Определение № 874 от 25.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2236/2022 г.

обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв.;

законна лихва върху обезщетението съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ от датата на уведомяване на ГФ 14.05.2020 г. до окончателното изплащане и

законната лихва на осн. 497, ал. 1, т. 1 КЗ върху общия размер на дължимото застрахователно обезщетение, включващо обезщетението за неимуществени вреди и лихвата по чл. 429, ал. 3 КЗ, считано от 05.06.2020 г. (денят, следващ изтичането на 15 работни дни от уведомяването на ГФ) до окончателното изплащане. Ответникът ГФ след завеждане на делото е изплатил на ищцата обезщетение в размер на 84 000 лв. В допълнение и по повод на конкретните оплаквания във ВЖ на ГФ въззивният съд е изложил следното: Между страните няма спор относно това, че вследствие смъртта на дъщеря й ищцата е претърпяла значителни неимуществени вреди, изразяващи се в силен психически и емоционален стрес от загубата на най-близък човек. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД съдът следва да определи по справедливост. Понятието “справедливост”, според съда, е всякога свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. За да определи паричния еквивалент на понесените от ищцата емоционална и психическа травма, съдът е съобразил, че майка и дъщеря са живели в непосредствено съседство и са били в постоянен контакт, помагайки си, подкрепяйки се; че ищцата е разчитала на дъщеря си за ежедневни грижи поради влошеното си здравословно състояние и че ще е лишена в бъдеще от тях. Взел е в предвид също, че ищцата има други пет деца, на които може да разчита за подкрепа и с чиято помощ по-лесно ще понесе тежката загуба. При тези данни съдът е счел, че за обезщетяване на неимуществените увреждания ищцата ще е справедливо обезщетение в размер на 120 000 лв. за всеки от тях По повод възражението на ответника ГФ за намаляване на обезщетението поради съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, въззивният състав се е позовал на формираната казуална съдебна практика на ВКС, основана на ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК, според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя (или ГФ) чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от въвелата възражението страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Намаляване размера на обезщетението може да се извърши въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията, както на делинквента, така и на пострадалия. Преценка е необходима и относно степента на тяхната обективна вредоносност. В случая, според съда, въвелата възражението за съпричиняване страна не е провела пълно и главно доказване на конкретните действия, извършени от пострадалата и тяхната обективна съпричиняемост на вредоносния резултат. В заключението на извършената по делото съдебна-автотехническа експертиза, липсват ясни и категорични данни за конкретно поведение на пострадалата, допринесли за настъпването на вредите. Такива според съда не се установяват и в показанията на разпитаните свидетели А. Д.- дъщеря на починалата, и Я. К.- син на деликвента. Единственият безспорно установен факт е, че пострадалата се е намирала в близост до багера, когато водачът му го е задвижил. За това как и защо тя се е озовала толкова близо до машината, не са събрани категорични доказателства. Вторият свидетел твърди, че Р. се е опитала да мине пред работещия багер, когато е била затисната. Съдът е приел, че този свидетел е син на деликвента и е работил в същия пункт за вторични суровини, поради което се явява заинтересован от изхода на делото и че само въз основа на неговите показания не може да се приемат за категорично установени действия на пострадалата, които да бъдат преценени като обективно вредоносни. Ето защо, според съда, възражението за съпричиняване остава недоказано. Изложени са съображения, че няма как да се приеме налично съпричиняване от страна на пострадалата, само въз основа на факта, че същата е била в близост до машината, защото това би означавало изводът за съпричиняване да почива на предположение. В обобщение – водачът на самоходната машина е извършил неправомерни действия, довели до смъртта на А. Р.: На територията на притежаван и управляван от него пункт за изкупуване на черни и цветни метали той е управлявал самоходна машина, без да притежава правоспособност за това, без да вземе мерки за обезопасяване и сигнализиране обхвата на стрелата, без да е проведен инструктаж на работещите на обекта, които са били без сключени трудови договори, без работно облекло и каквито и да е предпазни средства. Тези негови действия са неправомерни, тъй като са в нарушение на ЗЗБУТ и ЗРЗКТГ, а настъпилата смърт е тяхно пряко следствие. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. При установените факти с правно значение: липсваща застраховка “Гражданска отговорност” на самоходната машина и причинени вреди, свързани с притежаването и/или използването на тази машина, Гаранционният фонд съгласно по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а” КЗ дължи изплащане на обезщетение от Фонда за незастраховани МПС. Крайният извод на въззивния съд по главния иск е, че в полза на ищцата следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 36 000 лв., което прибавено към вече изплатеното обезщетение от 84 000 лв., дава общ справедлив размер от 120 000 лв. Заедно с главницата на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД ГФ дължи законната лихва за времето на забавата. Позовал се е на това, че съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той покрива, наред с другото, и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ. В чл. 429, ал. 3 КЗ е предвидено (1), че застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования, само в рамките на застрахователната сума и

че застрахователят плаща само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В случая лихвата се дължи от 14.05.2020 г., на която дата е предявена застрахователната претенция от ищцата В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС №4/68, както и с практика на ВКС/ посочени решения постановени по реда на чл.290 ГПК / по въпроса за критериите при определяне по справедливост на размера на обезщетение за неимуществени вреди, както и на противоречие със задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС: ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/23.12.2015 г., с оглед неотчитане от съда на приноса, по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, от страна на пострадалото лице. Видно от изложеното по-горе въззивният съд е взел в предвид конкретни релевантни за спора обстоятелства за да определи паричния еквивалент на понесените от ищцата емоционална и психическа травма: че ищцата и нейната загинала дъщеря са живели в непосредствено съседство и са били в постоянен контакт, помагайки си, подкрепяйки се; че ищцата е разчитала на дъщеря си за ежедневни грижи поради влошеното си здравословно състояние и че ще е лишена в бъдеще от тях и прочие. Следователно липсва несъответствие в произнасянето на съда с приетото в задължителната практика -т.11 от ППВС 4/68 относно критериите за определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Дали конкретният, определен от съда размер на обезщетението е правилен, е въпрос по съществото на спора, т.е. по законосъобразността и обосноваността на решението, по които ВКС не се произнася в тази фаза от касационното обжалване, в която се ръководи стриктно по критериите в разпоредбите на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Ето защо по този въпрос липсва соченото основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на критериите за определяне на наличието и обема на съпричиняване от страна на пострадалата на вредоносния резултат по чл.51 ал.2 ЗЗД съдът е приел, на база детайлен анализ на събраните доказателства, за недоказано изобщо наличието на поведение на последната, което може да се характеризира като такова. Позовал се е както на задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС: ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК, така и на цитирани решения по чл.290 ГПК: решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ІІ ТО, решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ІІ ТО, решение № 151/12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ІІ ТО, решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ІІ ТО, решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на І ТО, решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на І ТО, решение № 256/21.04.2015 г. по т. д. № 3557/2013 г. на I ТО, решение № 36/02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на II ТО, решение № 137/20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на II ТО, и др., според които, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от въвелата възражението страна и че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Отделно от това, следва да се отчита, че това дали от съдържанието на конкретно събраните гласни доказателства и тяхната преценка по чл.172 ГПК следва приетия от съда по конкретния спор извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат е също въпрос по правилността, за което важи казаното по-горе по отношение на първия въпрос. Ето защо и по този въпрос липсва соченото основание за допускане на касационно обжалване- противоречие на обжалваното решение със задължителната и/или казуална практика на ВКС. По така изложените съображения, настоящият състав на ВКС,Първо т.о. счита, че не следва да се допусне касационно обжалване. Дължат се разноски в полза на ответника по КЖ в размер на 1650 лева-възнаграждение на адв. Н. Н. Д. от ШАК за изготвяне на отговор на КЖ, съобразно чл. 9 ал.3 във връзка с чл.7 ал.2 т.3 от НМРАВ и на основание чл.36 във вр.с чл.38 ал.1,т.2 от ЗАдв.