Определение № 11 от 04.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4524/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Ф. Ф. от [населено място], обл. М., подадена от процесуалния му представител адв. Б. Ц., срещу въззивното решение на Окръжен съд - Монтана, от 11.06.2015г. по в.гр.д. № 153/2015г., с което е потвърдено решението на Ломския районен съд, № 73 от 01.04.2015г. по гр.д. № 1096/2014г., с което е осъден Б. Ф. Ф. да заплати на ТПК „Нов живот” [населено място], сумата 8 550 лв. имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане. Ответникът по касация ТПК „Нов живот” [населено място] в подадения писмен отговор от пълномощника адв. П. Г. моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното: За да уважи предявения от ТПК „Нов живот” [населено място] против Б. Ф. Ф. иск по чл. 45 ЗЗД за сумата 8 550 лв. - имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, въззивният съд е приел, че претенцията е доказана от представената по делото присъда от 10.05.2012 год., по НОХД № 105/2012 год. на Ломския районен съд, потвърдена с решение от 12.07.2012 год. по ВНОХД № 113/2012 год. на Монтанския окръжен съд, с която Б. Ф. Ф. е признат за виновен това, че за времето от 01.10.2003г. до 31.03.2011г., като длъжностно лице - председател на ТПК „Нов живот” е присвоил пари, собственост на същата кооперация, в размер на 8 550 лв., връчени му в това му качество. На основание разпоредбата на чл. 300 ГПК е приел, че влязлата в сила присъда на наказателния съд обвързва гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали последното е извършено, неговата противоправност и вината на дееца. Приел е, че по делото са установени елементите на непозволено увреждане, причинените от това вреди за кооперацията, както и виновното поведение на ответника, от което са настъпили имуществените вреди. Относно направеното от ответника възражение за прихващане на дължимите от него суми с дължащо му се трудово възнаграждение съдът е приел, че същото не е доказано. С определение 21.11.2014 г. и изрично в съдебното заседание на 27.01.2015 г. на ответника са дадени указания, че негова е доказателствената тежест да установи вземането си към кооперацията. Ответникът се е позовал на изготвена по приложеното нохд №105/2012 г. на Ломския районен съд експертиза на вещо лице за дължими му от кооперацията суми и е отказал да поиска назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. Съдът е приел, че тези справки, макар и приобщени към гражданското дело не доказват, че към момента на постановяване на решението претендираните с възражението суми са дължими. Те са изготвени от вещо лице по наказателното дело за нуждите на това производство и не могат да бъдат ценени като доказателства в настоящото гражданско производство, тъй като това би съставлявало нарушение на принципа на непосредственост в процеса и задължението на съда сам да допусне, назначи, изслуша и приеме заключението на вещо лице в съответната област, за която няма нужните знания и опит. Освен това съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД компенсацията изисква еднородност и ликвидност на насрещните вземания. Заявеното за прихващане вземане е еднородно, но не е ликвидно, тъй като не е безспорно установено по основание и размер. К. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси „допустимо ли е да бъде извършено от съда съдебно прихващане с насрещно вземане по предявения иск, с вземане предявено в процеса чрез възражение за прихващане, което не е ликвидно” и „следва ли в мотивите към решението да бъдат обсъдени и преценени всички събрани в производството доказателства, включително тези, които се намират в кориците на наказателно общ характер дело и приобщени като доказателства към гражданското производство”. Посочва съдебна практика, но не я прилага. С посоченото решение по гр.д. № 1274/13г. ІІ г.о. ВКС е прието, че възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск, е допустимо и когато не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на съдебното прихващане погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на вземането и неговата изискуемост. Именно от този момент същото е и ликвидно, установено по размера, в който се реализира от съда. С влизане в сила на решението спорното неликвидно насрещно вземане последното става ликвидно и изискуемо. ВКС намира, че въпросът за допустимостта на възражението за прихващане не е от значение за решаването на делото, тъй като отговорът му не би променил изхода на делото. Възражението за прихващане не е отхвърлено единствено с мотиви за липса на еднородност и ликвидност на насрещните вземания, а основно поради липса на доказателства за съществуването на насрещното вземане. Съдът е приел, че изслушаната в наказателното производство експертиза не е годно доказателство, а събраните в същото производство писмени доказателства съдът няма нужните знания и опит да обсъди без помощта на вещо лице, каквото ответникът /касатор/ изрично е отказал. Искане за допускане на експертиза и свидетели е направено едва във въззивното производство и е оставено без уважение, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК. По втория от поставените въпроси не е представена съдебна практика за установяване на твърдяното противоречие, но освен това от цитираните мотиви на въззивното решение е видно, че съдът е обсъдил събраните по наказателното дело доказателства и е изложил мотиви относно тяхното значение за настоящото дело. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд - Монтана. Водим от горното ВКС