Определение № 696 от 10.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 264/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1953 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1968/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Благоевградски окръжен съд решение № 332 от 24.01.2019 г. по т. д. № 240/2016 г. и присъединеното към него т. д. № 44/2017 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.), [населено място], като съдружник в ДЗЗД „Сдружение Предела“, срещу [община] частични искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 40 000 лв. – част от цялото дължимо вземане за изпълнени и незаплатени СМР по договор за инженеринг № 269/17.06.2013 г. и сумата 40 000 лв. – част от цялото дължимо вземане за изпълнени и незаплатени непредвидени допълнителни СМР по чл. 5, ал. 1 от същия договор, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на исковата молба – 28.10.2016 г. – до окончателното им изплащане, като е отхвърлен предявеният от [община] срещу „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) иск с правно основание чл. 694 ТЗ във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че [община] е кредитор на дружеството с вземане в размер на 1 775 411 лв., представляващо неустойка по чл. 76 от договор за инженеринг № 269 от 17.06.2013 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за недължимост на претендираната от него неустойка за забавено изпълнение на процесния договор, респ. за дължимост на претендираните от търговското дружество суми за извършени СМР по същия договор. Счита, че тези изводи на съда са направени „при очевидна липса на доказателствени материали, които не се намират по делото“; на база „недатирани документи“, които са съставени след прекратяване на процесния договор и документи, с „подправени“ от представляващия дружеството подписи, както и на писмени доказателства, които е следвало да бъдат изключени от делото предвид непредставяне на оригиналите им. В касационната жалба са развити подробни съображения в подкрепа на поддържаната от касатора теза, че всички изпълнени по договора СМР са заплатени на дружеството-изпълнител, а претендираните от него допълнителни СМР не са изпълнени и не се дължи заплащането им, както и че при изпълнението на работите търговското дружество е допуснало неоправдана забава, поради което същото дължи предвидената в договора неустойка. Релевирано е изрично оплакване и срещу съединяването на т. д. № 240/2016 г. и т. д. № 44/2017 г., висящи пред Благоевградски окръжен съд, по съображения, че не са налице предпоставките на чл. 213 ГПК. Освен това, касаторът заявява становище и за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която са уважени предявените от „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) искове с твърдението за липса на правен интерес и активна легитимация за търговското дружество, доколкото същото не е страна по процесния договор, а е само съдружник в консорциума, който го е сключил. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е съдът да се позове в решаващите си аргументи на писмени доказателства, които не са представени в оригинал или заверен препис, след изрично искане по чл. 183 ГПК и надлежно даден от съда срок; 2. Необходимо ли е даден документ да е бил оспорен по реда на чл. 193 ГПК, за да бъде поискано представяне на оригинал по реда на чл. 183 ГПК; Следва ли да бъде изключен от доказателствата по делото документ, чийто оригинал не е представен по реда на чл. 183 ГПК в указания от съда срок, въпреки че същият не е оспорен по реда на чл. 193 ГПК; 3. Допустимо ли е съдът да се позовава на документ, който никога не е представян в кориците на делото и не е приобщаван към делото като доказателство 4. Може ли изпълнителят по договор за инженеринг да се позове на неизпълнение на собствените си задължения за проектиране и извършване на СМР, за да оправдае забавата си; 5. Може ли изпълнителят по договор за инженеринг, в качеството си на проектант на строителния обект, чрез записвания в заповедната книга, да създаде сам за себе си задължения, в качеството си на изпълнител, да извърши определени СМР; 6. Възниква ли за възложителя по договор за инженеринг задължение за плащане на извършените работи, които не е възлагал и за чиято необходимост не е направил нито изрично, нито мълчаливо изявление за съгласие; 7. Задължен ли е възложителят по договор за инженеринг, сключен по реда на ЗОП във връзка със ЗУСЕСИФ и Наредба № 3, да извърши плащане за работа, която не е приел и за която не е издадена фактура; 8. Допустимо ли е съединяването на две дела на основание чл. 213 ГПК при условие, че по второто дело участва страна, която не участва по първото дело, по първото дело участва страна, която не участва по второто дело, които се разглеждат по различен правен ред и крайната цел на двете дела е различна, по първото дело – попълване масата на несъстоятелността, а по второто дело – установяване вземането на кредитор, чието вземане е изключено от списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност; 9. Допустимо ли е тогава, когато възразил кредитор, явяващ се главен ответник в установителното производство по чл. 694 ТЗ, в отговора на исковата си молба признае основателността и размера на вземането на [община] производството по отношение на същия този ответник да бъде прекратено от съда и това признание да не се взема предвид при постановяване на съдебния акт; 10. Допустимо ли е тогава, когато договорът за изработка по реда на ЗОП е сключен от [община] с консорциум и не е налице каквото и да било облигационно правоотношение между възложителя – [община] и всеки отделен член на консорциума, то един от членовете на консорциума да предявява самостоятелни претенции, за да попълни масата на несъстоятелността си; Допустимо ли е и участието на синдик в подобни производства; Налице ли е правен интерес у ищеца да предявява подобни искове; 11. Допустимо ли е по договор за изработка по реда на ЗОП, по който договор средствата са предварително определени от Управляващ орган и тези средства са от ЕС, тогава, когато възложителят не е възложил на изпълнителя да изработи нещо и това нещо не е изработено, не е прието от възложителя, тъй като не е изработено, не е фактурирано от изпълнителя, последният да иска плащане; 12. Допустимо ли е тогава, когато управителят на ищцовото дружество „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (несъстоятелност) г-н К., при разпита му в качеството на свидетел, в съдебно заседание направи признание, че той е подправил подпис на техническия ръководител на обекта, положен върху документите, въз основа на които се гради претенцията на ищеца, това негово признание за подправката на тези документи да не се взема под внимание от първата инстанция, а втората да заяви в мотивите на решението си, че няма да кредитира тези показания; 13. При договор за изработка, сключен по ЗОП, когато има спор между възложителя и изпълнителя за това, дали е налице закъснение от 35 дни за изработването на възложеното, кое доказателство се явява по-силно – констативният протокол на дружеството, упражняващо ежедневно строителен надзор на обекта /който не е оспорен от ответника/ или противоречиво заключение на назначеното от съда вещо лице; 14. Налице ли е съществено процесуално нарушение, ако съдът – въпреки оспорването на изслушаната експертиза и надлежно направено искане за повторна, и въпреки неяснотата и вътрешните противоречия в изслушаната експертиза – не е назначил повторна експертиза и е разрешил спора при недокрай изяснена фактическа обстановка; Налице ли е съществено процесуално нарушение, ако съдът – въпреки оспорването на изслушаната експертиза и надлежно направено искане за повторна – в решаващите мотиви на въззивното решение е обявил експертизата погрешно за неоспорена; 15. Допустимо ли е при неправилно посочена законова номенклатура за квалификация на иска, съдът да разгледа същия по друга законова норма”. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът посочва, съответно: за първите два въпроса - решение № 189 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 890/2018 г. на IV г. о.; за въпрос № 3 – решение № 91/1882 г. на ВКС, решение № 696/1933 г. на ВКС, решение № 5/1884 г. на ВКС, решение № 84-II от 05.05.1984 г. на ВС на НРБ, решение № 316/12.04.1985 г. на ВС на НРБ и решение № 630/09.10.1995г. на 5-чл. състав; за въпрос № 4 – решения на СГС, Смолянски окръжен съд и Пловдивски окръжен съд; за въпрос № 6 – решение на Варненски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд; за въпрос № 7 – решения на СГС и Варненски окръжен съд; за въпрос № 14 – решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на I т. о. По отношение на въпроси №№ 2, 6, 7 и 14 бланкетно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е заявено и по отношение на всички останали въпроси. Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, без да излага конкретни съображения в подкрепа на същото. Ответниците по касация – „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.), [населено място] и синдикът на същото дружество М. И. Н. – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения в писмени отговори от 17.10.2019 г. Претендират присъждане на разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е възприел направените в него изводи по претенциите и на двете страни. По предявените от „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) срещу [община] осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е счел за установено, че: Между страните е бил сключен договор за инженеринг № 269 от 17.06.2013 г., по силата на който, след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, общината е възложила, а ДЗЗД “Сдружение Предела“, в което основен участник е бил ищецът, е приело да изпълни дейност по изготвяне на проект в работна фаза и изграждане на основната инфраструктура и етап 1 на Регионално депо за неопасни отпадъци срещу заплащане на уговореното възнаграждение; Плащането е следвало да става поетапно след съставяне на актове за извършена работа /обр.19/ и подробна ведомост, подписани от изпълнителя и възложителя, с които се отчитат и приемат реално извършените работи на база твърдо договорените единични цени и количества СМР, съгласно количествено-стойностната сметка, съдържаща се в Приложение №1 към договора; Общината-възложител е предприела действия за разваляне на процесния договор с предизвестие до ДЗЗД „Сдружение Предела“, връчено му на 17.06.2016г., на основание чл. 82 от договора – поради забава в срока за изпълнение, продължила повече от 10 календарни дни; Ищецът основава вземането си на акт обр. 19 /без дата на издаване и с пореден № 12/ за сумата от 952 654.31 лева, който акт удостоверява изпълнението на строително-монтажни работи към 30.12.2015 г., когато фактически, по общо съгласие на страните, е бил окончателно спрян строежът на обекта поради липса на достатъчно финансиране за програмния период; Този акт обр. 19 от м. декември 2015 г. е подписан само от изпълнителя и от строителния надзор, но не и от възложителя, тъй като кметът на общината е отказал да го подпише поради невъзможност да го разплати; Едновременно с акт обр. 19 /пореден № 12/ е съставен и акт обр. 10 от 30.12.2015 г. за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството, който акт е бил подписан и от възложителя, и от изпълнителя. Решаващият състав е приел, че независимо от неподписването на акт обр. 19 за отчитане и приемане на реално извършените от дружеството работи за м. декември 2015 г., съставянето на който документ по силата на чл. 1.1 от договора представлява предпоставка за изплащане на възнаграждението, описаните в този акт СМР следва да се счетат за извършени от изпълнителя и приети от възложителя, макар и не по разписания в договора начин, а чрез конклудентни действия, тъй като, видно от заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза, същите дейности, по вид, количество и стойност, фигурират и в съставения по същото време и подписан от двете страни акт обр. 10 от 30.12.2015 г. за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството. С оглед на това е направен извод, че на изпълнителя му се дължи заплащане на уговореното възнаграждение в размер на сумата от 952 654.31 лева, поради което и предявеният от „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) частичен иск за сумата 40 000 лева се явява основателен. Като основателен въззивният съд е преценил и частичният иск на „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 40 000 лв., представляваща част от цялото дължимо на гражданското дружество-изпълнител вземане в размер на 794 495.79 лв. с ДДС за допълнителни непредвидени СМР, произтичащо от чл. 5 от договора. Приел е, че тези работи са извършени от изпълнителя въз основа на изричните заповеди на съответните технически лица, отразени в заповедната книга; че съгласно императивните разпоредби на чл. 162, ал. 3 ЗУТ и чл. 5, ал. 7 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, предписанията на проектанта за точното спазване на изработения от него инвестиционен проект се вписват в заповедната книга и са задължителни за останалите участници в строителството; че от приетото и неоспорено в тази му част заключение на комплексната техническа експертиза, а също и от показанията на свидетеля П., се установява категорично, че без изпълнението на допълнителните СМР е нямало как да продължи по-нататъшното изграждане на обекта, т. е. че те са били абсолютно належащи, необходими, нужни и задължителни, а освен това с тях не се надвишава общата стойност на поръчката, възлизаща на сумата 8 877 055.10 лева, съгласно чл. 4, ал.1 от договора. С оглед на посочените съображения и като е отчел, че възложителят е оспорил само наличието на основание за извършване на непредвидените работи, но не и че те действително са били извършени, нито тяхната актувана от изпълнителя стойност, съдът е приел, че същите подлежат на заплащане. По отношение иска на [община] срещу „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) с правно основание чл. 694 ТЗ въззивната инстанция е преценила, че е допустим като предявен в преклузивния срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ и от лице, разполагащо с надлежна активна процесуална легитимация, но че същият е неоснователен. При произнасянето по тази претенция, чийто предмет е вземане за неустойка за забава, решаващият състав е приел, че: Изпълнението на процесния договор е било спирано многократно поради лоши метеорологични условия, изрично предвидени в договора като основание да се иска спиране на изпълнението му до тяхното отстраняване (чл. 79, ал. 1), като срокът за изпълнение на задължението се продължава съобразно периода, през който изпълнението е било спряно от форсмажорното обстоятелство (чл. 79, ал. 2 от договора); Наличието на такива пречки от форсмажорен характер е удостоверено с представените по делото и приети като доказателства двустранно подписани актове обр. 10, които не са спорни между страните; Спорни между тях са единствено 35 дни, констатирани от заключението на СИЕ, през които, видно от актове за установяване състоянието на обектите при спиране и възобновяване на строителството - акт обр. 10 от 01.04.2015 г. и акт обр. 11 от 01.07.2015г., строителството на обекта е било спряно поради наличие на съществуваща забрана за извършване на строителни дейности по силата на Разрешение за ползване на воден обект № 42170194 от 28.03.2011 г. на следните два обекта: „Мостово съоръжение на река Драглижка“ и „К. на река Драглижка в обхвата на регионалното депо“. С оглед установеното от заключението на СТЕ, че за периода, през който е съществувала абсолютната забрана за извършване на каквито и да било дейности, затрудняващи популацията на рибите, изпълнителят фактически не е имал никаква друга възможност за достъп до обекта и не е могъл да продължи извършването на каквито и да било строително-монтажни работи, без с това да наруши съществуващата забрана, посочена в акт обр. 10 от 01.04.2015 г., както и предвид показанията на разпитаните по делото свидетели – П., В. и Б., според които, предвид съществуващата забрана за преминаване през реката на строителна техника и механизация, липсата на изградено мостово съоръжение и липсата на друга възможност за достъп до обекта, е било налице обективно препятствие за продължаване дейността по изпълнение на договора докато е траела тази забрана, въззивният съд е направил извод, че към 31.12.2015 г., т. е. когато е спряно окончателно изпълнението на договора, не е била налице забава в срока на изпълнение на възложените СМР, даваща основание на възложителя да развали едностранно договора и съответно да претендира заплащане на предвидената в чл. 76 компенсаторна неустойка. Настоящият състав намира, че въззивният акт не следва да бъде допуснат до касационно разглеждане. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради липса на правен интерес и на активна легитимация на „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) по предявените от него срещу [община] искове. Липсата на правен интерес и на правна легитимация е аргументирана от касатора с твърдения, че между страните по делото не е налице облигационно правоотношение и че ищцовото дружество не е изпълнило и фактурирало работите, чието заплащане претендира. Тези съображения обаче са относими към основателността, а не към допустимостта на претенциите. Въпросът, дали ищцовото дружество, в качеството му на съдружник в гражданското дружество-изпълнител по процесния договор за инженеринг, разполага с правото да претендира заплащане на част от дължимото по договора възнаграждение, също е относим към правилността на съдебни акт, а не към неговата допустимост, тъй като той касае материалноправната, а не процесуалноправната легитимация на ищеца. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. Преди всичко, следва да се посочи, че въпросите не са обуславящи изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен подробно в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на процесуалноправните въпроси № 1 - № 3 горният извод следва от обстоятелството, че тези въпроси са поставени абстрактно, без да са отнесени към конкретния случай. Касаторът не е уточнил нито кои, според него, са документите, които не са били представени в оригинал след изрично указание на съда и които е следвало да бъдат изключени по тази причина, нито документите, които „не са представени в кориците на делото“. Поради това, не би могло да се прецени доколко поставените в тази насока въпроси са релевантни за делото и обуславят изхода му. Дори да се приеме, че въпрос № 3 касае акт обр. 19 (без дата), който не е подписан от кмета на общината-възложител, въпросът няма обуславящ характер, тъй като съдържащото се в него твърдение е в противоречие както с мотивите на решението, така и с фактите по делото, доколкото този документ съществува реално „в кориците на делото“, т. е. същият е приет като доказателство и именно поради това е бил предмет на обсъждане и от двете съдебни инстанции. Изцяло теоретичен, без да е отнесен към мотивите на обжалвания акт, и поради това ирелевантен за изхода не спора, е и въпрос № 4, доколкото в обосновката на същия не е посочено кои са неизпълнените задължения по договора, на които търговското дружество се е позовало, „за да оправдае забавата си“. Отделно от това, въпросът не кореспондира и с приетото от въззивния съд, че не е налице забава в изпълнението, тъй като в самия договор страните са предвидили възможността изпълнението му да бъде спряно при форсмажорни обстоятелства, каквото обстоятелство в случая е счетено, че е налице. Въпроси № 5, № 6, № 7 и № 11, свързани с възлагане на допълнителните неотложни работи, с изпълнението и фактурирането на СМР, чието заплащане се претендира, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като същите са относими към правилността на обжалваното решение. Преценката за това дали допълнителните работи са били необходими и наложителни, т. е. дали са отговаряли на изискванията по чл. 5 от процесния договор, както и дали претендираните за плащане СМР са били приети от общината-възложител, предпоставя обсъждане на събраните по делото доказателства и възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, което, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това следва да се отбележи и обстоятелството, че част от посочените въпроси не кореспондират с мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е приел, че допълнителните, непредвидени работи са извършени въз основа на отразените по надлежния ред в заповедната книга на обекта заповеди на съответните технически лица – на строителния надзор и на проектанта, а не само на проектанта, както се твърди във въпрос № 5. Решаващият състав е преценил, че СМР, за които се претендира, че не са заплатени към датата на окончателното спиране на строителството, са приети с конклудентни действия, докато във въпроси № 7 и № 11 се съдържа твърдение, че същите не са приети и поради това не се дължи заплащането им. По отношение на въпрос № 8, поставен във връзка с разпореденото от първоинстанционния Благоевградски окръжен съд съединяване на висящите пред него т. д. № 240/2016 г. и т. д. № 44/2017 г.: От една страна, този въпрос няма обуславящ за изхода на делото характер, тъй като изобщо не е бил обсъждан в мотивите на въззивния