Определение № 82 от 05.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 1100/2014 г.

ВКСI търговско отделение05.02.2015 г.докладчик Мариана Костова

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №19 от 22.01.2014г., постановено по т.д. №269/2013г. на Великотърновския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №121 от 14.06.2013г., постановено по т.д. №157/2012г. на Плевенския окръжен съд, е отхвърлен искът на касатора по чл.213 КЗ срещу И. А. Х. за сумата от 21 491.73 лв./ разликата между 4142,83лв. и 25 634.56 лв./ НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №19 от 22.01.2014г., постановено по т.д. №269/2013г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение№121 от 14.06.2013г., постановено по т.д. №157/2012г. на Плевенския окръжен съд, с което е уважен искът за сумата от 4142.83 лв. и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.213 КЗ срещу И. А. Х. за сумата над 25 634.56 лв. до 41 555.56 лв. Указва на касатора да представи платежен документ за внесена ДТ в размер на 429.83 лв. по сметка на ВКС, в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението, в противен случай производството по делото ще бъде прекратено. Определението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на З. [фирма] срещу решение №19 от 22.01.2014г., постановено по т.д. №269/2013г. на Великотърновския апелативен съд, с който е отхвърлен искът на касатора по чл.213 КЗ срещу И. А. Х. за сумата от 41 555.56 лв. Според жалбоподателя решението е необосновано и незаконосъобразно. Поддържа, че размерът на застрахователното обезщетение, съгласно условията на договора за застраховка, се определя от като сума от неплатените от лизингополучателя лизингови вноски. Прекратяването на договора за лизинг е ирелевантен факт, както по отношение на настъпване на застрахователното събитие, така и по отношение определяне на застрахователното обезщетение. Счита за необоснован извода на съда за приспадане на сумата от 21 921 лв. Представя Изложение на основание чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са формулирани два правни въпроса при допълнителния критерий по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Представя съдебна практика на СГС, на Врачанския окръжен съд и Районен съд [населено място]. Ответникът И. А. Х., чрез адв. И. Ц. АК – П. заявява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира за разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, от страна в процеса, която отговаря на изискванията на чл.284, ал.3, ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, САС е приел, че между [фирма] и З. [фирма] е сключен договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, по силата на който застрахователят на 12.11.2007г. е изплатил на застрахования, във връзка с договор за лизинг №23662/2005г. обезщетение в размер на 24 314.77 евро с левова равностойност 47 555.56 лв. Въззивният съд е приел, че към датата на прекратяване на договора за лизинг-10.01.2008 г. /датата на връщане на автомобила от лизингополучателя/ Х. е дължал на лизингодателя [фирма] общо сумата от 26 063,83 лв., в която са включени само лизинговите вноски с настъпил падеж към 10.01.2008 г. Възивният съд е приел, също така, че неправилно в застрахователното обезщетение, изплатено на застрахованото лице-лизингодател, е включена сумата 21857,89 лв., представляща размера на лизинговите вноски с ненастъпил падеж след датата 10.01.2008 г. Въззивният съд е приел още, че при определяне размера на регресното вземане следва да се вземе предвид цената от продажбата на лизинговия автомобил и същата да се приспадне. Тази цена следва да се формира при прилагане на принципа за полагане на добрата грижа. За това съдът е приложил разпоредбата на чл.83, ал.2 ЗЗД и от дължимите от Х. лизингови вноски с настъпил падеж / 26 063.83 лв. лв./ е приспаднал сумата от 21 921 лв.. Счел е, че длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне като положи грижата на добрия стопанин. В случая тази грижа се изразява в обстоятелството, че лек автомобил м.”Форд” модел „Мондео”, ДК [рег.номер на МПС], вместо за сумата от 6000 лв. по договора от 26 .06.2009г. би могъл да бъде продаден за сумата от 21 921 лв., съгласно заключението на съдебно техническата експертиза. По изложението на касационните основание по чл.280, ал.1 ГПК: По първия правен въпрос: „При сключен договор за имуществена застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” дали застрахователното обезщетение се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг или само от тези с настъпил падеж до датата на връщане автомобила, обект на договора за лизинг”, е осъществена общата предпоставка въпросът да е от значение за изхода на правния спора, но не е налице допълнителния критерий по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Противоречивата съдебна практика е преодоляна с решение № 1121/15.01.2015г., постановено по т.дело № 2936/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по чл.290 ГПК. В същото е даден отговор на правния въпрос, че лизинговите вноски за периода след прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респ. от връщане на автомобила до крайния срок на договора, не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуба следствие на неплащане на лизингови вноски”, какъвто е случая по конкретното дело. Това решение се споделя от настоящия състав на ВКС. Лизинговите вноски с падеж след връщане на автомобила, респ. прекратяване на договора за лизинг, не се включват в предмета на щетата, тъй като не представляват вреда за застрахования и по отношение на тях лизингодателят не може да претендира предварително изпълнение от страна на лизингополучателя, респ. застрахователят по имуществена застраховка не е следвало да заплати съответната сума. Застрахователят не може да упражни регресни права и да се суброгира в правата на застрахования - лизингодателя срещу прекия причинител на вредата поради това, че заплащането на застрахователно обезщетение в размер на вноските с ненастъпил падеж е без правно основание. Създадената задължителна съдебна практики по приложението на закона, споделена от настоящия състав на ВКС и с оглед на даденото в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение по тълкуване на закона, не обосновава извод за допускане на решението на ВтАС до касационно обжалване по критерия „ от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото”. По втория правен въпрос, конкретизиран съобразно т.1 от ТР № 1 / 2010 г. на ОСГТК на ВКС: „Подлежи ли на приспадане от претендираното регресно вземане по предявен регресен иск по чл.213 от КЗ на застрахователя по имуществена застраховка „Загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски” срещу лизингополучателя, цената на лизинговия обект и ако подлежи коя цена - тази получена при разпоредителна сделка с него или тази, която би била получена при прилагане принципа за полагане грижата на добрия стопанин”, ще следва да бъде допуснато касационното обжалване на основание чл.280,ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос касаторът не доказва допълнитения критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК с представените съдебни решения. С решенията на Великопреславския районен съд не е приспадана от дължимото застрахователно обезщетение по предявения регресен иск, цената, на която е продаден лизинговия автомобил, поради което липсва произнасяне по формулирания правен въпрос. Решение №73 по т.д. 73/2012г. на Врачанския окръжен съд няма данни да е влязло в сила, поради което само на това основание не следва да се обсъжда като съдебна практика/т.3 на ТР №1/20109г. на ОСГТК на ВКС/. Постановеното от ВтАС решение не е в противоречие с решение №1963 по т.д. № 2532/2012г. на СГС, с което от заплатеното застрахователно обезщетение е приспадната пазарната цена на автомобила след продажбата му. С решение от 16.05.2012г. по гр.д.№13234/2011г. на СГС и решение от 17.10.2012г. по гр.дело № 16345/2011г. на СГС липсва произнасяне по въпроса, поради което също не обосновават допълнителния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване само в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 4142.83 лв.лв. до 25 634.56 лв., с оглед на обстоятелството, че релевантен за спора е правния въпрос „Подлежи ли на приспадане от претендираното регресно вземане по предявен регресен иск по чл.213 от КЗ на застрахователя по имуществена застраховка „Загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски” срещу лизингополучателя, цената на лизинговия обект и ако подлежи коя цена - тази получена при разпоредителна сделка с него или тази, която би била получена при прилагане принципа за полагане грижата на добрия стопанин”. В частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 25 634.56 лв. до 41 555.56 лв. касационно обжалване на въззивното решение не се допуска, както и в частта, с която е уважен искът за сумата от 4142.83 лв.. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Т. по ГПК касаторът ще следва да заплати по сметка на ВКС ДТ в размер на 429.83 лв. Водим от горното настоящият състав на първо отделение на ВКС, ТК

Цитирани разпоредби

10