Определение № 214 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 642/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Доминант строй“ ООД, [населено място] обжалва решение № 190 от 03.12.2020 г. по в.т.д. № 418/2020 г. на Апелативен съд - Варна, с което след частична отмяна на решение № 131 от 24.10.2019 г. по т.д. № 294/2018 г. на Окръжен съд - Добрич, жалбоподателят е осъден да заплати на "СИС пропърти инвест" ЕООД, [населено място], сумата от 56 581,90 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение поради забава по т.6 от нотариален акт № 89, том V, рег. № 4243, дело № 440 от 07.07.2017 г. на нотариус Р. Г., с район на действие района на Районен съд - Добрич, рег. № 330 на Нотариалната камара, за продажба на право на строеж, както и сумите: - 5 136,77 лв. - съдебни разноски за първата инстанция и 2 631,54 лв. - съдебни разноски за въззивната инстанция.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че постановеното от въззивния състав съдебно решение е недопустимо. Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, очевидна неправилност.

Сочи и следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:

1.Длъжен ли е въззивният съд, за да даде защита и санкция на спорните права, в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства?

2.Дължи ли въззивният съд произнасяне по същество по всички твърдения и възражения на страните, въведени в процеса в преклузивните за това срокове?

3.Длъжен ли е въззивният съд при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила?

По тези въпроси жалбоподателят твърди противоречие с: ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1/2013г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 134 от 02.12.2019 г. по т.д. № 2780/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, ГК, IV гр.о.; решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, ГК, IV гр.о.; решение № 126 от 05.06.2011 г. по гр.д.№ 421/2009 г. на ВКС, ГК, IV гр.о.; решение № 36 от 24.03.2014 г. т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр.д. № 1263/2016 г. на ВКС, ГК, III гр.о.; решение № 554 от 08.02.2016 г. по гр.д.№1163/2010 г. на ВКС, ГК,IV гр.о.; решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д.№ 4497/2015 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 36 от 07.08.2015 г. по т.д.№ 465/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 56 oт 10.06.2015г. по гр.д. № 5143/2014г. на ВКС, I гр.о.; решение № 691 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 1620/2009 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 147 от 06.10.2009 г. по т.д. № 85/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о.; решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 15442014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.

4.Следва ли при тълкуването на договорите и особено на неясните им клаузи и тези, за които има спор между страните, съдът да търси действителната обща воля на страните, респ. следва ли отделните уговорки да се тълкуват във връзка с едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?

5.При съществуващо между отделните уговорки противоречие следва ли съдът да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание. При тълкуването на договора съдът може ли да извършва и преценка на обстоятелствата, при които е сключен договора, както и на поведението на страните преди и след сключването му? Как следва да бъдат тълкувани уговорките в договора и използваните в тях понятия - буквално или в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая?

По тези въпроси жалбоподателят твърди противоречие с: решение № 102 от 01.08.2017 г. по т.д. № 50254/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 38 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 156 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 6042/2015г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 123 от 07.05.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г. на ВКС, ГК, III, гр.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г.; решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 620/2010 г.; решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр.д. № 171/2012 г.; решение № 205 от 28.07.2016 г. по гр.д. № 278/2016 г.; решение № 235 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1362/2016 г., петте по описа на ВКС, ГК, IV гр.о. и др.

6.Нищожна ли е, поради накърнавяне на добрите нрави, всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции? – противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. дело № 1/2009 г.. на ОСГТК на ВКС; решение № 65 от 14.04.2009 г. по т.д. № 589/2008 г. на ВКС, II т.о.

Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

7. Притежава ли правен интерес купувачът, който се е разпоредил с правото си на собственост /право на строеж/ преди депозиране на исковата молба, да търси от своя праводател обезщетение - неустойка за неизпълнение поради забава?

Ответникът „СИС пропърти инвест“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност по отношение на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 08.01.2021 г. Касационната жалба е от 08.02.2021 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Предмет на предявения иск е договорна неустойка по т. 6, предвидена в договор, оформен с нотариален акт №89, том V, рег. №4243, дело №440 от 07.07.2017 г. на Нотариус Р. Г., с район на действие района на Районен съд [населено място], рег. №330 на Нотариалната камара, за продажба на право на строеж, ст. 1. Въззивният съд е приел, че по силата на този договор, „Доминант строй“ ООД (ответник по иска) като продавач е прехвърлил на „Сис строй“ ООД (ищец) като купувач правото на строеж за построяване в сградата на [улица] [населено място] на 4 апартамента - жилища № 9 и 17 във вход трети и 11 и 12 във вход втори, срещу продажна цена на правото на строеж от 46 000 лв. Установени са задълженията на страните, а именно, че порадавачът е поел задължение да построи със свои сили, материали, организация и средства описаните в т.1 самостоятелни обекти от жилищно - търговския комплекс, а с т. 5 от същия продавачът се задължава да завърши СМР и въведе сградата в експлоатация в срок до 31.12.2017 г., считано от датата на подписване на договора, при условие, че не настъпят форсмажорни обстоятелства или други обективни пречки и не са наложени законови и административни забрани за строителството, като в тези случаи срокът за завършване на строителството се удължава с времето, необходимо за отстраняване на причината. Прието е, че в т. 6 страните са уговорили неустойка за неизпълнение задължението на продавача да завърши СМР в посочения срок, както и да предаде обектите в завършен вид като неустойката е от 0,1 % върху пазарната стойност, която същите биха имали към датата, когато е следвало да бъдат предадени. С оглед уговорките на страните, на основание чл. 20 от ЗЗД въззивният съд е приел, че задължение на ищеца като продавач е да построи четирите апартамента, за които му е прехвърлено правото на строеж, а ответникът следва да довърши изградената до този момент сграда (от „Сплендид“ ООД) и да я въведе в експлоатация с акт обр. 16 до 31.12.2017 г., като в рамките на същия срок предаде на ищеца и изградените от същия апартаменти в завършената и въведена в експлоатация сграда с разрешение за ползване. Прието е, че е налице неизпълнение на задълженията за изграждане на сградата с посочените актове.

Отхвърлено е възражението, че липсва правен интерес от присъждане на неустойка поради отчуждаване от продавача на три от четирите апартамента, тъй като не търпял вреди от продажбите. За да отхвърли това възражение, въззивният съд е приел, че страна по договора е продавачът и само той може да ангажира отговорността на ответника за неизпълнение, а не и последващите приобретатели на обектите, както и че е получил печалба. За да отхвърли възражението за нищожност на уговорената в договора неустойка е прието, че неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение на вредите, без да е нужно те да се доказват. А от това следвало, че аз присъждане на неустойка било без значение дали е претърпял и какви вреди. Освен това е приел, че не е основателно това възражение, само защото неустойката е без краен предел за начисляване. В случая за краен предел следвало да се счете изтичането на срока от 6 месеца от датата на падежа, когато на 28.06.2018 г. ищецът бил завел иска си, доколкото в рамките на този срок било нормално да се очаква ответникът да изпълни просроченото задължение за предаване на апартаментите с разрешение за ползване, предвид обезпечителната функция на неустойката. А в случая с уговорената неустойка нямало да се постигне обогатяване на ответника, а само обезпечение и обезщетение за настъпилите вреди.

По отношение на възражението, че липсва изпълнение на задължението за доплащане на 5 000 лв, пълната стойност на отстъпеното право на строеж, въззивният съд е приел, че с това неизпълнение не е налице забава, тъй като с неизпълнение на това задължение длъжникът не е в неизпълнение на задължението да оказва необходимо съдействие и не може да доведе до отпадане отговорността на ответника, тъй като това неизпълнение е незначително с оглед общия интерес, а освен това вече е платена и било признато, че се дължи при получаване на акт 16 за сградата.

По отношение възражението, че с оглед задължението на купувача да изгради обектите, които е получил и не го е сторил, с което не е дал съдействие на ответника да изпълни задължението си да предаде цялата сграда, въззивният съд, анализирайки всички доказателства по делото, конкретно съдебно-техническата експертиза е направил извод, че връзката е обратна. Първо е нужно да се положат инсталациите в сградата, за да се довършат конкретните обекти, а ответникът не бил изградил тези инсталации, конкретно ВиК и електрическа. А после да се изградят инсталации вътре в апартаментите. Съдействие на ответника към ищеца е било необходимо, а не обратно.

Така е обобщен изводът, че към уговорения падеж на задължението е било налице виновно неизпълнение на договора само от ответника, липсва неизпълнение на задължение или задължения на ищеца. Неизпълнението на ответника не е в причинно-следствена връзка с поведението на ищеца. Напротив прието е, че ищецът е изпълнил задължението си с грижата на добър стопанин. Нямало релевирани форсмажорни събития, водещи до удължаване падежа на задължението на ответника по договора. Така е прието, че искът за неустойка е основателен и с оглед изслушаната експертиза, определяща пазарната стойност на имтите е определен конкретен размер от 56 581,90 лв ( 0,1 % х 179 дни х 316 100 лв), като е приел, че е основателен за тази сума иска.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките на чл. 280 от ГПК. Служебно касационната инстанция може да допусне до обжалване решение на въззивния съд, по отношение на които е налице основания съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, посочените основания не се установяват.

По отношение твърдението, че решението е недопустимо поради липса на правен интерес, както и че се предявяват чужди права в отклонение на предвиденото в чл. 26, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. Предмет на делото е спорното материално право, а именно неизпълнение на задължение по сключен между страните договор и правото на вземане за уговорена в договора неустойка. Спорното материално право с оглед твърденията на ищеца и установеното в процеса е обусловило извод, че се търси собствено на ищеца материално право на вземане на основание уговорена в договора неустойка. Разпореждането с обектите, прехвърлени с процесния договор, не може да накърни този извод. Страна по договора е прехвърлителят-ищец и правото на вземане за неустойка, уговорена в договора, според твърденията, му принадлежи. Отчуждаването на недвижимите имоти от продавача, претендиращ вземане за неустойка, не може да обуслови извод за отпадане на правото му за неустойка поради прехвърляне на имотите, доколкото той е страна по договора и спрямо него е прието да се изпълни в срок задължението за построяване на сградата, а ако не бъде изпълнено, да се заплати неустойка. Именно така и е очертано спорното право в исковата молба. Следователно не може да се приеме, че е отчуждено правото, за да се приеме, че липсва право на вземане за ищеца и не е процесуално легитимиран да предяви иск за вземането за неустойка.

Извън посочените основания за служебно допускане касационно обжалване, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посочените първи три въпроса от касатора, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд изцяло се е съобразил със задължителната практика на ВКС съгласно т. 19 от Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г., 2 ТО,на ВКС, решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г., 2 ТО на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. 2 ТО на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. 2 ТО на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя и съгласно която при направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, като изложи кратки мотиви.

В случая са разгледани всички възражения, така както е описано, въззивният съд е приел, че договорът е действителен и е породил правни последици. Имплицитно не е прието за основателно възражението, че договорът не може да породи правни последици поради неспазване на изискваният на ЗУТ. Изложените съображения за неспазване изискванията на ЗУТ за спазване на процедурите за издаване на разрешение за строеж и за това кой може да иска издаване на акт обр. 16 и разрешение за строеж са свързани с правилността на съдебното решение. Но доводите, изложени от касатора са обсъдени и са приети за неоснователни от въззивния съд. Правилността на съдебното решение, не може да е основание за допускане касационно обжалване. Липсва отклонение от посочените разрешения в задължителната и трайна практика на ВКС от въззивния съд и не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на четвъртия и петия правни въпроси, същите са разрешени от въззивния съд и са обусловили изхода на спора. Но това разрешение не е в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. 290/11 г., ВКС 4 ГО, решение № 26/26.4.2017 г. по гр.д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, така и в трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които: решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т.д.№ 939/09 г. 1 ТО, т.д. № 523/2008 г., ВКС, 2 ТО, по т.д. № 666/2010 г., ВКС, 2 ТО, по гр.д. № 856/2009 г., ВКС ІV г.о., по т.д. № 761/2008 г., ВКС, І т.о. Настоящият съдебен състав изцяло споделя посочената практика, съгласно която договорите подлежат на тълкуване когато съдържат неясни уговорки, или уговорките, по отношение на които страните имат спор. При извършване на тълкуване съдът преценява уговорките по отделно и в тяхната връзка, като извлича общо съдържанието според техния смисъл. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, приемайки, че уговорката между страните е именно да се придобие право на строеж, като ищецът е поел задължение да изгради апартаментите, за които е получил право на строеж, а ответникът да завърши сградата в цялост и да осигури приемането й по установения ред като годен строеж с разрешение за ползване, съобразно правилата на чл. 176 и чл. 177 от ЗУТ. Липсва отклонение от посочените в практиката критерии за тълкуване на договорите между страните.

По отношение на шестия правен въпрос, същият е разрешен, но с конкретно обсъждане на фактите, като съдът е направил анализ на отделната уговорка за неустойка. По направеното възражение за нищожност на неустойката въззивният съд е установил конкретните уговорки на страните, изложил е собствени мотиви и разрешението, съответства на трайната и задължителна практика на ВКС. Изцяло в съответствие с разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК, въззивният съд подробно е разгледал примерните критерии кога една уговорка за неустойка може да е недействителна, разкривайки съдържанието на договорената клауза между страните, взел е предвид, че тази неустойка е за неизпълнение в срок на задължението да се изгради в цялост сградата и да се осигури приемането й с акт обр. 16, както и с разрешение за ползване и е уговорена за неизпълнение на задължението в срок. Взето е предвид поетото задължение от прехвърлителя, както и че уговорената неустойка е с оглед обезщетяване на евентуалните предварително определени вреди. Изцяло в съответствие с посоченото тълкувателно решение е отчетено, че с тази уговорка не са накърнени и добрите нрави, тъй като конкретния й размер и начинът му на определяне съответстват на предвидимите вреди. Изцяло е отречено, че неустойката излиза извън присъщата й обезщетителна функция и води до неоснователно разместване на блага. Поради изложеното, посоченият правен въпрос, не е разрешен в отклонение то задължителната и трайна практика на ВКС.

По отношение на въпрос седем, по който е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че действително посоченият въпрос е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд, както вече бе посочено по-горе, е приел, че страна по договора е ищеца и независимо, че е прехвърлил част от придобитите по силата на договора имоти, е легитимиран да търси неизпълнение на задълженията по договора, включително да претендира неустойка, уговорена като обезщетение за неизпълнение на договора, поради това, че е страна по договора. Въззивният съд е приел, че исковете се основават на сключения между страните договор. А този договор, на основание чл. 20 а от ЗЗД, има сила на закон между страните. Приел е, че съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. В случая разрешението, дадено от въззивния съд е съобразено с трайната практика на ВКС по приложение на чл. 20 а ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, израз на която е решение № 28 от 01.03.2017 г. по гр.д. 60 094/16 г. ВКС, IV ГО, което изключва наличие на основание съгласно т. 3 на чл. 280 от ГПК. Не са развити основания, че е налице установяване на неправилна практика в отклонение от правилното тълкуване на посочените норми или че е налице преодоляване на практика поради промяна в обществените условия или законодателствата или липса на съдебна практика. Ето защо не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, сочено от касатора.

При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски в размер на 2 000 лв, заплатено адвокатско възнаграждение, удостоверено за получено в брой в представения договор за правна защита и съдействие.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България