Определение № 50882 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2643/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Н. Б. П. и С. И. Х., действащо чрез адв. Е.С., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- София, ГО, 2 състав решение № 1082/27.10.2021 г., постановено по в.гр.д. № 3640/2020г., в частта, с която е потвърдено решение № 2841/07.05.2020г. на СГС по гр.д. № 8094/16г. в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. П. и С. Х. срещу „АДИС“ ЕООД иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на решението. По делото не е постъпил писмен отговор от насрещната страна. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си, САС, ГК, 2 състав е приел, че по делото няма спор относно фактите, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че ищците са единствени наследници на Б. Ф., от който приживе с присъда от 01.02.1945 г. по н.д. № 1/1944 г. на Народния съд е конфискувана 1/2 идеална част от нива в [населено място], Софийско, цялата с площ от 3.100 дка, заедно с цялото му други движимо и недвижимо имущество. Нивата била закупена с нотариален акт № 30 том XVI дело № 2935/1933 г. съвместно от купувачите Б. Ф. и В. П.., като последният от тях прехвърлил своята 1/2 идеална част от нивата на сина си Б. П.. През 1945 г. имотът влязъл в регулация, като т бившата нива са образувани два парцела- III-2 и IV-2. Впоследствие, между приобретателя Б. П. и държавата е извършена съдебна делба по гр. д. № 252/1945 г., в рамките на което производство след допускане на делбата е изготвен разделителен протокол, като при тегленето на жребий в дял на държавата се е паднал дял втори – парцел IV-2 от кв.1, с площ от 1431 кв.м. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, по регулационния план от 1962 г. процесният имот е получил пл. № 2 и е попадал в единствения тогава за целия квартал парцел, отреден за нужди на МВР. По архивен кадастрален план, процесният поземлен имот е нанесен като пл. № 697, като след разсекретяването на плана, през 1999 г. е одобрено частично изменение, по което имотът участва като основа в парцел I- за нужди на МВР и граничи с новообразувания съседен парцел II-672, 671. Според КК и КР, актуалният му регулационен статут е имот с идентификатор [№], от кв. 12 по плана на [населено място], м. „Панорамен път- Специални нужди- Беловодски път“, с площ от 1942 кв.м., без налично застрояване в него, като той, заедно със съседния му имот, който е застроен, образуват общ урегулиран поземлен имот. С решение № 172 от 26.08.1996 г. по наказателно дело № 120/1995 г. на ВС, присъдата на Б. Ф. е отменена, с което е отпаднала и конфискацията на цялото имущество на осъдения, вкл. притежаваната 1/2 идеална част от нивата в [населено място] с площ от 3.1 дка. Въззивнният съд е приел, че съгл. действащата към момента на отмяната на присъдата разпоредбата на чл. 151 ЗИН (обн. ДВ бр. 30/15.04.1968 г., сега от./, ако след изпълнението й конфискацията бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите наследници, а когато връщането е невъзможно се заплаща тяхната равностойност по съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива - по пазарните цени, като се взема предвид съответното овехтяване. При съобразяване на постановките на ТР № 2/2009 г. на ВКС, ОСГК, е намерил, че това именно е и приложимата към правния спор разпоредба, уреждаща начинът на възстановяване на отнетата собственост, а не основанието за възстановяване по чл. 2, ал.1 от ЗВСОНИ след измененията с § 1, т.1 от ПЗР на СОСОИ /обнародвани в ДВ бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г./, което е последващо, специално и ново спрямо това на чл. 151 от ЗИН (отм.). Изложил е, че разпоредбата на чл. 2 от ЗВСОНИ има материално-правен характер и действие занапред от момента на влизане в сила на измененията- ТР № 2/2009 г. на ВКС, ОСГК. Отмяната на присъдата има ретроактивно действие, като правото на собственост се възстановява автоматично в патримониума на оправданото лице, респ. на наследниците му, съответно – в патримониума на правоимащите възниква правото на обезщетение / решение № 280 от 21.10.2014 г. по гр. д. № 7851/2013 г. на ВКС, IV г.о./. Предпоставката по чл. 151 ЗИН (отм.) за връщане на конфискуван с присъда имот на осъдения или на неговите наследници, след отмяната й, е една- връщането да не е невъзможно, в съдържанието на което отрицателно изискване, не биха могли да се влагат понятия и условия, вкл. чрез тълкуване и прилагане по аналогия на реституционни закони, приети след 1990 г., нито да се изхожда от целите, които преследват тези закони. Поради това е счел, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че въз основа на близостта в хипотезите следва да са налице предпоставките за реституция по ЗВСОНИ, вкл. че целта е да се възстанови възможно по-голяма част от имота. Съдържанието на понятието „невъзможност“, употребено в чл. 151 от ЗИН (отм.), било по-тясно, като се свеждало до това, съществува ли имотът такъв, какъвто е конфискуван, като настъпилите трансформации в обекта на правото на собственост, които го правят същностно различен, влекат невъзможност за връщане и пораждат единствено право на обезщетение. Приел е, че конфискуваната 1/2 идеална част от нивата не подлежи на връщане, тъй като е претърпяла съществени изменения – земята е била включена в регулация, извършена е делба, идеалната част от правото на собственост се е трансформирала в реална над конкретен недвижим имот, който е включен като основа на друг, отреден за специални нужди. С оглед на изложеното е счел за правилен крайният извод на първоинстанционния съд, че ищците не се легитимират като собственици на 1550/1950 идеални части от имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], но не защо са собственици на реална част от УПИ I-за нужди на МВР с площ от 1450 кв.м., а защото по силата на чл. 151 от ЗИН (отм.) е невъзможно да бъде върнат имотът им и на същото основание те са станали носители единствено на правото на обезщетение по пазарни цени на неговата равностойност. След като ищците не са собственици на процесните 1550/1950 идеални части от имот с идентификатор [№] по КККР, то те не са и активно материалноправно легитимирани по субсидиарния кондикционен иск по чл. 59 от ЗЗД да претендират обезщетение за лишаването им от ползването на тези идеални части от имота за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г., който иск следва да бъде отхвърлен. В частта, с която е отхвърлен предявеният от „АДИС“ ЕООД срещу Н. П. и С. Х. насрещен иск с правно основание чл.124, ал.1 във вр. чл.79, ал.1 и 2 ЗС, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителната практика на ВКС и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. Касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане по критерия на чл. 280 ал.1, т.1 от ГПК. В случая, в изложението не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, който именно въпрос би определели рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационна жалба. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/ 2013 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Съображенията на касатора за допуснати нарушения от съда, по своята същност представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче настоящият съд може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1082/27.10.2021г. на САС, ГО, 2 състав, постановено по в.гр.д. № 3640/20220 г. С оглед изхода на спора Н. П. и С. Х. следва да бъдат осъдени да заплатят на „АДИС“ ЕООД направените и в касационното производство разноски в размер на 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,