Определение № 2062 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1198/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Ексеневекс“ ЕООД срещу определение № 7854 от 03.04.2026 г. по ч. гр. д. 3447/2026 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата му срещу определение № 123/10.02.2026 г. на съдия по вписванията към СРС, с което е отказано вписване по заявление вх. № 8896/10.02.2026 г. в имотния регистър на прехвърляне по договор за продажба на търговско предприятие от 09.07.2025 г., сключен между „Совтранс Ауто“ ЕООД, продавач, и „Ексеневекс“ ЕООД, купувач, с рег. № 4612/09.07.2025 г. за удостоверяване на подписите и рег. № 4613/09.07.2025 г., том 2, акт № 179/2025 г. за удостоверяване на съдържанието.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в нарушение на законовите разпоредби на чл. 264, ал. 1 ДОПК, чл. 15 ТЗ и чл. 16а ТЗ. Поддържа, че нормата на чл. 264, ал. 1 ДОПК не намира приложение в хипотезата на продажба на търговско предприятие, евентуално приложение следва да намери уреденото изключение с ал. 4. Позовава се на мотивите на решение № 16/15.01.2026 г. по т. д. 965/2025 г. по описа на САС, с което е разпоредено вписване на осъщественото прехвърляне на предприятие в търговския регистър и като ги споделя изтъква, че хипотезата на прехвърляне на търговско предприятие е специална, не е посочена в чл. 264, ал. 1 ДОПК и последната норма не може да бъде тълкувана разширително. Счита, че нормите на чл. 15 ТЗ и чл. 16а ТЗ създават достатъчно гаранции за кредиторите на прехвърлителя, поради което и обосновано тази сделка следва да бъде изключена от приложението на чл. 264 ДОПК. Сочи, че с постановения отказ за вписване в имотния регистър се постига недопустим от правото дисонанс между вписванията в търговския и имотния регистри. Излага, че съдията по вписванията има ограничени правомощия и не може да осъществява последващ контрол върху вече сключените сделки. Подчертава, че цялата покупна цена от 15 000 лв. е преведена от купувача по сметка на НАП за погасяване на публичните задължения на прехвърлителя, който не е получил нищо, но тези обстоятелства дори не са обсъдени от въззивния съд, който общо е заключил, че нормата на чл. 264, ал. 4 ДОПК не е спазена. Намира, че обжалваният отказ е неправилен и защото в представените данъчни оценки не било записано изрично, че задълженията по ЗМДТ подлежат на принудително изпълнение. Изтъква, че въззивният съд не е обсъдил редица от възраженията му, с което е нарушил процесуалния закон. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и да бъдат дадени указания към съдията по вписвания да извърши исканото вписване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. За задълженията на съда да обсъди доводите по сезиралата го жалба, както и релевантните факти и доказателства по делото, и да не извращава последните.

2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 264 ДОПК по отношение на сделките с търговски предприятия, включващи и недвижими имоти?

3. При вече вписана в ТРРЮЛНЦ сделка с търговско предприятие, включващо недвижими имоти, може ли съдията по вписванията законосъобразно да откаже вписването на сделката и в имотния регистър на основание чл. 264 ДОПК и на факти, които в производството пред ТРРЮЛНЦ и в това по преодоляването на неговия отказ по съдебен ред не са били счетени за пречка за „първичното вписване (това в ТРРЮЛНЦ)“?

4. Изискването на чл. 264, ал. 1, изр. първо (in fine) ДОПК прехвърлителят да няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение, задължения прилага ли се и за данъчните задължения по ЗМДТ, установени чрез данъчните оценки на съответните недвижими имоти?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 4, б. „а“ ПВ и приел, че се вписват всички актове, с които се прехвърля право на собственост. При съобразяване на разпоредбата на чл. 6, ал. 1 и ал. 3 ПВ е намерил, че подлежащите на вписване актове следва да съдържат: собственото, бащиното и фамилното име (име, съобразно отечественото право), местожителството (постоянния адрес) и единния граждански номер на страните; датата и мястото на издаването на акта; описанието на имота, до който се отнася актът, с посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площта и/или застроената площ и границите; цената на имота или на правото, съответно удостоверявания материален интерес; когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията се извършват съобразно данните по чл. 60, т. 1 - 7 от Закона за кадастъра и имотния регистър, като към акта се прилага скица, скица-проект, схема или схема-проект, издадени от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, или нотариално удостоверени преписи от такива. Посочил е, че на основание чл. 570, ал. 1 ГПК подлежащите на вписване, отбелязване или заличаване актове се представят в два или повече еднообразни екземпляра, като същото изискване е предвидено и в чл. 8, ал. 2 ПВ.

Въззивният съд е изтъкнал, че с нормата на чл. 264 ДОПК са въведени допълнителни изисквания при вписването на актове, с които се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, а именно вписването се допуска след проверка, извършена от нотариуса, съдията по вписванията, длъжностното лице по регистрация по Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел или длъжностното лице по вписванията по Закона за особените залози по електронен път в Националната агенция за приходите, в резултат на която се установи, че прехвърлителят или учредителят на вещни права, съответно ипотекарният длъжник или залогодателят, няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, като наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота се удостоверява в данъчната оценка. Посочил е, че законовата разпоредба е императивна, като целта на същата е доброволното изпълнение на публичните задължения, което представлява условие за извършаването на разпореждания с недвижимо имущество. Подчертал е, че без съмнение при прехвърлянето на търговско предприятие, в активите на което са включени недвижими имоти, се касае за прехвърляне и на самите имоти, част от търговското предприятие, поради което и договорът за прехвърляне на търговско предприятие в посочената хипотеза подлежи на вписване в имотния регистър, воден от Службата по вписванията. По тези доводи е обосновал извода си, че процесната сделка за прехвърляне на търговско предприятие попада в обхвата на чл. 264 ДОПК, доколкото чрез нея е извършено разпореждане с недвижими имоти, поради което за да се извърши вписване на същата в имотния регистър, следва да са спазени изискванията на чл. 264, ал. 1 и ал. 4 ДОПК, т.е. да се извърши проверка от страна на съдията по вписванията по електронен път в Националната агенция за приходите, в резултат на която да се установи, че прехвърлителят или учредителят на вещни права, съответно ипотекарният длъжник или залогодателят, няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение, публични задължения. Допълнил е, че не следва да има и непогасени данъчни задължения по отношение на имотите, предмет на разпоредителните сделки, като наличието или липсата на такива се удостоверява в данъчната оценка - чл. 264, ал. 1 ДОПК. Посочил е, че в случай че лицата имат публични задължения, установени по предвидения в чл. 264, ал. 1 ДОПК начин, вписването може да се извърши след заплащане на публичните задължения или ако длъжникът писмено декларира, че е съгласен публичните му задължения да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет.

Намерил е, че в конкретния случай, видно от извършената проверка в електронния регистър на НАП, прехвърлителят „Совтранс ауто“ ЕООД има публично задължение в размер на 179 537,26 лв., за събирането на което има образувано изпълнително производство при публичен съдебен изпълнител М. С., както и липсата на непогасени данъчни задължения за имотите, част от прехвърленото търговско предприятие, не е удостоверена в приложените по делото данъчни оценки на същите. При тези фактически констатации е заключил, че не е налице условието на чл. 264, ал. 1 ДОПК за извършване на вписване на прехвърлянето на имотите, доколкото прехвърлителят има подлежащи на принудително изпълнение публични задължения и не е удостоверена липсата на непогасени данъчни задължения за имотите по предвидения за това начин. Добавил е, че не е налице и условието на чл. 264, ал. 4 ДОПК за извършване на вписването, тъй като няма данни задълженията – публичните задължения към НАП, установени в приложената за целта електронна справка, и данъчните задължения, касаещи имотите, предмет на разпореждането, да са заплатени от длъжника или от купувача (в случай че длъжникът декларира, че е съгласен публичните му задължения да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право).

По тези мотиви е заключил, че правилно съдията по вписванията е постановил отказ да бъде извършено исканото вписване в имотния регистър и е оставил без уважение жалбата срещу постановения отказ.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият формулиран от касатора въпрос е релевантен, обусловил е волята на съда, но по него не се установява сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран Софийски градски съд по аргумент от чл. 577 ГПК и в който смисъл е тълкуването, дадено с ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил правилността на обжалвания пред него акт, като е обсъдил и събраните по почин на частния жалбоподател доказателства, както и събраните служебно от съдията по вписванията и не е допуснал „извращаване“ на последните. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селектиране на касационните жалби.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че сочената от частния касатор съдебна практика е неотносима, доколкото е постановена по въпрос за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на сезирала съда въззивна жалба, каквато не е процесната хипотеза.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по втория релевиран въпрос, като частният жалбоподател не е обосновал сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С тълкувателните мотиви към т. 6 на ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС изрично е предвидено, че съдията по вписвания може да откаже вписване, ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 ДОПК. Налице е и постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съдебна практика по цитираното и от съдията по вписванията в постановения отказ определение № 100 от 13.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4352/2024 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, с която е прието, че редакцията на чл. 264, ал. 1 ДОПК след изменението и с ДВ, бр. 36 от 2024 г., в сила от 03.05.2024 г., не предвижда изключение от прилагането на императивната норма. Намерено е, че когато при проверката по чл. 264, ал. 1 ДОПК се установи, че прехвърлителят или учредителят имат публични държавни или общински задължения, прехвърлянето може да се извърши след тяхното заплащане или ако длъжникът писмено декларира, че е съгласен публичните държавни и общински вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет. Заключено е, че изводимо от правилото на чл. 264, ал. 4 ДОПК, вписването се допуска само при реално плащане на публичните задължения на продавача.

Наличието на актуална практика на ВКС, без частният касатор да сочи практика на ВКС в друг смисъл, или да обосновава необходимост от изоставянето й, изключва допускането до касационно обжалване на въззивното определение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираният трети въпрос не изпълнява изискването да е обусловил волята на въззивния съд, не е обсъден от него и няма отношение към сочените от въззивния съд като релевантни за дължимата проверка в производството по чл. 577 ГПК обстоятелства, включително разяснените като относими към задълженията на съдията по вписванията с т. 6 на ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Касаторът и по този въпрос не обосновава сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението липсват аргументи, относими към допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК със съдържанието, изяснено от ОСГТК на ВКС в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Касаторът не се позовава на нито една от разгледаните в т. 4 на тълкувателното решение хипотези, с които се свързва проявлението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - съществуваща по въпросите неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуваща съдебна практика, непълна, неточна или противоречива правна уредба на приложими към спорното правоотношение законови разпоредби, пораждаща необходимост от създаване на съдебна практика.

Последният релевиран от частният касатор въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства на решаващата воля на съда по обжалваното определение. Въззивният съд не е излагал мотиви по така формулирания въпрос. Не е приел, че се установяват данъчни задължения по ЗМДТ, нито е обсъждал дали последните подлежат на принудително изпълнение. Посочил е, че от извършената проверка в електронния регистър на НАП се установява, че прехвърлителят „Совтранс ауто“ ЕООД има публично задължение в размер на 179 537,26 лв., за събирането на което има образувано изпълнително производство при публичен съдебен изпълнител М. С., както и че от приложените от молителя данъчни оценки не може да се установи липсата на непогасени данъчни задължения за имотите, част от прехвърленото търговско предприятие, които обстоятелства, наред с липсата на доказано погасяване на публичните задължения, е счел, че обосновават отказ да бъде извършено исканото вписване със съответно позоваване на чл. 264 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение