Определение № 1470 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2217/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. К. Г. чрез законния си представител и баща К. Г. Г., представляван от адвокат София Н., срещу решение № 651 от 20.05.2025 г. по в. гр. дело № 606/2025 г. на Апелативен съд – София, 16 граждански състав, поправено с решение № 295 от 10.03.2026 г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 4758 от 07.08.2024 г. по гр. дело № 731/2021 г. на Софийски градски съд, ГО в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. К. Г. чрез законния си представител и баща К. Г. Г. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 70 000 лв. до пълния претендиран размер 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 22.04.2021 г. в [населено място], [населено място], причинено от водача на л. а. „Шевролет Авео“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.05.2021 г. до окончателното изплащане.

Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният осъдителен иск за разликата над 35 000 лв. до 70 000 лв. Първоинстанционният съдебен акт в частта, с която е уважен осъдителния иск частично до размер 35 000 лв., не е бил обжалван от ответната страна и е влязъл в сила.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г.:

1. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 – чл. 271 ГПК, след като съответната страна - въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първоинстационния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?

2. Следва ли при постановяване на решението на САС, 16 състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?

3. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробно мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въз основа на влязлото в сила първоинстанционно решение в осъдителната му част за сумата 35 000 лв. въззивният съд е приел, че е формирана сила на пресъдено нещо по отношение наличието на всички елементи на фактическия състав на предявените по делото искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от малолетния Г. К. Г. чрез неговия баща и законен представител К. Г. Г. срещу ЗАД „Далл Богг: живот и здраве“ АД, а именно: 1/ наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ между прекия причинител на вредата Д. С. М. и застрахователя; 2/ в кумулативна даденост елементите от фактическия състав на деликта по чл. 45 ЗЗД, на което правно основание почива отговорността от прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди - виновно противоправно поведение /действие/бездействие/ от страна на извършителя на деликта, причинило вреда на пострадалия, и причинно-следствена връзка между вредата и противоправното виновно поведение.

Предвид събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства и заключенията на автотехническата и медицинската експертизи, съдебният състав е установил механизма на процесното ПТП. Приел е, че на 22.04.2021 г. около 08.30 ч., при сухо и светло време л. а. „Рено Меган“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от свидетеля С. Е., се е движил по [улица]с посока от [населено място] /кв. „Филиповци“/ към [населено място] в дясната лента за движение, а в обратната посока - от [населено място] към[жк], се е движил л. а. „Шавролет Авео“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. С. М., в своята дясна лента за движение. Преди разминаването с л. а. „Рено Меган“ управляваният от Д. М. автомобил „Шевролет Авео“ се е отклонил вляво, в нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП е навлязъл в пътната лента за насрещно движение, в резултат на което е настъпил удар между двата автомобила, като л. а. „Шевролет Авео“ силно се е деформирал в предната си част, по-силно изразено в ляво, а л. а. „Рено Меган“ - в предната си част, също по-силно изразено в ляво. Въззивната инстанция е констатирала, че двата автомобила са се движили със скорост от 50 км/ч., както и че водачът на л. а. „Рено Меган“ не е имал техническа възможност да задейства спирачната система и да предотврати настъпването на удара. Приела е, че в резултат на удара между двата автомобила малолетният Г. К. Г. /5-годишен/, който в момента на настъпване на произшествието е седял в детско столче, монтирано вдясно на задната седалка на автомобила, е извършил хаотично движение напред и е получил силен удар в челната област на главата.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат поради пътуване на детето Г. Г. в автомобила без правилно използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло, въззивният съд е обсъдил заключенията на автотехническата и медицинската експертизи и допълнителните пояснения на вещите лица в проведеното на 11.05.2023 г. в първоинстанционното производство открито съдебно заседание и е възприел разрешението, дадено в цитирани решения на ВКС, съобразно решаващите мотиви на които преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случай, че е малолетен и е пътувал без закопчан предпазен колан /без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло/, следва да се основава на конкретните факти и обстоятелства по спора и при провеждане на разграничение между поведението на делинквента и на пострадалия, с оглед на тяхното значение за настъпване на вредите, като се отчита и вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете. Изложил е съображения, че при неправилно обезопасяване на малолетното дете, основанието, на което приносът му по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД би могъл да се изключи, произтича единствено от вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете, поради което е заключил, че в тези случаи пострадалото малолетно лице не допринася за настъпване на вредите.

За да определи обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на причинените му телесни увреждания в размер 70 000 лв., съдебният състав е обсъдил показанията на свидетелката Р. Г. /баба на ищеца/, издадените документи от УМБАЛСМ „Пирогов“ и други здравни заведения, в които ищецът се е лекувал, и неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза, въз основа на които е приел, че в резултат на процесното ПТП пострадалото дете е получило съчетана черепно-мозъчна и лицево челюстна травма. Констатирал е, че черепно-мозъчната травма е била открита и проникваща - мозъчна контузия от средно тежка степен, травматичен кръвоизлив между костта и твърдата мозъчна обвивка /епидурален хематом/ двустранно - челно срединно, с ширина до 8 мм, оказващ нискостепенна компресия върху подлежащия мозъчен паренхим вляво челно, линейна фрактура на черепната основа, фрактура на черепната основа в областта на предна и задна лява средна черепна ямка, навлизане на атмосферен въздух във вътречерепното пространство /пневмоцефалия/ двустранно челно по съседство на фрактурата, травматичен кръвоизлив от носа, изтичане на гръбначно-мозъчна течност от носа. Лицево-челюстната травма се е изразявала във фрактура на носните кости с изразено разместване и S-образно изкривяване на носната преграда, фрактура на горната челюст двустранно, фрактура на пода на очните орбити двустранно, разкъсно-контузна рана в лявата подорбитална област на лицето, множество контузии и подкожни отоци на лицето. При преценка за размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил вида и характера на телесните увреждания, продължителността на лечебния процес, предоставената спешна медицинска помощ в УМБАЛСМ „Пиригов“, където детето е било интубирано, седирано, поставено на апаратна белодробна вентилация, а след стабилизирането му на втория ден е било екстубирано, отчел е проведеното комплексно медикаментозно и инфузионно лечение, извършената на седмия ден оперативна интервенция по отношение фрактурата на носните кости - мануална репозиция и марлена тампонада, тъй като носните кости са били разместени, а носната преграда - изкривена. Въззивната инстанция е взела предвид носенето на подбрадник за зарастване на фрактурата на горната челюст, ограничението на възможността на детето да се храни нормално за продължителен период от време /месец и половина/, съобразила е продължителността на целия възстановителен процес /в рамките на обичайните срокове при подобни по вид и тежест травми/, периода на търпените болки и страдания /интензивни болки и страдания в продължение на 15 дни след получаване на контузиите, умерени - до 30 дни и лекостепенни - до 3 месеца/ и наличието на два белега в областта на лицето като остатъчни явления. Отчела е също, че принципно линейните фрактури на черепа, каквито са фрактурите на пострадалия, зарастват за срок от три до шест месеца в зависимост от възрастта, но поради това, че на ищеца не са извършвани контролни образни изследвания, не са извършени актуални магнитно-резонансна томография на главата, електроенцефалография и олфактометрия вещото лице не е дало отговор на въпроса дали фрактурата на черепа на детето е заздравяла напълно. Съдебният състав въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза и поясненията на вещото лице в открито съдебно заседание е приел, че липсват анамнестични и клинични данни за остатъчни явления във връзка с претърпените през процесната злополука травми. При личния преглед на детето вещото лице е констатирало, че ищецът има леко хиперактивно поведение /за 30-минутен преглед постоянно е бил в движение и не е стоял на едно място/, поради което е насочило родителите към консултация с психолог, защото получената черепно-мозъчна травма не е изключено да предизвика и психическо отклонение, но не може да даде еднозначен отговор дали това поведение има връзка с процесното ПТП. При обсъждане на показанията на свидетелката Р. Г. /баба на ищеца/, която е била негов придружител при престоя му в болницата, въззивният съд е отчел близките й родствени отношения с ищеца съгласно чл. 172 ГПК и заинтересоваността й от изхода на спора, поради което е кредитирал свидетелските показания в частта им, в която се подкрепят от заключението на съдебно-медицинската експертиза и медицинските документи. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдебният състав е съобразил сравнително благоприятната прогнозата за пълното възстановяване на пострадалия, вкл. за условността на този факт, липсата на извършени актуални магнитно-резонансна томография на главата, електроенцефалография и олфактометрия, и е отчел необходимостта от бъдеща оперативна козметична интервенция след навършване на 16 години за отстраняване на загрозяващите белези на лицето на детето. Взел е предвид обстоятелството, че за известен период от време /близо две седмици/ ищецът е бил изцяло неподвижен, както и претърпените негативни психически изживявания, отговарящи на типичните за възрастта му възприятия за случилото се и значението за неговото здраве и благополучие. Въззивният съд е посочил, че съобразява и разрешението на аналогични случаи, дадено от съдебната практика, както и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – месец април 2021 г., както и инфлационните процеси до настоящия момент.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително в насрещната въззивна жалба и отговора, ако има подадени такива. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Апелативен съд – София в съответствие с константната практика на ВКС е установил правнорелевантните факти и обстоятелства въз основа на събраните доказателства, приложил е съответните материалноправни разпоредби към установената фактическа обстановка и се е аргументирал защо определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответния размер.

При прилагане на принципа за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинените при процесното ПТП неимуществени вреди съдебният състав не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални болки и страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, възрастта на увредените лица, общественото им положение, техните индивидуални и субективни изживявания и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищецът е изпитал от причинените му увреждания, тяхната продължителност и интензитет, начина и продължителността на проведеното лечение, възстановителния период, възрастта на пострадалия, съобразил е установеното към момента на прегледа от вещото лице състояние на ищеца, прогнозите за в бъдеще.

Съгласно константната практиката на ВКС /напр. решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС/ при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищеца са причинени неимуществени вреди, е настъпило през м. април 2021 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства, съобразил е икономическата обстановка в страната към момента на процесното ПТП и е определил обезщетение в размер 70 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение