Определение № 2045 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1113/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. С., предсталяван от адв. Р. М., срещу решение № 1519 от 09.12.2022г. по в.гр.д. № 520/2022г. на САС, 10 състав, с което след частична отмяна на решение № 26056 от 12.10.2021г. на Окръжен съд Кюстендил е отхвърлен предявеният от касатора против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” иск за обезщетение за неимуществените му вреди от смъртта на неговия баща Давко С. К. при настъпило на 20.08.2017г. ПТП в размер на 7000 лева, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2018г..

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Намира, че при определяне на приноса на наследодателя му за настъпилото ПТП въззивният съд не е приложил правилно нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е присъдил обезщетение, което не репарира в пълен размер претърпените от него вреди. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и в противоречие със съдебната практика по посочената разпоредба, формирана по други сходни случаи. Твърди, че въззивното решение е необосновано, тъй като в мотивите си съдът е приел за доказани факти, които не са настъпили, като е възприел и обсъдил превратно приобщените по делото доказателства в тяхната съвкупност. Намира, че при определяне на приноса на пострадалия въззивният съд е следвало да вземе предвид, че водачът на лекия автомобил, освен че е управлявал автомобила с превишена скорост, не е следил движението пред себе си и не е бил внимателен към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците, изобщо не е опитвал да намали скоростта или да спре автомобила, въпреки че ударът е бил предотвратим и при избраната от него скорост на движение, поради което е следвало да определи по-голям процент на принос на виновния водач. Твърди, че пострадалият не е навлязъл внезапно на пътното платно, не е удължил ненужно пътя си, а е нарушил чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, като не се е съобразил с приближаващото МПС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не?

2. При определяне на степента на съпричиняването следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/20019г. на ВКС, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.. № 172/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 15 от 19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 501019 от 18.01.2023г. по т.д. № 1495/2021г. на ВКС, I т.о.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представлявано от адв. Б., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по поставените въпроси не е налице противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установяват следните факти: 1/ на 20.08.2017 г., около 21:15 часа на Главен път Е - 79, км 400, в [населено място] е настъпило ПТП, при което Н. Харилос Мосхидис, гражданин на Р. Гърция, при управлението на лек автомобил „Рено Сценик“ с гръцка регистрация № КХО-9457 е ударил пресичащия пътното платно пешеходец Давко К., който починал на същата дата; 2/ ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието в населеното място при функциониращо улично осветление; 3/ лекият автомобил се е движел в колона в лентата за движение на МПС от [населено място] за [населено място], а пешеходецът е навлязъл внезапно и перпендикулярно на платното за движение отляво за водача и движещия се пред него лек автомобил; 4/ пешеходецът изчакал да премине лекият автомобил, движещ се пред автомобила на Н. Мосхидис, и навлязъл в лентата за движение на МПС; 5/ последният се движел със скорост малко по-висока от разрешената за населено място /50 км/ч/ и не могъл да предотврати удара на пешеходеца, като предотвратяването на удара със заобикаляне на пешеходеца отляво е свързано с навлизането в лентата за насрещно движение, крие опасности и е забранено от ЗДвП; 6/ пешеходецът е имал възможност да възприеме лекия автомобил на Н. Мосхидис от разстояние повече от един километър и е можел да предотврати настъпването на ПТП, ако е изчакал да премине и лекият автомобил, управляван от Н. Мосхидис или ако е предприел пресичането на пътното платно на главния път на обозначеното мястото за пресичане, което е отстояло на малко повече от сто метра от мястото на инцидента; 7/ пешеходецът не е ползвал светлоотразителна жилетка. Посочил е, че така описаният механизъм на настъпване на ПТП, причините които са довели за неговото настъпване, и обстоятелствата, при които ПТП е било предотвратимо, се установяват от писменото заключение на вещото лице, извършило в първата инстанция автотехническа експертиза. Съобразил е, че с влязла в сила присъда, постановена по н.о.х.д. № 46/2019 г. от Окръжен съд Благоевград, е признат Н. Мосхидис за виновен в това, че при управлението на лекия автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение /чл. 21, ал. 1 от ЗДвП/ и по непредпазливост е причинил смъртта на Давко К. – престъпление по чл. 343 от НК. Приел е за установено още, че ищците са наследници на пострадалия пешеходец, а лекият автомобил, управляван от виновния водач, е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в деня на ПТП, покрита от гръцко застрахователно дружество, чийто кореспондент на територията на Република България е ЗД „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД. Посочил е, че претенцията за обезщетяване е предявена с молба вх. № 94-Р26/14.02.2019 г. по регистъра на ЗД „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, който с писмо изх. №-92-2532 от 18.02.2019 г. уведомил ищците да заявят претенциите си пред Сдружение „НББАЗ“, и с молба вх. № 2-1131/01.03.2019 г., подадена от първите трима ищци, както и с молба вх. № 2-1458/19.03.2019 г., подадена от четвъртата ищца, са заявени претенциите пред Сдружението. Взел е предвид, че сдружението е изплатило на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди, в размер на сумата от 63 000 лева.

Въззивният съд е приел, че влязлата в сила осъдителна присъда, постановена от наказателен съд, е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца - чл. 300 от ГПК. Приел е, че водачът на лекия автомобил при неговото управление е допуснал нарушение на правила за движение, посочени в акта на наказателния съд, поведението му осъществява деликтния състав по чл. 45 от ЗЗД и е станал причина, но не единствената, за настъпване на ПТП и вредите. Приел е за установено от доказателствата, че пешеходецът е навлязъл внезапно на пътното платно при положение че е имал възможност да възприеме лекия автомобил на Н. Мосхидис от разстояние повече от един километър и тяхната скорост на движение; можел да предотврати настъпването на ПТП, ако е изчакал да премине и лекият автомобил, управляван от Н. Мосхидис, или ако е предприел пресичането на пътното платно на главния път на обозначеното мястото за пресичане, което е отстояло на малко повече от сто метра от мястото на инцидента. Поради това е достигнал до извод, че пешеходецът е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2, както и на чл. 114, т. 1 от ЗДвП, с което пряко и непосредствено в равна степен ( Ѕ ) с виновния водач е станал причина за настъпване на ПТП и на вредоносния за него летален изход. Отбелязал е, че събитието е настъпило на територията на Република България и увредените лица също пребивават на тази територия. Намерил е, че размерът на пълното обезщетение, което се следва на всеки един от ищците за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния баща, възлиза на сумата от 100 000 лева, който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, възрастта на ищците, които са пълнолетни лица, създали свои семейства с деца и внуци, починалият, считано от 2002 г., има постоянен адрес в [населено място], област Благоевград, докато четиримата ищци имат постоянни адреси, регистрации и работа в [населено място]; обществено икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към датата на настъпване на ПТП. Приел е, че така определеното обезщетение на всеки един от ищците следва да се намали с прието процентно съотношение на съпричиняване ( Ѕ ), т.е. до сумата от 50 000 лева, и тъй като ответникът е заплатил на всеки един от тях обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 63 000 лева, предявените искове се явяват неоснователни.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По този въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е посочил ясно кои доводи на страните и кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд, като в изложението си е посочил, че съдебният акт не съдържа обосновка защо и кои факти съдът приема за доказани, респ. кои доказателства кредитира и кои приема за недостоверни. Съобразявайки мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че въззивният съд е посочил кои факти приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства, които е кредитирал при липса на изложени мотиви за противното. С оглед на това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос поради противоречие с практиката на ВКС е неоснователно.

Поставеният от касаторите втори въпрос се отнася до приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определяне на съотношението на приноса на делинквента и на пострадалия за настъпване на увреждането. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посочените от касатора решения. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на правилата за движение поради внезапно навлизане в тъмната част на денонощието на пътното платно на необозначено място, при положение че е имал възможност да възприеме управлявания от делинквента лек автомобил от разстояние повече от един километър и неговата скорост на движение, е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, което е довело до смъртта му. За да определи размера на съпричиняването от страна на пострадалия, въззивният съд е съобразил поведението на делинквента, който се е движел със скорост, малко по-висока от разрешената за населено място /50 км/ч/, и не е могъл да предотврати удара на пешеходеца, като предотвратяването на удара със заобикаляне на пешеходеца отляво е свързано с навлизането в лентата за насрещно движение, крие опасности и е забранено от ЗДвП, както и това на пострадалия, който е могъл да предотврати настъпването на ПТП, ако е изчакал да премине и лекият автомобил, управляван от делинквента, или ако е предприел пресичането на пътното платно на главния път на обозначеното мястото за пресичане, отстояло на малко повече от сто метра от мястото на инцидента. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение