Определение № 60342 от 29.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2141/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 73/15.06.2020г. по гр. д. № 310/2018 г. Златоградският районен съд е отхвърлил предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от В. А. Л., С. Р. Л., И. И. М. и Р. И. М. иск за признаване на установено по отношение на Е. А. Н. и А. И. Н., че ищците притежават вещно право на преминаване върху чужд недвижим имот, а именно - участък с обща дължина 37.50 метра /измерена по оста/ и широчина 2 метра, като 5.5 метра с площ 11 кв. м. попадат в нереализирана улична регулация, а останалите 32 метра с площ 64 кв. м. попадат в имот № ........ по КВС на [населено място], от които 8 кв. м. попадат в рамките на козарника, придобито въз основа на давностно владение, и иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията си, с които препятстват упражняване правото на собственост върху посочения сервитут, като премахнат изградената ограда.

С решение № 7/18.01.2021 г. по в. гр. д. № 382/2020 г. Смолянският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение.

Касационна жалба е подадена от ищците с оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - ответници по делото, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е допустима - подадена е в срок, срещу съдебен акт, който попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищците В. и С. Л. са собственици на имот № ......, а ищците И. и Р. М. са собственици на имоти № ....... и № ...... по КВС на [населено място]. Правото на собственост е придобито въз основа на реституция по реда на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство. Ищците са регистрирани като земеделски производители.

Също на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство ответниците Е. и А. Н. се легитимират за собственици на имот № 005578.

Първоинстанционният съд, като се позовал на молба вх. № 93-00-1102/08.06.2018 г., жалба вх. № 93-00-1256/02.07.2018 г. и молба-жалба вх. № 93-00-811/02.05.2018 г., е приел, че ищците са сигнализирали общината за наличие на проблем във връзка с преустановяване на достъпа им до пътека, през която в продължение на дълги години са преминавали, за да достигнат до своите земеделски земи и са поискали учредяване на сервитутно право на преминаване по административен ред. Приел е, че според писмо-становище изх. № 93-00-1102/26.06.2018 г. на общината за поземлен имот № ........ по КВС не са наложени ограничени вещни права, не са учредявани сервитути и права на преминаване; земеделските земи на ищците имат транспортен достъп и се обслужват от съществуващ полски път, нанесен в КВС, с ширина 5 метра, за който същите сочат, че е заобиколен, трудно достъпен, стръмен и обрасъл с бурени; посочени са предпоставките за реализиране на административно производство по реда на чл. 192 ЗУТ, както и че към момента не са налице достатъчно данни за издаване на заповед за преминаване. Обсъден е и констативен протокол от 30.05.2018 г., според който работна група към общината е извършила проверка на [улица]ос. т. 794-795 и УПИ ...-озеленяване, кв. ..., при която било установено, че ответницата Е. Н. не е освободила неправомерно засети площи - публична общинска собственост. Същата е представила обезпечителна заповед за допуснато обезпечение с мярка спиране на производството по изземване на имоти, попадащи в улична регулация, до приключване на гр. д. № 297/2017 г. на Районния съд - З. с влязло в сила решение. Посоченото дело е приключило с влязло в сила решение, с което искът срещу [община] за признаване за установено, че Е. Н. е собственик на основание наследство и давностно владение на УПИ ... и УПИ ... от кв. .. и улична регулация на [улица]при ос. т. 794-796, е отхвърлен. Със заповед № 8/09.01.2020 г. на кмета на общината е наредено изземване на имот - публична общинска собственост, представляващ улична регулация от ос. т. 794 до ос. т. 796.

Като обсъдил подробно събраните по делото гласни и писмени доказателства и основното и допълнителното заключение на вещо лице, първоинстанционният съд приел за установено, че ищците, за да достигат до земеделските си имоти, в продължение на повече от 10 години /от 70-те години на миналия век/ преминавали през имота на ответниците, като за целта използвали пешеходна пътека. Преминаването е ставало със знанието и съгласието на ответниците, които живеят в построената от тях къща непосредствено до процесната пътека и обработваната от тях градина. Ищците са преминавали през имота на ответниците въпреки наличието на друг път, разположен на изток, тъй като дотам е реализиран асфалтов участък от [улица], което ги улеснява да транспортират земеделската си продукция, която след това да пренесат от и до своите ниви пешеходно - на гръб или с помощта на животни. С времето отношенията между страните се влошили, тъй като ищците М. паркирали автомобила си в непосредствена близост до къщата на ответниците, ищците Л. преминавали през имота с животни, а св. П., който помагал на Л. да обработват земята си, също паркирал и обръщал автомобила си в близост до къщата и „гаража“ на ответниците. На 30.04.2018 г. достъпът до ползваната от ищците пътека бил преустановен посредством поставяне от ответниците на дървена преграда.

Първоинстанционният съд приел, че ищците, макар да са преминавали през имота на ответниците, не са установили владение, нито дори държане на процесната площ - пътека, а са извършвали т. н. търпими действия. Посочил, че това са действия, които се извършват със съгласието- изрично или мълчаливо или дори предполагаемо /да се подразбира/, на владелеца/собственика, по същество не представляват фактическа власт върху чуждия имот и не могат да служат за основание за установяване на владение, извършват се доколкото и дотогава, докато владелецът ги позволява, още повече, че разрешението да се извършват такива действия от страна на собственика на имота, през който се преминава, изключва субективния елемент за своене при владението. Посочил, че не е необходимо съгласието на собственика да се дава явно, писмено, гласно или по друг начин, както и да бъде изрично давано за всеки конкретен случай.

Първоинстанционният съд посочил, че за да е налице трансформиране на търпимите действия във владение за себе си, същото следва да е изразено в изрични недвусмислени действия от страна на ищците и демонстрирано изрично пред собственика на имота, за да може той да се защити. Такива действия биха могли да бъдат от най-различен характер, като например обособяване или ограждане на площта, облагородяване под формата на заравняване или поставяне на настилка и пр., за което няма твърдения по делото. Съдът посочил, че е възможна и хипотеза, при която е налице завладяване, но в този случай следва предишният владелец да е изоставил, да се е отказал от своето владение, за да започне владението на новия владелец. В случая от страна на ответниците няма дезинтересиране, респ. воля за изоставяне на тяхното владение, напротив - същите живеят в имота, обработват го, а поставянето на ограда и отблъскването на действията на ищците представлява действие за защита на тяхното владение, а не за изоставянето му.

За неоснователен е приет доводът на ищците, че липсата на скандали и проблеми за преминаването води до извод за упражнявано явно и необезпокоявано владение. Съдът приел, че липсата на противопоставяне от ответниците до момента на преустановяване на достъпа свидетелства за съгласие от тяхна страна ищците да преминават през имота им, доколкото ответниците живеят постоянно в процесния имот, а не го посещават периодично, къщата им е непосредствено до спорната пътека и преминаването на ищците няма как да остане незабелязано от тях.

По довода на ищците, че владението е установено преди поне 45 години, когато ответниците са били на 8-12 години и не са могли да дават съгласие или да пречат за преминаването през имота, първоинстанционният съд посочил, че дори е било установено владение на процесната площ, то същото е щяло да бъде зачетено с оглед последиците на придобивната давност едва от 08.09.1999 г., когато е влязло в сила решението за възстановяване правото на собственост върху имота на ответниците, по съображения, свързани с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.

Първоинстанционният съд съобразил и обстоятелството, че част от процесната пътека - участък с дължина 5.5 метра и площ 11 кв. м., попада в улична регулация - имот пл. № ... от кв. ..., който има статут на публична общинска собственост, установено от заключението на вещото лице и от решението по гр. д. № 297/2017 г. на Районния съд - З.. Придобиването на тази част по давност е изключено на основание чл. 86 ЗС.

Предвид изложените съображения първоинстанционният съд заключил, че ищците не са установили в процеса претендиранато от тях право на собственост върху сервитутно право на преминаване, придобито на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, поради което отхвърлил иска, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК като неоснователен.

С оглед разрешението по положителния установителен иск първоинстанционният съд намери, че не е установена първата предпоставка за уважаване на негаторния иск - ищците не са установили правото си на собственост върху вещното право на преминаване през процесния имот, за което твърдят ответниците да са осъществили неоснователно въздействие - препятстване на достъпа посредством поставена ограда. Поради това и този иск е отхвърлен като неоснователен.

Предявеният положителен установителен иск е приет от въззивния съд /както и от първоинстанционния съд/ за допустим по съображения, че за имот пл. № ......... по КВС на [населено място] не важат правилата по чл. 192, ал. 2 ЗУТ за учредяване на сервитут за преминаване, тъй като имотът е извън регулация, представлява земеделска земя и за него няма предвидено отреждане.

Въззивният съд приел за законосъобразен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че не е установено при условията на пълно и главно доказване ищците да са придобили по давност правото на преминаване през имотите на ответниците. Не е установено да са владели явно и необезпокоявани от никого спорната пътека в продължение на 10 години, както и да са отблъснали владението на ответниците и да са демонстрирали спрямо тях собственически права на ползване, на владеене. Въпреки че много години наред са преминавали през имота на ответниците, ищците не са установили владение, нито държане, а са извършвали единствено търпими действия. За правилен е приет и изводът на първоинстанционния съд, че от влизане в сила през 1991 г. на ЗСПЗЗ до приключване на реституцията с окончателно решение в сила от 08.09.1999 г. не е било възможно придобиване по давност. В съответствие с извода за неоснователност на положителния установителен иск за собственост и при липса на доказателства, че оградата е построена върху спорната пътека, е прието, че не е доказана първата предпоставка за уважаването на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, поради което правилно и този иск е бил отхвърлен. По тези съображения и като препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните правни въпроси:

Процесуалноправни въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните - по този въпрос се поддържа противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. по гр. д. № 1/1953 г. на Пленума на ВС, т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 29/17.04.2018 г. по гр. д. № 1729/2017 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2020 г. на ВКС, III-то г. о.

На първо място касаторите сочат, че не са обсъдени: 1. Молба-жалба от 30.04.2018 г. от И. М. до кмета на [община]; 2. Констативен протокол от 30.05.2018 г. на общината; 3. Молба от 08.06.2018 г. до кмета на общината от ищците заедно с К. А. Г. и В. Р. Л.; 4. Жалба от 02.07.2018 г. до кмета на общината от ищците заедно с К. А. Г., Раиса С. Л., В. Р. Л. и В. М. Л.; 5. Писмо с изх. № 93-00-1102/26.06.2018 г. на [община]. Това твърдение не съответства на данните по делото, тъй като писмените доказателства, с изключение на посоченото в т. 1, изрично са обсъдени в мотивите на първоинстанционния съд, към които има препращане от въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 272 ГПК. Фактите, възприети въз основа на тях, съответстват на действителното им съдържание и обосновават формирания от съда извод, че ищците /заедно с други лица/ са сигнализирали общината за наличие на проблем във връзка с преустановяване на достъпа им до пътека, през която в продължение на дълги години са преминавали. Доколкото обаче тези доказателства /с изключение на това по т. 5/ съдържат твърдения на страна по делото, те не могат да послужат за формиране на извод в поддържания от касаторите смисъл: дали е искано, съответно давано, съгласие за преминаване от собствениците на служещия имот. Ето защо в тази насока не се установява противоречие на въззивното решение със съдебната практика, на която касаторите се позовават като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По-нататък в изложението касаторите сочат, че съдът в двете инстанции не е изследвал и обсъдил свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели в тяхната пълнота и взаимна връзка.

Видно от мотивите към първоинстанционното решение, към които въззивният съд е препратил при позоваване на чл. 272 ГПК, показанията на св. Р. К. са възприети в смисъла, посочен от касаторите в изложението, а именно съдът е приел за установено, че до момента на затварянето на улицата никой не е пречел на ищците или на който и да е друг да минава оттам, като това положение - без скандали и проблеми, било поне от 45 години. Свидетелката обаче е посочила и това, че след като започнали пререканията, ищците са молили ответниците да ги пуснат да минават по същата пътека, която са използвали преди.

За това, че не е имало спор от страна на ответниците относно преминаването по пътеката, е свидетелствал и Р. П., в какъвто смисъл е и твърдението на касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Свидетелят не знае ищците Л. да са искали разрешение от ответниците да ползват пътеката, за да стигат до нивата си.

Касаторите се позовават на показания на св. А. Л., които обаче не са депозирани по настоящото дело, а по приложеното гр. д. № 297/2017 г. на Районния съд - З.. Трайна е практиката на ВС и ВКС, че доказателства, събрани в друго производство, не са годно доказателствено средство предвид неспазването на основното начало в гражданския процес за разглеждането на делата при условията на публичност и непосредственост.

Съдът е обсъдил и показанията на св. З. С., който твърди, че не знае за път през имота на ответниците, но макар да не е изложил мотиви защо не поставя тези показания в основата на своето решение, не ги е кредитирал, като е приел твърдението на ищците, че, за да достигат до земеделските си имоти, в продължение на повече от 10 години /от 70-те години на миналия век/ те са преминавали през имота на ответниците, като за целта са използвали пешеходна пътека. Ето защо липсата на съображения защо съдът отхвърля това доказателство не може като послужи за извод за наличие на противоречие със съдебната практика, на която касаторите се позовават.

Обсъдени са и показанията на св. З. Т., но те не съдържат релевантни за спора факти.

Изводът да наличие на пътека през имота на ответниците, по която ищците са преминавали дълги години, за да достигнат до земеделските си земи, е формиран и при съобразяване на фактите, установени от основното и допълнителното заключение на вещото лице.

В обобщение - не се установява съдът да не е обсъдил показанията на свидетелите К., П., С. и Т. в тяхната пълнота и взаимна връзка, или да е отхвърлил заключенията на техническата експертиза, както твърдят касаторите, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

2. За задължението на съда да обсъди показанията на заинтересования свидетел /снахата К. Н. - роднина по сватовство/ с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид заинтересоваността ѝ да свидетелства в полза на свекъра и свекървата си на основание чл. 172 ГПК - по този въпрос се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. по гр. д. № 1/1953 г. на Пленума на ВС и със следните актове на ВКС: решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 на I-во г. о., решение № 22/04.02.2019 г. по гр. д. № 2644/2018 г. на IV-то г. о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на II-ро г. о., решение № 8/19.03.2018 г. по гр. д. № 1285/2017 г. на III-то г. о., решение № 8/06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на IV-то г. о.

Действително, както твърдят касаторите, при преценката на показанията на св. К. Н. - снаха на ответниците, съдът в двете инстанции не се е позовал на разпоредбата на чл. 172 ГПК, според която показанията на роднините на посочилата свидетеля страна се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Това обстоятелство обаче не обосновава само по себе си противоречие с посочената в изложението съдебна практика, тъй като показанията ѝ, че преминаването през спорната пътека е ставало с разрешението на свекърва ѝ /ответницата Е. Н./, се подкрепят от показанията на св. Р. К., която е заявила: „Не съм присъствала, но доколкото знам Л. и М. са ходили да се молят на Н. да ги пуснат да минават по същата пътека, която са използвали и преди“. С оглед на тези данни и предвид обстоятелството, че останалите разпитани по делото свидетели не изнасят факти относно наличието или липсата на съгласие от страна на ответниците, преценката на показанията на св. Н., които не се опровергани в тази им част, изключва възможността нейната заинтересованост да е повлияла на обективността/достоверността им. Както е посочено в решение № 22/04.02.2019 г. по гр. д. № 2644/2018 г. на ВКС, IV- то г. о., не съществува пречка правнорелевантен факт да бъде приет за установен само въз основа на показания на заинтересовани свидетели. Със същото решение е прието, че съдът е свободен да прецени дали да се довери на показанията на заинтересован свидетел и в каква степен, поради което може да ги кредитира относно всички факти или само за някои от тях. Ето защо съдът не е процедирал в нарушение на съдебната практика, като е кредитирал показанията на св. Н. в посочената им част, но не и в частта, в която е установила, че през имота на ответниците има прокарана вада за дъждовна вода, която се прави всяка година на различно място в зависимост от водата, а не пътека, както се установява от показанията на св. К. и П.. Както бе посочено при отговора на първия процесуалноправен въпрос, съпоставка между показанията на св. Кр. Н. и показания, депозирани от св. А. Л. по друго гражданско дело, не може да бъде извършена по вече изложените съображения. Не може да бъде споделен и доводът за противоречие на въззивното решение с решение № 8/19.03.2018 г. по гр. д. № 1285/2017 г. на ВКС, III-то г. о., според което предвиденото в чл. 272 ГПК не допуска препращане към мотивите на първоинстанционния съд, а го задължава да изложи собствени в приложението на чл. 172 ГПК, стига показанията на свидетелите да са от значение за изхода на спора /арг. от чл. 269, изр. 2 и чл. 6, ал. 2 ГПК/. Излагането от въззивния съд на собствени мотиви по приложението на чл. 172 ГПК е необходимо в случай, че това ще доведе до резултат, различен от постановения от първоинстанционния съд. Разглежданият случай обаче не е такъв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирали правни въпроси във връзка с позоваването от първоинстанционния съд на решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/ 2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 1493/17.08.1999 г. по гр. д. № 228/1999 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, I-во г. о. В касационната жалба са развили съображения, че тези съдебни актове са неотносими към разгледания правен спор. Д. не може да бъде споделен, тъй като прегледът на съдебните актове показва, че с тях са разрешени именно тези въпроси във връзка с търпимите действия, които са изложени в мотивите към решението на първоинстанционния съд.

Материалноправни въпроси:

1. За допустимостта за придобиване по давност на имот, собствеността върху който е възстановена по реда на ЗСПЗЗ … след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и 2. Че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок - по тези въпроси се поддържа противоречие с ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Касаторите се позовават на ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да обосноват тезата си, че началото на придобивната давност следва да се свърже не с влизане в сила на 08.09.1999 г. решението за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на собствеността на служещия имот, а с датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ - 22.11.1997 г. Дори да се приеме тази теза /а тя е в противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ вр. чл. 86 ЗС/, при наличието и на друг решаващ мотив за неоснователност на положителния установителен иск /а именно наличие на търпими действия, които не са трансформирани във владение/, допускането на касационно обжалване по първия материалноправен въпрос не би могло да доведе до резултат, различен от постановения от въззивния съд.

ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е неотносимо към разглеждания случай, тъй като съдът в двете инстанции не е разрешавал правни въпроси като разрешените в тъкувателния акт. В този смисъл не може да се говори за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по втория материалноправен въпрос.

След постановяване на обжалваното решение по молба, подадена от процесуалния представител на ответницата по исковете Е. Н., въззивният съд е постановил по реда на чл. 248 ГПК определение № 81/22.02.2021 г., с което е изменил въззивното решение и е осъдил въззивниците - ищци по делото, да заплатят на ответницата разноски за въззивната инстанция в размер на 350 лева. Това определение е съобщено на ищците чрез процесуалния им представител на 02.03.2021 г., но не е обжалвано. По консеквентност, доколкото разрешаването на материалноправния спор за дължимостта на разноските по производството е в зависимост от разрешаването на основния материалноправен спор между страните, то определението за разноските би могло да се отмени от касационната инстанция при благоприятен за касаторите изход по касационната жалба. В случая касационната жалба не се допуска до разглеждане по същество, поради което и касационната инстанция не може да проверява правилността на определението на въззивния съд по разноските, поискано с подадената от касаторите молба вх. № 646/19.03.2021 г.

При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Е. А. Н. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 650 лева по договор за правна защита и съдействие от 18.03.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.