Определение № 251 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1618/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „ЕЛЕКТРОСИСТЕМС” ЕООД ротив решение № 123/ 06.03.2025г. по в.т.д. № 934 /2024г. на Апелативен съд - София, с което е обезсилено решение № 141/ 03.10.2024г. по гр.д. № 95 /2024г. на Окръжен съд - Видин, производството по делото е прекратено и е обявена за влязла в сила заповед № 7004 от 17.12.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч.гр.д. № 10708 по описа на Районен съд - Бургас за 2012г. Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо и неправилно. Позовава се на следната практика на ВКС -решение № 171/02.04.2020г. по т.д. № 2550/ 2018г. на II т.о. на ВКС, решение № 235/24.10.2019г. по гр.д.№ 770/2019г. на IV г.о. на ВКС, определение № 356/22.06.2015г. по ч.т.д.№ 274/2015г. на I т.о. на ВКС, че срокът за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК тече от връчването й на длъжника от съдебния изпълнител, на което не се приравнява връчването на поканата за доброволно изпълнение, в която е посочена заповедта за изпълнение, страните и задължението, без заповедта да е приложената към поканата. Поради това, доколкото липсват данни за връчване от съдебния изпълнител на заповедта за изпълнение, а такива са налице само по отношение на поканата за доброволно изпълнение, счита, че срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК не е изтекъл към момента. Счита, че тези изводи са споделени от съда и в окончателния съдебен акт по в.ч.гр.д. 539 /2023г. на ОС- Бургас, образувано по жалба от друг солидарен длъжник. Поддържа се, че доколкото заповедният съд следи за спазването на този срок, счита, че е недопустимо, да бъде ревизирана преценката му. Претендира разноските по дело за трите инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК" АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да обезсили първоинстанционното решение, въззвният състав е достигнал до извода, че предявеният установителен иск се явява недопустим, тъй като към момента на депозиране на възражението по чл.414, ал.1 ГПК заповедта за изпълнение вече е била влязла в сила. Решаващият състав е приел, че заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника „Електросистемс“ ЕООД по реда на чл.50, ал.2 ГПК, като срокът по чл.414, ал.1 ГПК е изтекъл на 30.01.2013г., а възражението е подадено на 29.01.2024г. Изложени са съображения, че поканата за доброволно изпълнение, изпратена до длъжника по изп.д. № 3 /2013г. по описа на ЧСИ И. М. с рег. № 704 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Бургас и съобщение за връчването на същата, са изпратени на адреса на управление на дружеството, вписан в ТР към този момент. В поканата за доброволно изпълнение са вписани номера на ч.гр.дело, по което е издадена заповедта за изпълнение и размера на дължимите суми. Освен това в нея е посочено, че се прилага копие от заповедта за изпълнение за връчването й. На разписката на гърба на съобщението за връчване е направено на 16.01.2013г. отбелязване от призовкаря на съдебния изпълнител, че на адреса на управление на дружеството живее сем.К., които са родители на управителя на дружеството и същите са заявили, че не знаят къде е синът им. Посочено е, че на адреса няма офис на дружеството и негови служители. Въз основа на приложеното по делото копие от уведомление по чл.47 ГПК, залепено на 16.01.2013г., съдът е намерил за приложима по отношение на длъжника законовата фикция за връчване на заповедта за изпълнение, в резултат на което срокът за подаване на възражение е изтекъл повече от десет години преди депозиране на същото. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Въпросът, че връчването на поканата за доброволно изпълнение не се приравнява на връчване на заповед за изпълнение. Твърди се наличие на противоречие с: решение № 171/02.04.2020г. по т.д.№ 2550/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 235/24.10.2019г. по гр.д.№ 770/2019г. на 4-то г.о. на ВКС, определение № 356/22.06.2015г. по ч.т.д.№ 274/2015г. на 1-во т.о. на ВКС; 2/ Процесуалноправният въпрос за задължението на съда по чл.12, чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви затова. Твърди се противоречие с: решение № 247/06.01.2020г. по гр.д.№ 540/2018г. на VI г.о. на ВКС, решение № 698/12.01.2011г. по гр.д.№ 14/2010г. на III г.о. на ВКС, решение № 313/22.06.2011г. по гр.д.№ 1409/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 72/08.04.2016г. по гр.д.№ 5357/2015г. на IV г.о. на ВКС, решение № 217/9.06.2011г. по гр.дело № 761/2010г. на IV г.о на ВКС, решение № 8/20.02.2013г. по гр.д.№ 470/2012г. на II г.о. на ВКС, решение № 24/28.01.1.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на I г.о. на ВКС, решение № 388/17.10.2011г. по гр.д.№ 1975/2010г. на IV г.о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно жалбоподателят твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал.2, предл.първо и второ ГПК - вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение. Атакуваното решение било постановено в несъответствие с трайната практика на ВКС, обективирана в: решение № 171/02.04.2020г. по т.д.№ 2550/2018г. на 2-ро т.о., решение № 235/24.10.2019г. по гр.д.№ 770/2019г. на 4-то г.о., определение № 356/22.06.2015г. по ч.т.д.№ 274/2015г. на 1-во т.о. съгласно която, срокът за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК тече от връчването й на длъжника от съдебния изпълнител, на което не се приравнява връчването на поканата за доброволно изпълнение, в която е посочена заповедта за изпълнение, страните и задължението, без заповедта да е приложената към поканата. Поради изложеното и доколкото по делото липсвали данни за връчване от съдебния изпълнител на заповедта за изпълнение, а такива са налице само по отношение на поканата за доброволно изпълнение, счита, че срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК не е изтекъл. Също така с жалбата се поддържа становище и за наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Обосновава очевидната неправилност с приетото от съда, че по отношение на М. К. К. срокът за възражение по чл.414 ГПК е спазен, а по отношение на дружество, че не е спазен, въпреки че и на двамата поканите за доброволно изпълнение са били връчени по идентичен начин - с идентични документи по изп.д. № 3 / 2012г. на ЧСИ И. М., на един си същ адрес и чрез залепяне на уведомление. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Не са осъществени предпоставките на чл.280, ал.2, предл. първо и второ ГПК, тъй като не се констатира наличие на основания за вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение. Неоснователно е твърдението на касатора, че единствено заповедният съд може да прави преценка относно спазването на срока на възражението по чл.414 ГПК, което е предпоставка за допустимостта на исковото производство по реда на чл.422 ГПК, за която исковият съд дължи служебна проверка. Първият поставен въпрос, не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно разглеждане, тъй като въззивният състав, противно на твърдението на касатора, не е приравнил връчването на поканата за доброволно на връчване на заповедта за изпълнение, а е приел, че ведно с поканата за доброволно изпълнение, е изпратено копие на заповедта за изпълнение до длъжника по изп. д. № 3 /2013г. по описа на ЧСИ И. М. с рег.№704 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд-Бургас на адреса на управление на дружеството, вписан в ТР към този момент, като връчването им е при условията на чл.50, ал.2 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос също не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като въззивният съд не дължи произнасяне по доводи и доказателства, касаещи съществуването на материалното право, предмет на делото, доколкото е констатирал недопустимост на иска, за която е длъжен да следи служебно. При преценката на допустимостта на иска, в съответствие с практиката на ВКС, са взети предвид всички относими твърдения, обстоятелства и доказателства. Фактът, че изводите на съда не съвпадат с тези на касатора, не може да бъде приравнено на необсъждане на доводи или доказателства. С оглед изложените съображения, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва и поддържаното основание по чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, която не може да бъде извеждане от дадено правно разрешение от съд относно трето физическо лице, различно от касатора, по отношение на което вкл. връчването на книжа не се извършва по реда на чл.50, ал.2 ГПК. Следва да се има предвид, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд