постановеното от него решение; за неправилност на извода, че по делото не била представена допълнителна искова молба.Моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания по чл.280 ал.1т.1 и т.3 ГПК. Поставя въпросите: -задължен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да изготви собствени мотиви, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Посочва,че въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция,без да направи свои фактически и правни изводи. Намира,че тези негови процесуални действия са в противоречие с утвърдена съдебна практика. Позовава се на решения на състави на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК, постановени по т.д.№ 813/2012 г., І т.о. и т.д.№ 34/2013 г., ІІ т.о. -задължен ли е въззивният съд да разгледа релевирано във въззивната жалба оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада на делото съгласно чл.146 ГПК и задължен ли е да отстрани нарушенията и сам да извърши пропуснатите процесуални действия. Касаторът твърди,че в доклада по делото при първоинстанционното разглеждане на спора не е дадена правна квалификация на предявената претенция и на страните не са указани необходимите за установяване факти по делото. Този порок не е отстранен и от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК, решение по гр.д.№ 995/2010 г., ІV г.о., решения по т.д.№ 1554/2013 г.,ІІ т.о., т.д.№ 965/2010 г., І т.о., т.д.№ 799/2011 г., ІІ т.о., т.д.№ 907/2011 г., І т.о. -задължен ли е съдът да даде правна квалификация на предявените искови претенции, обвързан ли е първоинстанционния съд от посочената от страните правна квалификация на претендираните права и съответно обвързан ли е въззивният съд от правната квалификация на правоотношенията, предмет на делото, когато проверява за нарушения на материалния закон. Посочва,че въззивният съд единствено е отбелязал, че не споделя оплакването на жалбоподателя за неправилно дадена квалификация в първоинстанционното решение. Намира,че е негово задължение да определи правната квалификация на предявения иск, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения. Намира противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 3359/2014 г., ІV г.о. и по т.д.№ 516/2009 г., ІІ т.о. -води ли неспазването на законоустановената форма за действителност на търговска сделка автоматично до нищожност и може ли изискването за форма да бъде преодоляно чрез разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ. Заявява, че произнасяне по този въпрос няма в обжалваното решение, въпреки че е поставен във въззивната жалба. Счита, че то противоречи на решение по т.д.№ 871/2012 г., І т.о., т.д.№ 348/2012 г., І т.о. и т.д.№ 2094/2014 г., ІІ т.о. Последният въпрос ,във връзка с който липсва аргументация за поддържаното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, е за допустимостта на възлагане вследствие на незаконосъобразно процесуално действие на неизправна страна в процеса неблагоприятни последици за изправната страната. Ответникът по касационната жалба Областна администрация на Област София не взема становище. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС на РБ, състав ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 324/ 05.02.2016 г. по т.д.№ 693/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-5 състав. С него е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор в настоящото производство, иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 40 320 лв., представляваща сбор от неизплатени главници за ползвани охранителни услуги по изброени фактури, във връзка с договор № Д-17-001/10.01.2011 г. за охрана на описан недвижим имот, намиращ се в [населено място], на посочен адрес, сключен с ответника след проведена процедура по реда на ЗОП, ведно със законната лихва от 10.02.2014 г. до окончателното й плащане и акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 6 425,87 лв.,представляваща обезщетение за забава върху главниците. Решението е влязло в сила в останалите части, с които е отхвърлен иск с правно основание чл.79 ЗЗД за сумата 6 696 лв.,ведно със законната лихва от 10.02.2014 г. по две посочени фактури, във връзка с договор за възлагане на малка обществена поръчка № Д-17-002/25.02.2013 г., сключен между страните за организиране и осъществяване на денонощна физическа охрана на същия обект ,поради извършено плащане в хода на делото и е уважен акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 97,85 лв. за периода 05.12.2013 г.-10.02.2014 г. и за сумата 34,48 лв. за периода 05.01.2014 г.-10.02.2014 г.Относно фактическите констатации и правни изводи въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като ги е споделил. Посочил е ,че основното възражение на касатора е било относно неправилната квалификация на част от исковите му претенции за заплащане на охрана, извършена в периода 01.01.2012 г.-31.12.2012 г. и че то не може да бъде споделено. Изтъкнал е, че както и самият касатор твърди, в протокола от проведеното първо съдебно заседание по делото е било отразено становището му за правна квалификация на предявения иск по чл.79 ЗЗД и алтернативно-за водене на чужда работа без пълномощие, при което заинтересованият е одобрил управлението на работата. Тази теза е била поддържана и в следващото заседание, като касаторът е заявил, че ако съдът не приеме наличие на облигационни отношения в процесния период, да се разгледа като евентуален иск с правно основание чл.60-62 ЗЗД. Направил е извод,че дадената правна квалификация от първоинстанционния съд е правилна. Посочил е,че в производството пред въззивния съд,в подкрепа на становището си за договорен характер на претенцията, касаторът се е позовал на съдебна практика,според която неспазването на формата не води автоматично до нищожност на търговската сделка. Изтъкнал е, че евентуално предявен иск с правно основание чл.62 ЗЗД няма. С оглед преклузията на чл.372 ГПК е невъзможно да бъде предявен такъв при последващо евентуално съединяване.Ответникът не е подал в срок отговор на исковата молба и касаторът не е подал допълнителна искова молба, не е изменил основанието на първоначално предявения иск. Няма и твърдения с исковата молба да са предявени два евентуално съединени иска. В заключение е направил извод за правилност на първоинстанционното решение. В исковата молба касаторът е посочил ,че след проведена процедура по реда на ЗОП, по силата на договор сключен с ответника, е поел функциите по охрана на недвижим имот-публична държавна собственост. Тъй като до изтичане срока на договора не е проведена нова процедура, по взаимна договореност, с оглед предотвратяване извършването на противоправни действия и посегателства спрямо обекта, е продължил да осъществява охраната му до 31.01.2013 г. След изтичане на всеки месец страните съставяли и подписвали констативни протоколи за приемане работата и касаторът издавал фактури, които са подписвани и приемани от ответника, но не изпълнявал задължението си да заплати дължимото възнаграждение. ВКС,състав на ІІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Според разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК. Прието е, че даденото разрешение с ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК-т.10, следва да намери приложение и в този стадий от процеса. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост следва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора. В случай, че в производството по чл.288 от ГПК съдът приеме, че съществува вероятност обжалваното решение да не е валидно или да не е допустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, а окончателната преценка ще се извърши с решението по същество. Въззивният съд като инстанция, разглеждаща спора по същество, е длъжен да посочи правната квалификация на иска и служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба по аргумент от чл. 129 и чл. 130 ГПК. Това задължение произтича както от функциите му, така и от императивното изискване за валидност на сезирането – преценка, предхождаща тази по разглеждането на спора по същество. С оглед въззивния характер на второинстанционното производство, регламентиран и от действащия ГПК, т. 4 на ТР на ОСГК на ВКС на РБ № 1/17.07.2001 г. не е загубила своето значение в хипотезите, посочени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК- т.5.В настоящия спор е налице вероятност двете предходни инстанции да са се произнесли по нередовна искова молба, поради непопълването на обстоятелствената й част с достатъчно факти, позволяващи правилната правна квалификация на иска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,