съд. От друга страна, наличието или не на предпоставките за съединяване на делата, е въпрос, който касае правилността на съдебния акт и поради това би бил предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Отделен е въпросът, че в конкретния случай тези предпоставки са налице – осъществена е втората хипотеза, предвидена в чл. 213 ГПК: 1. между делата съществува връзка, произтичаща от обстоятелството, че се претендират вземания, произтичащи от един и същ договор и 2. делата са били висящи пред един и същ съд, който е и съдът по несъстоятелността по отношение на иска по чл. 694 ТЗ (Благоевградски окръжен съд), т. е. спазено е и специалното изискване относно подсъдността на този иск. Въпрос № 9, свързан с прекратеното от първата инстанция производство по отношение на единия от ответниците по иска с правно основание чл. 694 ТЗ (кредитор), не е намерил отражение в мотивите на обжалвания акт, доколкото не е бил заявен като спорен във въззивното производство и поради това е без значение за изхода на спора и съответно за допускане на касационното обжалване. Същото се отнася и за въпрос № 10, относим към правото на съдружника в гражданското дружество да предяви самостоятелна претенция, произтичаща от материалното правоотношение, по което страна е гражданското дружество. Въззивната инстанция не е обсъждала този въпрос, а доколкото същият не касае допустимостта на акта, както бе посочено по-горе, то не е налице възможност за допускане на касационния контрол по служебен почин на съда. Изцяло относими към правилността на въззивното решение са и въпроси № 12, № 13 и № 14. По своята същност, тези въпроси представляват оплакване за процесуални нарушения при допускането, обсъждането и кредитирането на конкретни доказателствата по делото. Преценката за това „кое доказателство се явява по-силно“ и дали да бъде назначена повторна експертиза, е изцяло в правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, като правилността на тази преценка е предмет на самото касационно производство, но не и основание за допускането му. Отделно от това, следва да се отчете, че въпросите се основават на твърдения на страната, които не съответстват на мотивите на акта, а именно: че представляващият ищцовото дружество „е подправил подпис на техническия ръководител на обекта, положен върху документите, въз основа на които се гради претенцията на ищеца“ и че същият е направил „признание за подправката на тези документи“ (въпрос № 12); че заключението на вещото лице е „противоречиво“ (въпрос № 13); че е налице „неяснота и вътрешни противоречия в изслушаната експертиза“ (въпрос № 14). Що се отнася до последния въпрос, същият е ирелевантен за допускане на касационното обжалване. Както самият касатор признава в т. 15 от изложението, въззивният съд е разгледал спора за дължимостта на неустойка на основанието по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, което именно е правилното (и според него) основание на претенцията предвид фактите по делото, но погрешно е посочил като относима норма чл. 694, ал. 1 ТЗ. С оглед на това, следва да счете, че касаторът заявява твърдение за допусната грешка при посочване на правната квалификация на иска, а не за неправилно определяне на правната квалификация. Поради всички изложени съображения за липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на поставените от касатора въпроси, не следва да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки на двете поддържани основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Отделен е въпросът, че тези основания не са осъществени. По отношение на преобладаващата част от въпросите (с изключение на въпроси № 1, № 2 и № 15), касаторът се позовава на съдебна практика, която е ирелевантна за основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК – актове на окръжни и апелативни съдилища и актове на Върховния съд на Царство България, а цитираната от него практика на ВКС (решения по чл. 290 ГПК) не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касае процесуалноправни проблеми, различни от тези в посочените три въпроса. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че същото е заявено само бланкетно – чрез цитиране на законовия текст, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 282, ал. 2, предложение последно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая тези предпоставки не са налице. Касаторът е аргументирал поддържаното от него основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение с твърдения, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба по въпроса, свързан с приложението на чл. 213 ГПК, които не обосновават извод за наличие на това основание. Предвид изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото на ответника по касация „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.), [населено място] следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 6 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба документи: договор за правна защита и съдействие № 851901 от 07.10.2019 г. и платежно нареждане за вътрешнобанков превод от 15.10.2019 г. на Първа инвестиционна банка, [населено място]. Искането за присъждане на разноски на синдика на „Балканстрой Инженеринг Груп“ АД (н.) не може да бъде уважено предвид липсата на представени доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК