Определение № 2023 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1970/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Л. А., чрез пълномощника му адв. Т. М., срещу решение № 114 от 13.03.2024 г. по в.гр.д.№ 35/2024 г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено решение № 1574 от 07.11.2023 г. по в.гр.д.№ 1410/2023 г. на Плевенски районен съд и е отхвърлен предявеният от Р. Л. А. срещу М. Г. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик, на основание договор за покупко-продажба, на стая за детски колички с площ 14 кв.м., находяща се на партерния етаж на вход ***, блок ***,[жк], [населено място], при съседи: изток – стая за детски колички на вход ***, юг – гараж № ***, запад – гараж № ***, север – улица, описана като принадлежност към апартамент № *** в нотариален акт за покупко-продажба № 63/2006 г. на нотариус К. М., и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху описаното помещение. В изложение към касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа се наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не е формулиран правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Подаден е отговор на касационната жалба от ответника по иска М. Г. Д., чрез пълномощника му адв. Н. Д., с който се излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е основан на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 63/2006 г. по описа на нотариус К. М., с рег. № 376 НК. Ответникът е направил възражение за придобивна давност, с твърдения да е упражнявал владение върху имота от 2002 г., на основание писмен договор за покупко-продажба и плащане на продажна цена, сключен с прехвърлителите на ищеца, до предявяване на иска, като придобивният давностен срок не е бил прекъсван и спиран, включително и след сключване на договора за покупко-продажба с ищеца с нотариалния акт от 2006 г. По делото е прието за установено, че както ищецът, така и ответникът притежават самостоятелни жилищни обекти във вход ***, блок ***,[жк], [населено място], към които има избени и тавански складови помещения. С нотариален акт № 118/1997 г. на нотариус при ПРС „Алуком“ АД, гр. Плевен, продава на ответника М. Д. апартамент № ***, на четвърти етаж във вход ***, блок ***,[жк], [населено място], заедно с принадлежащите към жилището избено помещение № ***, с площ 12.83 кв.м., таванско помещение № ***, с площ 12.85 кв.м. и гараж № *** от 22.90 кв.м., при съседи на гаража: изток - стая за детски колички към вход ***, юг-гараж № ***, запад – гараж № ***, север – улица, както и 5.099% идеални части от правото на строеж и от общите части на сградата. На 15.06.2002 г., между ответника М. Г. Д. и Ф. З. Д. е сключен писмен договор за покупко-продажба на процесната стая за колички, в който се съдържа разписка за получена продажна цена в размер на 3000 лева, платена от купувача Д. на продавача Д., в присъствието на съпругата на продавача Т. Д. и на съпругата на купувача Л. Д., в деня на сключване на договора. С нотариален акт за покупко-продажба № 63/2. 06. 2006 г. на нотариус К. М., рег.№ 376 НК, Ф. З. Д. и съпругата му Т. М. Д. продават на ищеца Р. Л. А. собствения си апартамент № *** във вход *** на блок № ***,[жк], [населено място], ведно с принадлежащите към апартамента избено помещение № ***, таванско помещение № *** и стая за детски колички от ***кв.м., при граници: от изток – стая за детски колички във вход ***, от юг – гараж № ***, от запад – гараж № ***, от север – улица. Не се спори по делото, че въз основа на раздел ІV, чл. 7 от сключен на 16. 05. 2006 г. предварителен договор за покупко-продажба на описания по-горе недвижим имот, ищецът е получил от продавачите владението само на апартамента, но не и на прилежащото към него помещение “стая за детски колички”. Към този момент помещението се е ползвало от ответника М. Д., предоставено му с договора за покупко-продажба от 15.06.2002 г. А и това се установява от събраните гласни доказателства. Свидетелите К. Д. А., Г. Д. Д., П. Ц. П., М. И. Н. и Т. М. Д. са посочили в показанията си, че помещението от 14 кв.м. е било заплатено на собствениците Д. от ответника М. Д. през 2002 г., откогато последният владее същото непрекъснато. Променил е предназначението му и го е преустроил в работилница, избил е врата между помещението и собствения си гараж № ***, ползва го като работилница от 2002 г. до настоящия момент. Ответникът не е считал, че ищецът Р. А. има права върху процесното помещение, тъй като бил платил същото на свидетелката Т. Д. и съпруга й. Свидетелката К. А., сестра на продавача Ф. З. Д., която е била пълномощник на продавачите при закупуване на апартамента от Р. А., установява, че към този момент стаята за детски колички е била във владение на М., както и че помещението не е било продадено и предадено на Р. през 2006 г., тъй като е на М., който го е закупил от брат й преди това. Процесната стая за детски колички е била декларирана от Р. Л. А. едва през 2023 г., с декларация от 13-02.2023 г., и за нея са били заплатени местни данъци и такси за периода 2018 – 2023 г. От правна страна въззивния съд е приел, че през 2006 г. ищецът е придобил процесното помещение на основание договор за покупко-продажба, но към предявяване на иска на 14. 03. 2023 г. същото е било придобито по давност от ответника М. Д., който е упражнявал непрекъснато владение от 2002 г. до 14. 03. 2023 г. Писменият договор от 2002 г. не е породил правни последици по прехвърляне на собствеността, но е поставил началото на владението на ответника. Последният е започнал да владее имота като свой, тъй като го е заплатил на собствениците и те са му предали владението. Направил е в имота съществени преустройства – отваряне на врата към собствения си гараж и приобщаването му към него, промяна на предназначението на стаята в работилница. Това владение е било явно, непрекъснато и обективирано по начин, че да достигне до знанието на собственика. До 2006 г. семейство Д. не са оспорвали владението. След това и до предявяване на иска ищците не са предприели действия за защита на правото си на собственост, придобито 2006 г. на основание договора за покупко-продажба. Местоположението на помещението (на входа на жилищната сграда) е такова, че няма как действията на ответника, обективиращи намерение за своене да са останали незабелязани от ищеца. В исковата молба ищецът твърди, че между него и ответника не са постигани никакви договорености за ползване на вещта. Няма данни за спиране или прекъсване на погасителния давностен сок преди изтичането му през 2012 г. Спорове между ищеца и ответника за собствеността върху помещението възникнали след 2012 г. (според свидетелите на ответника Р. А. е предявил претенции към ответника М. Д. за освобождаване на процесното помещение през 2019 – 2020 г., когато етажните собственици от вход *** са поискали от ищеца Р. А. да освободи ползваната от него в този вход стая за детски колички, а свидетелят А. И. заявява за разговор между страните в този смисъл от 2013-2014 г.). А и следва да се отбележи, че спорове между страните и предявяване на извънсъдебни претенции от собственика към владелеца не са сред обстоятелствата по чл. 116 ЗЗД, прекъсващи придобивния давностен срок. Не е спорно и обстоятелството, че към придобиване на собствеността върху процесното помещение от праводателите на ищеца през 1997 г. и от ищеца през 2006 г., както и през периода на осъществяване на владение от ответника (2002 г. – 13. 03. 2023 г.), същото не е имало статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Прието е, че процесното помещение не е единствено складово помещение към притежавания от ищеца апартамент, както и че ответникът притежава апартамент във вход *** на жилищната сграда с избено и таванско складово помещение, поради което няма пречка същото да се придобие по давност от ответника. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Решението не страда от тежък порок, който може да бъде констатиран от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката. Във връзка с изложените от касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, следва да се посочи, че обсъждането им в настоящото производство по чл. 288 ГПК е недопустимо. Възможност за разглеждането им е налице само в случай на допускане до касационен контролна въззивното решение, а на етапа по чл. 288 ГПК е допустимо да се преценява само налице ли е основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, жалбоподателят Р. Л. А. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника М. Г. Д. сумата 200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,