Определение № 335 от 27.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1595/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. А. от [населено място], общ. Х., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 436 от 27.04.2021 г. по в.гр.д. № 3271/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, първи състав, с което след частична отмяна на осъдителното решение № 66 от 12.06.2020 г. по т.д. № 137/2019 г. на Окръжен съд – Враца, е отхвърлен искът на настоящия касатор срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, предявен на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за разликата над сумата над 50 000 лв. до 70 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.05.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва за забава, както и в частта за разноските. В касационната жалба се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд не е приложил точно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/1968 г., поради което е стигнал до неправилен извод, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер на 50 000 лв. Касационната жалбоподателка счита, че обезщетението е занижено и не съответства на получените от нея травматични увреждания и свързаните с тях болки и страдания. Моли за касиране на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ в цялост. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалата и 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се аргументира с позоваване на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. – по първия въпрос, и на следните решения на ВКС, ТК: решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о. и решение № 4 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г., II т. о. – по втория поставен въпрос. В постъпил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба изцяло. Изложени са кратки съображения във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД с оглед предвидените в ППВС № 4/1968 г. критерии. Ирелевантно към настоящото дело е твърдението в отговора, че предявеният иск не е следвало да бъде уважаван „в такива стойности“, но застрахователното дружество „не е обжалвало решението на АС, поради цялостната нагласа на ВКС да не се допускат касационните жалби на застрахователите“. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови атакуваното решение и да намали размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, въззивният съд, след преценка на данните по делото и с оглед предмета на въззивното производство, съобразявайки събраните пред първата инстанция писмени доказателства, изслушаните свидетелски показания и заключенията на допуснатите по делото медицински експертизи, е посочил, че в случая се установява, че: лечението на ищцата е провеждано изцяло консервативно – с медикаменти и първоначален постелен режим от поне 35 дни; през първия месец ищцата не е можела да се движи, имала е нужда от чужда помощ при елементарни свои нужди – хигиенни и битови; започнала е да става през втория месец и при нужда да се придвижва с канадка; изпитвала е силни болки през първия месец, които впоследствие са намалявали; физически се е възстановила за около 6-7 месеца; получила е стресово разстройство при ПТП, което след няколко дни е преминало в разстройство на адаптацията, които са отшумели за около два месеца. Въззивният съдебен състав не е кредитирал показанията на свидетеля И. К., според които ищцата се е възстановявала от травмите повече от година и половина. Изложил е съображения за несъответствието на показанията в тази им част с експертното становище на вещото лице- травматолог, при отчитане и на липсата на обективни данни за това какво би причинило толкова удължено възстановяване. Приел е и, че от събраните доказателства не се установява твърдяното от ищцата тежко нейно състояние и продължаващи болки за периода след 6-7 месеца от увреждането. За да намери за частично основателно възражението на застрахователя за прекомерност на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, както и, че размерът на адекватната обезвреда на претърпените от ищцата неимуществени вреди от ПТП е в размер на 50 000 лв., съставът на Апелативен съд – София е посочил, че съобразява: установените увреждания и последиците от тях, както и свързаните с тях физически и психически болки и страдания на ищцата, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията; възрастта на ищцата при ПТП – 50 г. – възраст, която се характеризира с динамичен начин на живот; обстоятелството, че ежедневието на ищцата е било рязко променено с първоначално изцяло постелен режим, като основният възстановителен период е продължил до шест-седем месеца, като през първите 30 дни е изпитвала значителни болки, а впоследствие – умерени; че за известно време след ПТП, предвид наложения от тазовите фрактури постелен режим, е имала нужда от чужда помощ за елементарни битови и хигиенни нужди; че ищцата е получила остро стресово разстройство за няколко дни, преминало в разстройство на адаптацията за около два месеца, но те не са довели до психическо заболяване и са отминали; че ищцата не е лекувана оперативно; че липсват данни за остатъчни явления или усложнения; лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2017 г. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Правният въпрос, свързан със задължението на съда да прецени всички събрани доказателства и конкретните установени по делото обстоятелства, които са от значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, като ги съотнесе към предвидените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, е обуславящ за изхода на делото и съответства на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК /разяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. За неустановена следва да се приеме обаче поддържаната допълнителна предпоставка, предвид мотивите на решаващия състав, отразяващи цялостната преценка на обективните факти, които от значение за размера на дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди. Произнасянето по доводите на касационната жалбоподателка, с които е обоснован този въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - за неправилност на извършената от съда преценка, довела до присъждане на неадекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди, не попада в обхвата на селективната фаза на касационното производство. Тези доводи съставляват касационни оплаквания и по същество обективират несъгласието на пострадалата с размера на присъденото от апелативния съд обезщетение. Произнасянето по посочените доводи е предмет на касационния контрол, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в мотивите към т.1 от цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване. Формулираният втори въпрос – относно задължението на съда да отчете конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, израз на които са и лимитите на застрахователно покритие към същия правнорелевантен момент, е пряко относим към правилността на атакувания съдебен акт. Независимо от тази констатация, в случая липсват данни за допуснато от въззивния състав отклонение от трайната практика ВКС /част от която е цитирана в мотивите към решението, а друга част – приложена към касационната жалба/. Независимо от изхода на делото, настоящият състав не дължи произнасяне по отговорността за разноски по чл.78, ал.3 ГПК, доколкото ответното застрахователно дружество не е претендирало присъждане на такива. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение