Определение № 637 от 26.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 26 от 09.03.2020 г. по гр.д.№ 22/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Старозагорски окръжен съд от 10.10.2019 г. по гр.д.№ 72/ 2019 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на И. Й. Й. 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение по ДП № 463/ 2009 г. по описа на ОД МВР Стара Загора, което е прекратено с определения от 02.02.2015 г. и от 05.02.2015 г. по НОХД № 1139/ 2014 г. на Специализиран наказателен съд, със законната лихва върху тази сума от 14.06.2016 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв претенцията е отхвърлена. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата иска част това решение е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди и материалноправния въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди. Счита, че първият от тези въпроси е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а за втория поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 106/ 2017 г., ІV г.о. и гр.д.№ 1730/ 2011 г., ІV г.о.). Ответната по касация страна И. Й. оспорва касационната жалба. Според него поставените от касатора правни въпроси са формулирани абстрактно, без да е изяснено конкретното им значение за спора и без обосновка какво е отношението на посочената съдебна практика към правните разрешения на въззивния съд. Счита, че изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа оплаквания по същество на спора и няма отношение към основанията за допускане на касационно обжалване. Евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск до размер 15 000 лв, въззивният съд приел, че срещу ищеца по делото било водено наказателно производство за извършени престъпления по чл.256 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК; чл. 255 ал.3 вр. ал.1 т.2, 6 и 7, вр. чл.26 ал.1 НК; чл. 212 ал.5 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК; и чл.321 ал.3 т.1 вр. ал.2 НК. Наказателното преследване срещу ищеца било проведено по досъдебно производство № 463/ 2009 г. по описа на ОД МВР Стара Загора и по НОХД № 1139/ 2014 г. по описа на Специализиран наказателен съд (СпНС). Началото му било поставено с постановление от 17.12.2009 г., с което ищецът бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.308 ал.2 вр.ал.1 НК и на същата дата бил задържан за срок от 72 часа. На 18.12.2009 г. срещу ищеца било повдигнато и обвинение за извършено престъпление по чл.321 ал.1 вр. чл.256 НК, а на 19.12.2009 г. му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Тази мярка била прилагана до 01.07.2010 г., когато била заменена с „домашен арест“. От 07.06.2011 г. мярката за неотклонение на ищеца била заменена с по-лека - „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв, отменена на 07.03.2014 г. С постановление от 7.04.2014 г. е отменена и взетата по отношение на ищеца мярка „забрана за напускане пределите на страната“. По внесени обвинителни актове срещу ищеца и срещу още 7 лица се произнасял няколкократно съдът, като прекратявал съдебното производство и връщал делото на прокурора за допълнително разследване и отстраняване на съществени процесуални нарушения. С определение от 06.02.2014 г. по НЧД № 165/ 2014 г. на СпНС по искане на ищеца и на основание чл.368 ал.1 НПК съдът върнал ДП 463/2009 г. на ОД МВР Стара Загора и дал възможност на Специализираната прокуратура в 3-месечен срок да го внесе по отношение на обвиняемия (ищец в настоящето производство) за разглеждане в съда или да прекрати наказателното производство. С определение от 02.02.2015 г. по НОХД № 1139/ 2014 г. съдът прекратил на основание чл.369 ал.4 НПК наказателното производство, водено срещу ищеца за престъпления по чл.256 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 НК; чл.255 ал.3 вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7 вр. чл.26 ал.1 НК и чл.212 ал.5 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК., а с определение от 05.02.2015 г. - и за престъплението по чл. 321 ал.3 т.1 вр. ал.1 НК. След задържането на ищеца той бил сринат, унил, отчаян. Бил притеснен за детето си и за родителите си, още повече, че баща му не бил добре здравословно. И докато бил под домашен арест ищецът бил унил и отчаян заради невъзможността да работи и да се издържа сам, поради опасението, че е в тежест на семейството си и поради притеснения за несигурното си бъдеще. При тези фактически установявания от правна страна съдът намерил, че държавата дължи обезщетение на ищеца, защото ПРБ е повдигнала срещу него обвинение в извършване на престъпление, производството по което било прекратено. Посочил, че прекратяването на наказателното производство на основание нормата на чл.369 ал.4 (отм.) НПК следва да бъде приравнено на хипотезата на недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението, което е законово основание за търсене на отговорност за вреди. По спора между страните за размера на дължимото обезщетение за установените неимуществени вреди съдът взел предвид, че наказателното производство е продължило от 17.12.2009 г. до 05.02.2015 г. (5 години 1 месец и 19 дни), като ищецът е бил с мярка неотклонение „задържане под стража“ за период от 6 месеца и половина (от 16.12.2009 г. до 04.07.2010 г.), с мярка за неотклонение „домашен арест“ за период от 11 месеца и 6 дни (от 04.07.2010 г. до 10.06.2011 г.) и с мярка за неотклонение „парична гаранция“ до 07.03.2014 г. Отчел, че срещу ищеца били повдигнати обвинения за четири тежки престъпления, за всяко от които е предвидено наказание лишаване от свобода над 5 години и че той преживял времето на провеждането на наказателното производство с притеснение, стрес и страх, че бил под психическо напрежение и че имал материални затруднения. Взел предвид и многократните внасяния на обвинението след прекратяване на съдебното производство от съда, както и последиците за здравословното състояние на ищеца от наказателното преследване, включително взетите мерки за неотклонение. Макар да не установил настъпило сериозно и трайно влошаване на здравето на ищеца, съдът съобразил, че той е лекуван медикаментозно от паническо разстройство по време на наказателното преследване срещу него. Съдът посочил още, че към момента на задържането му ищецът е бил на 29 години - млад човек, който тепърва гради социално и семейно положение и комуто радикалната промяна в начина на живот се отразява крайно негативно. След съвкупно обсъждане на тези обстоятелства съдът намерил иска за основателен до размер 15 000 лв, като посочил, че тази сума адекватно ще обезщети ищеца за установените по делото вреди. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, изложил е съображения по доводите във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни при определянето му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната инстанция съдебна практика. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и