Определение № 525 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. В. като процесуален представител на Р. Г. С. от [населено място] срещу въззивното решение на ОС Русе от 13.12.2019г. по в.гр.д. № 433/2019г. Ответницата по жалбата М. Г. К. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Л. П. е заела становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение Р. е отменил решението на РС Русе от 02.04.2019г. по гр.д. № 435/2018г. и вместо него е постановил друго, с което е предоставил упражняването на родителските права относно малолетното дете Г. на майката М. К., определил е местоживеенето на детето при нея и режим на лични отношения с бащата – всяка първа и трета седмица от месеца от 18ч. в петък до 18ч. в неделя с преспиване, всеки вторник от месеца от 17ч. до 20ч., всяка първа половина от зимната и всяка първа половина от пролетната ваканции, както и един месец през лятото, несъвпадащ с годишния отпуск на майката, в четните години – на рождения ден на детето, 3 март, 24 май и Р. Х., а в нечетните на 6 май, 6 септември, Вликден и Нова година, на рождения ден на бащата – 4 юли с преспиване – от 9ч. до 18ч. на следващия ден, а когжато денят е учебен – с право на бащата да взема детето след учебните занятия, и бащата е осъден да заплаща на детето чрез неговата майка 200лв. месечна издръжка от влизането на решението в сила. Въззивният съд е отхвърлил насрещните искове на Р. С. по чл.127 ал.2 и чл.143 ал.2 СК. Присъдени са и разноски и държавна такса. Въззивният съд е взел предвид безспорно установеното по делото, че страните са родители на детето, родено на 28.03.2007г., че от 01.06.2016г. двамата са във фактическа раздяла, когато поради неразбирателство помежду им майката се изнесла от семейното жилище /дома на ответника в [населено място]/, че след раздялата детето живеело на периоди ту при майката, ту при бащата, те имали противоречия при кого от тях то да живее трайно, впоследствие то започнало да отказва да посещава майката, като след пролетта на 2018г. и до сега живее заедно с баща си, осигурил му всички необходими битови условия. Съдът е взел предвид представените по делото доказателства чрез показания на свидетели, три социални доклади /два изготвени в първоинстанционното производство и един във въззивното/ и съдебно-психологична експертиза. С оглед и споделеното от детето при изслушването му е прието от фактическа страна: и двамата родители работят, като доходите им са над минималната работна заплата, живеят в жилища с добри условия; при разговор с детето то споделило, че обича и двамата си родители, но че по-силно привързано било към баща си и желае да живее при него; на регламентиран контакт с майката на 12.07.2019г. в присъствието на социални работници то било неспокойно, непрекъснато обикаляло жилището и след минути се прибрало; от последния доклад се установява, че бащата и детето живеят в Р., където през настоящата учебна година то е записано да се обучава, а майката от октомври 2019г. живее и работи в Ген.Т., като в почивните дни се връща в [населено място]; от социалните доклади се установяват влошени отношения между родителите, липсваща добра комуникация помежду им, довело до отказ на детето да общува с майката; св.Д., чийто показания като безпротиворечиви и неоспорени от ответника съдът е кредитирал изцяло, установява, че в периода 12.07. – 23.08.2019г. не е осъществяван контакт и че бащата осуетявал такъв, свидетелката присъствала на две насрочени за 09.08.2019г. и на 06.09.2019г. срещи на детето с майката, на които то не се появило, в телефонен разговор на първата дата детето набързо отговорило „днес съм с тати“ и затворило, а на втората дата даже не отговорило на майка си; детето е заявило пред първоинстанционния съд, че се чувства добре при баща си, спокойно е, за разлика от случаите, когато е при майка си и вече не ходи при нея, докато живели тримата, всичко било по-добре, с майка си нямали общи теми и тя не го изслушвала, иска да живее при баща си; според заключението на съдебно-психологичната експертиза липсата на достатъчно контакти с майката е спомогнала да се наруши емоционалната връзка между тях, а обтегнатите отношения между родителите неминуемо са рефлектирали негативно върху цялостното състояние на детето, налице е синдром на родителското отчуждение поради нарушението на емоционалната връзка с майката и нежеланието на детето да я посещава, налице са четири рискови поведения от страна на бащата за повлияване на отношението на детето към майката: говорене на детето в детайли във връзка с взаимоотношенията между родителите и причината за раздялата им, уреждане на други заетости по време, съвпадащо с посещенията при другия родител, обвинения на другия родител за наличие на друг интимен партньор, даване на детето на право на избор дали да се среща с другия родител. Прието е, че поведението на бащата да отдалечи детето от майка му не е адекватно на нуждата от общуване с двамата родители, че промяната на отношенията на детето към майката е следствие на негативното отношение на бащата към нея, че промяната е настъпила за кратък период след прекъсването на контакта с нея – първоначално през позитивно отношение, през неутрално до отхвърлящо, както и че такова поведение на майката по отношение на бащата по делото не се установява. Прието е, че установената противообществена проява на детето /заедно със сина на жената, с която към момента живеел бащата, счупили с камъни стъкла на прозорци на къща в [населено място] и стъклата и фар на автомобил/ е резултат от грешния модел на поведение от страна на бащата – неуважително отношение към майката, постоянна смяна на съжителстващи партньори за кратък период, неизпълнение на дадените с първоинстанционното решение препоръки да не подценява ролята на майката, а да запази авторитета й и да възстанови доверието между тях, иначе би компрометирал ролята си на отговорен родител и възпитател. Съдът е акцентирал на важността двамата родители да вземат заедно решенията за детето и да не го оставят то да ги взема само, че доброто родителство включва не само изпълняване желанията на детето, но и възможността да се налагат забрани и ограничения, когато това е в негов интерес, приемайки, че такова изграждащо поведение от страна на бащата не е налице, което е слаб атестат за родителските му качества. Прието е, че по делото няма никакви данни за извод, че майката притежава лош морал или че й липсват качества за упражняване на родителските права. Взето е предвид, че преди раздялата предимно тя се е грижела за детето и е демонстрирала наличие на възпитателски качества, като няма данни детето да е имало агресивни или антисоциални прояви. Като проява на загриженост за ограничаване на негативните последици от раздялата на родителите е оценено, че след раздялата майката се е съгласила детето да живее при баща си за известен период, като през цялото време тя се е опитвала да поддържа контакт с него, въпреки липсата на съдействие за това от бащата. Неосъзнаването от бащата на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем също са показателни за отсътствие на възпитателски качества у него. При данните за синдром на родителско отчуждение е прието, че е в интерес на детето, за да бъде преодоляно такова развитие, грижите за него да бъдат възложени на майката с определяне на местожителството му при нея. Именно по този начин ще се даде възможност на детето да се развива спокойно под грижите и подкрепата на двамата родители, да се задоволи потребността му пълноценно да общува и с двамата. Създаването на позитивно отношение на всеки от родителите към контакти на детето с другия родител е изцяло в негов интерес, запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат. За регулирането на личните отношения на детето с бащата следва да бъде определен разширен режим. В касационната жалба са наведени оплаквания: за непреценка от въззивния съд на обясненията на вещото лице-психолог в съдебното заседание на 06.03.2019г., включително и че детето не може да отиде директно при майка си, че е необходима подходяща социална услуга и някой да работи с двамата на неутрална територия;за несъобразяване на доклада на Д „СП” Бяла, въпреки че по време на изготвянето му детето и бащата вече живеят в [населено място], а майката – в [населено място].Т.; за непосочване на местоживеенето на детето – на гара Бяла или в [населено място].Т.; изложени са и съображения за необоснованост и незаконосъобразност. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че съдът не се съобразил с практиката на ВКС, според която: 1. вземането на становище от ДСП е от значение за преценката за интересите на детето – съдът не обсъждал просоченото в последния социален доклад, че животът на детето при бащата бил уреден не само от битова страна, но и имало изработен дневен режим с оглед възрастта му, че взаимоотношенията между двамата били базирани на взаимно разбиране, обич и подкрепа, че емоционалната връзка с майката била нарушена поради недостатъчно внимание от нейна страна, че тя вече живее в [населено място].Т. /противоречие с решение по гр.д. № 3697/2013г. ІV ГО/; 2. детето не следва родителя, комуто са възложени родителските права, родителят сам не може да вземе решение относно местоживеенето на детето - съдът не обсъждал местоживеенето на детето – в [населено място].Т. или в [населено място] /противоречие с решения по гр.д. № 2564/2014г. ІV ГО и по гр.д. № 765/2012г. ІV ГО/; 3. съдът следва да съобрази всички относими към възпитателските качества и моралния облик на родителите обстоятелства, желанието им да отглеждат и възпитават децата си, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и битовите условия на родителите /противоречие с решение по гр.д. № 6884/2014г. ІІІ ГО/ – такива факти не били разглеждани от съда, нямало данни и никой не бил твърдял, че майката има възпитателски качества, не било преценено, че детето от фактическата раздяла живеело при бащата, привързаността му към всеки от родителите, полът и възрастта му. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение без изложени за това съображения. ВКС намира с оглед задължението си и служебно да следи за интересите на ненавършилите пълнолетие деца при произнасянето си относно родителските прави и по мерките относно личните отношения с родителите, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроса /непоставен от касатора като основание по чл.280 ГПК/ за неподлагане на преценка от въззивния съд на дадените от вещото лице-психолог в откритото съдебно заседание на 06.03.2019г. обяснения, в т.ч. че „детето не може да отиде директно при майка си, добре е да бъде подкрепено от подходяща социална услуга и някой да работи с детето и майката на неутрална територия, двамата не могат в момента да останат сами...., детето може трайно да не контактува с майка си и всички срещи с нея да са болезнени за него.......”, както и установеното по делото обстоятелство, че детето живее и учи в [населено място]. Въпросът е от значение за изхода на спора по делото и по него съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. По поставените от касатора в изложението му въпроси не са налице предвидените в закона и твърдяни от него предпоставки за допускане на касационно обжалване. Първият и третият въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС, като е съобразил при произнасянето си установените по делото обстоятелства, включително и чрез последния /третия/ социален доклад, в т.ч. пол и възраст на детето, относно битовите условия /добри и при двамата родители/, възпитателските качества и моралния облик на родителите, че детето след пролетта на 2018г. живее при баща си при осигурени от него всички необходими битови условия, че майката през седмицата живее и работи в [населено място].Т., а в почивните дни – в [населено място], липсата на данни за неблагоприятно социално обкръжение. Действително не е взето предвид, че емоционалната връзка между майката и детето е нарушена поради недостатъчно проявено от нея внимание, но такъв извод в социалните доклади не е изведен. По втория въпрос със сочената практика не се обосновава наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С решението по гр.д. № 765/2012г. ІV ГО местоживеенето на детето е определено в Испания, където майката, на която е предоставено упражняването на родителските права, живее и работи, без конкретизиране на населено място. С решението по гр.д. № 2564/2014г. ІV ГО спор за местоживеене на дете не е разрешаван, а на приетото с него в мотивите, че никой от родителите не може да взема самостоятелно решение за местоживеенето на детето, даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие, тъй като местоживеенето на детето да е при майката /на настоящия й адрес, съвпадащ с постоянния й, по силата на чл.90 ал.2 ЗГП/ е определено от съда. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 предл.трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на тази разпоредба е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. В разглеждания случай в изложението и в касационната жалба не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Дали сочените в тях нарушения са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,