Определение № 1610 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4011/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С касационна жалба на С. А. С., подадена чрез пълномощника адв. В.Д., се обжалва решение № 817 от 14.06.2023г. по въззивно гр.дело № 2979/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав. С атакуваното решение, след частична отмяна (в обжалваната пред САС отхвърлителна част) на решение № 1542/22.06.2022г. по гр.д.№ 10843/2021г. на СГС, ГО, искът на „Контракт Сити“ ООД с правно основание чл. 92 е уважен изцяло и касаторът е осъден да плати на дружеството и сумата 78 233,20 лева (равностойността на 40 000 евро), наред с присъдената от първоинстанционния съд сума 19 558,30 лева (равностойността на 10 000 евро) - неустойка за едностранното прекратяване на сключения между страните на 10.12.2020г. предварителен договор за учредяване право на строеж. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. Навеждат се оплаквания, че САС неправилно е интерпретирал установените по делото факти и погрешно е тълкувал приложимите разпоредби на материалния закон. Ответникът по касационната жалба – „Контракт Сити“ ООД, чрез процесуален представител, в писмен отговор излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията, дадени в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС, както и с решение № 223/19.04.2016г. по търг.д.№ 3633/2014г. на І ТО на ВКС по следните въпроси: 1. При направено възражение за прекомерност на договорена неустойка и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, с изпълнената част от договора и с действително претърпените вреди, за да отхвърли или за да уважи направеното възражение, следва ли съдът в мотивите на решението да разгледа и прецени един или няколко от критериите, посочени в т.3 от ТР № 1/2010г. или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства; 2. „Претърпените вреди“ по смисъла на чл.92, ал.2 ЗЗД, включват ли и пропуснатите ползи (чл.82 ЗЗД) и ако включват, следва ли да бъдат доказани; 3. Допустимо ли е съдът при спор по договор, в който страната, направила възражение за прекомерност на неустойка не е търговец, да обоснове решението си едниствено с пропуснатите ползи от страна на търговеца; 4. Едностранното изявление за прекратяване на договора, без изложени конкретни основания, обосновава ли презумпция за виновно неизпълнение, съответно за дължимост на уговорената неустойка в пълен размер или съдът следва да изясни фактите, обстоятелствата и причините и причините за прекратяването му, ако такива са наведени, като даде съответните указания на страните за ангажиране на доказателства и доказателствени искания за същите. Според касатора така формулираните въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно. Върховният касационен състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира по предварителните въпроси за допустимост на касационното обжалване следното: Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД от „Контракт Сити” ООД за осъждане на ответника С. А. С. да плати на ищцовото дружество сумата 50 000 евро с левова равностойност 97 791,50 лева-неустойка за едностранното виновно прекратяване на сключения между страните на 10.12.2020г. предварителен договор за учредяване право на строеж. Първоинстанционният съд е уважил частично иска-за сумата 19 558,30 лева (равностойност на 10 000 евро), тъй като е намерил за основателно направеното от ответника възражение за прекомерност на уговорената неустойка и на основание чл. 92, ал.2 ЗЗД е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до претендираните 97 791,50 лева. Първоинстанционното решение в осъдителната му част, като необжалвано от ответника, е влязло в сила. Сезиран с въззивна жалба от ищеца „Контракт Сити“ ООД, въззивният съд е приел за установено следното: на 10.12.2020г. дружеството и ответникът С., като собственик на УПИ *** „за ЖС” в кв.22 в местността „М. д. 1,2,3,4,5 и 6 част” с идентификатор *** и с площ 2293 кв.м, са сключили предварителен договор за учредяване право на строеж; ответникът, като собственик на имота, се задължил да учреди на дружеството право на строеж за построяване на жилищна сграда, а ищецът-да проектира и изгради сградата, включително и обектите за собственика-обезщетение в размер 28 % от общата разгърната площ на сградата, съгласно одобрени проекти. В чл.20 страните уговорили сроковете и етапите на изпълнението, като първият етап включвал изработка на идеен проект в срок един месец от датата на издаване на виза за проучване и проектиране. В чл. 34 страните постигнали съгласие, че при едностранно прекратяване на договора по вина на учредителя, последният дължи неустойка на дружеството в размер 50 000 евро с левовата равностойност 97 791,50 лева. На 10.12.2020г. ответникът упълномощил дружеството да го представлява пред Столична община и районната администрация и да извършва всички действия във връзка с издаване на виза за проучване и проектиране на сградата, включително процедура по изменение на плана за регулация и застрояване; на 14.12.2020г. - четири дни след сключването на предв. договор, ответникът писмено оттеглил подаденото на 20.11.2020г. заявление до Гл.архитект на СО-Район „Студентски“ за издаване на виза за проектиране. Въпреки това, на 23.02.2021г. виза за проучване и проектиране е издадена. На 23.03.2021г. ответникът С., заедно със С. Х.- представляващ „Ифрастрой София“ ООД подали заявление за издаване на разрешение за изработване на проект на ПУП за УПИ *** „за ЖС” в кв. 22 в местността „М. д. 1,2,3,4,5 и 6 част”, [населено място]. На 26.03.2021г. с декларация с нот.заверка на подписа ответникът оттеглил пълномощното, с което овластил ищцовото дружество да го представлява и извършва вместо него действия по издаване на виза за проектиране и другите правомощия. На 29.03.2021г. ищецът получил уведомление от ответника, връчено чрез ЧСИ Б., за едностранно прекратява на предварителния договор за учредяване право на строеж. В отговор на това, ищецът изпратил до ответника нотариална покана с искане в 10 дневен срок от получаването й да му бъде платена уговорената в чл.34 от договора неустойка в размер 50 000 евро. Поканата е връчена на ответника на 12.04.2021г. В отговор на тази покана, на 20.04.2021г. ответникът оспорил дължимостта на неустойката. Софийският апелативен съд е приел, че спорните въпроси във въззивното производство, очертани от оплакванията във възиззивната жалба на ищеца се свеждат до дължимостта на уговорената неустойка и нейната съразмерност с размера на вредата, която обезпечава. Съдът е съобразил, че неустойката обезпечава изпълнението на поето задължение и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без те да се доказват (чл.92, ал.1 от ЗЗД). Приел е, че отношенията между ищеца и ответника са били подчинени на сключения между тях двустранен предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу строителство, в който изрично се съдържа клауза за неустойка. Клаузата за неустойка (чл. 34), материализирана в предварителния договор, наред с останалите клаузи установява действителните отношения между страните по договора и предвидимите при сключването му вреди, които може да претърпи дружеството при неизпълнение на задълженията от учредителя; договорът има силата на закон за тези, които са ги сключили (чл. 20а ЗЗД), поради което ответникът следва да плати на ищеца уговорената неустойка в пълен размер. Съдът е изложил съображения, че ответникът, като учредител по предварителния договор не само не е изпълнил задължението си да сключи окончателен договор, но като е оттеглил заявлението за издаване на виза за проектиране и даденото пълномощно е препятствал ищеца, като приемател по предв. договор да изпълни поетите задължения в предписаните срокове и етапи по чл.20. Предвид това е обосновал извод, че ответникът, като учредител едностранно и виновно е прекратил предварителния договор. Съдът е развил съображения, че клаузата за неустойка в чл. 34 не е нищожна поради накърняване на добрите нрави и е в хармония с присъщите за този правен институт обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Намерил е за неоснователно възражението за прекомерност на неустойката, като се е позовал на изразената действителна воля на страните за нейното заплащане в посочения размер, който да обезщети всички предвидими вреди, които ще претърпи приемателя при неизпълнение на задълженията от учредителя. Според въззивния съд прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В случая е приел за установено, че ищецът–търговско дружество, след едностранното и виновно прекратяване на предварителния договор е бил лишен от възможността да бъде страна по окончателния договор, да осъществи строителството в посочената максимално разгърната площ, да обезщети учредителя в уговорения размер- 28 % от РЗП и да реализира печалба от продажбата на останалите обекти в тази РЗП. В тази връзка съдът е съобразил, че пазарната цена на един кв.метър, съобразно диференцирания подход, установен в чл. 25 от предварителния договор е от 800 евро до 980 евро и е приел, че ако се признае за основателно възражението за прекомерност на неустойката ще бъде нарушена еквивалентността на размера на престациите, които страните взаимно си дължат след прекратяването на договора. С тези мотиви въззивният съд е уважил иска по чл. 92, ал.1 ЗЗД и е осъдил ответника да плати на ищеца и сумата 78 233,20 лева. При тези мотиви на въззивната инстанция Върховният касационен съд намира, че атакуваното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. Съществената част от формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са относими или към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, или не са били изобщо преценявани от съда. Предвид това в едната си част въпросите не съответстват на приетите от съда факти, не са обусловили решаващата му правна воля и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009г. В останалата част въпросите са разрешени в съответствие с мотивите на цитираните от касатора ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и решение по търг.дело №3633/2014г. на I ТО, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което касаторът се позовава. По отношение на първия въпрос следва да се допълни, че в съответствие с разясненията на ТР № 1/2009г. на ОСТК въззивният съд е съобразил, че страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключването на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, като единственото ограничение при неустойката е да съобразяват повелителните норми на закона и добрите нрави. В тази връзка съдът е извършил дължимата преценка и е намерил, че процесната клауза за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения, след което е разгледал направеното от ответника възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД. Видно от мотивите на атакувания съдебен акт, за да обоснове извода си за неоснователност на възражението за прекомерност съдът, в съответствие с цитираната съдебна практика, е отчел, че виновното разваляне на договора учредителят е поел да обезщети с неустойка по чл. 34, съобразил е, че неустойката освен обезщетителна, изпълнява и стимулираща, обезпечителна и наказателна функция и че прекомерността се преценява към момента на неизпълнението, спрямо претърпените вреди. Във връзка с втория и третия въпрос от изложението следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД изрично предвижда, че кредиторът не доказва вреди от неизпълнението, следователно, той не дължи и обосновка в какво се състоят вредите от неизпълнението на насрещната страна. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, при искане за намаляване на неустойката поради прекомерност доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника и при липса на данни за тези вреди съдът не може служебно да внася промяна в правната сфера на изправната страна (решение по т. дело № 1056/2009г. на I ТО и решение по т.дело № 3633/2014г. на І ТО). Установяването на съответствието/несъответствието на неустойката с вредите е фактически въпрос и проверката на правилността на изводите на съда не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК. Последният 4 въпрос на касатора не удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като дължимостта на уговорената в чл.34 от предв.договор неустойка е установена с влязлото в сила решение на първоинстанционния съд. По естеството си последното питане представлява оплакване срещу правилността на въззивния съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК, поставен е във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти, погрешен анализ на доказателствата, довело до необосновани логически изводи на въззивния съд, което би било релевантно в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК) и по което касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК (ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС). В заключение даденото от въззивния съд разрешение по обуславящите правни въпроси не е в противоречие с приетото в трайно установената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на решението на САС до касационно обжалване. От своя страна, наличието на съдебна практика, изключва приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като основание за достъп до касация. Значение за точното прилагане на закона и развитие на правото има този въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за да се създаде или осъвремени съдебна практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа съображения от такъв характер. Не е налице и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания въззивен акт не се установява превратно прилагане на закона (в неговия обратен смисъл) или особено груби нарушения на правилата на формалната логика, за да може решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба. При този изход на делото ответникът по касация има право на разноски, които са поискани с отговора на касационната жалба. По делото обаче не са представени годни доказателства за платен адвокатски хонорар на процесуалния представител на „Контракт Сити“ ООД за производството пред ВКС. В договора за правна защита и съдействие е отразено, че уговореният хонорар 5 100 лева е платим по банков път, посочена е банкова сметка, но не са приложени изискуемите, съгласно т. 1 ТР № 6 от 6.11.2013г. по тълк.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, банкови документи, удостоверяващи плащането. Предвид това разноски на ответника по касация не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО