Определение № 703 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1990/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№4020/25.03.2025г. на [община], представлявана от кмета Ж. Т., чрез гл. експерт М., срещу решение №76/10.03.2025г., постановено по в. гр.д.№655/2024г. на Старозагорския окръжен съд, с което първоинстанционното решение е частично отменено, и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено, на основание чл. 124, ал.1 ГПК, по отношение на [община], че В. З. З., И. С. К., И. К. И., М. К. Г. и Д. И. Ж. са собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност на следните недвижими имоти: 1/частта с площ от 290 кв.м./над уважения с първоинстанционното решение размер от 478 кв.м./ от УПИ [№] общински в кв.24 по плана на [населено място], одобрен със Заповед №742/17.06.1983г., целият с площ от 768 кв.м., попадаща между т.25, т.3, т.26, т.16, т.15 и т.14 по скица–приложение №2 към СТЕ, представляваща неразделна част от решението; 2/ УПИ [№]-общински, находящ се в кв. 24 по плана от 1983г. на [населено място], с площ 930 кв.м. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с утвърдената касационна практика /решение №50014/30.08.2023г. по гр. дело №2282/2022г., решение №71/06.02.2025г. по гр. дело №1773/2024г. и решение №28/03.10.2022г. по гр. дело №2357/2021г. на ВКС/ по въпроса за доказателствената сила на акта за общинска собственост. Чрез депозирания писмен отговор, ответниците В. З. З., И. С. К., И. К. И., М. К. Г. и Д. И. Ж., оспорват наличието на основания за допускане до касационно обжалване, като молят такова да не бъде допускано. Излагат и становище за неоснователност на касационната жалба, като считат, че решението е правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасянето по допускането на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Производството е образувано по предявени от В. З., И. К., И. И., М. Г. и Д. Ж. срещу [община], при условията на субективно и обективно съединяване, искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост върху УПИ [№]-общ. с площ от 763 кв. м. и УПИ [№]-общ. с площ от 930 кв. м., двата в кв.24 по плана на [населено място], [община]. Ищците твърдят, че са наследници на К. И. К., починал на 19.03.1973г. С решение №15423/10.09.2003г. на ОбСЗГ-Стара З. в полза на неговите наследници било признато правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху следните имоти: 1/ рози, черн. от 2,500 дка, осма категория, находящ се в строителните граници на [населено място], м. "В село", имот 488, от кадастралния план от 1936г. и 2/ рози, черн. от 1,100 дка, осма категория, находящ се в строителните граници на [населено място], м. "В село", имот 488, от кадастралния план от 1936г. Ищците излагат, че процесните имоти – УПИ [№] и УПИ [№] по плана на селото, одобрен със заповед №742/17.06.1983г., са били отчуждени през 1983г. за строителни мероприятия, които обаче не са били извършени. Твърдят, че техните наследодатели, а впоследствие и самите те винаги са владяли процесните имоти. Поради това, че Общината ги е актувала за общинска собственост и се е разпоредила с тях в полза на трети лица, ищците считат, че за тях е налице правен интерес от предявяването на исковете по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че те са собственици на УПИ [№]-общ. с площ от 763 кв. метра и УПИ [№]-общ. с площ от 930 кв. метра, двата в кв. 24 по плана на [населено място], [община]. Ответната община е оспорила исковете, при наведени твърдения, че имотите са общинска собственост. Посочила е, че имотите са били отчуждени през 1983г., поради което първоначално собствеността върху тях е принадлежала на държавата, а впоследствие на осн. §42 от ПЗР на ЗОС, е преминала в патримониума на [община], за което са били съставени съответните актове за държавна и общинска собственост. Първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признал за установено по отношение на [община], че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 478 кв. м., защрихована в червено, попадаща в имот [№] по плана от 1936г. на [населено място] – по контур между т.13, т.18, т.17, т.26, т.3, т.25, до т.13 по скица – приложение №2 към СТЕ, представляваща неразделна част от решението, от УПИ [№]-общински в кв.24 по плана на [населено място], одобрен със Заповед №742/17.06.1983г., целият с площ от 768 кв.м., на основание наследяване и земеделска реституция. Като неоснователни са отхвърлени исковете за разликата над признатите 478 кв.м. до пълния предявен размер 768 кв.м. от УПИ[№], както и за целия УПИ [№]-общински, по плана от 1983г. на [населено място], [община], с площ 930 кв.м. Първоинстанционното решение в частта му, признаваща права на ищците върху недвижим имот, представляващ реална част с площ от 478 кв. м. като необжалвано е влязло в законна сила. Предмет на въззивна проверка е било решението само в отхвърлителните му части. Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на К. И. К., починал на 19.03.1973г., който е бил собственик на следните недвижими имоти: 1/ рози, черн. от 2,500 дка, осма категория, находящ се в строителните граници на [населено място], м. "В село", представляващ имот 488 по кадастралния план от 1936г. и 2/ рози, черн. от 1,100 дка, осма категория, находящ се в строителните граници на [населено място], м. "В село", представляващ имот 488 по кадастралния план от 1936г. От приложените скица №244/05.02.2019г. и скица №4747/05.12.2011г., издадени от [община], е видно, че процесните имоти УПИ [№] и УПИ [№] са обособени с плана на селото, одобрен със заповед №742/17.06.1983г. От заключението на съдебно-техническата експертиза и приложената към нея комбинирана скица, въззивният съд е приел, че части от УПИ [№] и УПИ [№] по действащия към момента план на [населено място] от 1983г. попадат в границите на имот [№] по кадастралния план от 1936г. Посочил е, че този извод се подкрепя и от изложеното от общината в подадения отговор на исковата молба, че ПИ [№], кв.29 по стар регулационен план на [населено място], утвърден със заповед №447/19.02.1936г., с ПУП на [населено място], одобрен със заповед №742/17.06.1983г. е разделен на три новообразувани имота с отреждане за жилищно застрояване – УПИ [№] общ. кв.24, с площ от 740 кв.м.; УПИ [№] общ., кв.24, с площ от 930 кв.м. и УПИ [№] общ., кв.24, с площ от 720 кв.м. Въззивният съд е приел за безспорно, че процесните имоти – част от УПИ [№] и УПИ [№] са били отчуждени, като в периода от 1983г. до 08.08.2023г. собствеността върху тях първоначално е принадлежала на държавата, а впоследствие е преминала в патримониума на [община], който извод се подкрепя и от представените АДС №9579/04.11.1986г. и АДС №8183/17.01.1984г., в които е посочено, че са издадени на основание заповед №742/17.06.1983г. на Председателя на ОбНС. По делото са представени и актове за общинска собственост, издадени на основание чл.56, ал.1 ЗОС и §42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, видно от които УПИ [№]-общ. кв. 24 е актуван с АЧОС №18274/06.02.2019г. за поправка на АЧОС № 06548/22.06.2007г., а УПИ [№]-общ. кв. 24 е актуван с АЧОС №09886/14.03.2012г. Въззивният съд, позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №50014/30.08.2023г. по гр. д. №2282/2022г., решение №71/06.02.2025г. по гр. д. №1773/2024г. и решение №28/03.10.2022г. по гр. д. №2357/2021г. на ВКС, е приел, че АДС и АОС се ползват с доказателствена сила съгласно чл.5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата, респективно за общината - чл.5, ал.3 от ЗОС. При оспорване АОС няма самостоятелно доказателствено значение, че имотът е общинска собственост, без по делото да се докаже основанието за възникването й, което е в тежест на общината. Доколкото по делото ищците не са оспорили представените актове за държавна и частна общинска собственост, въззивният съд е приел, че същите се ползват с легитимиращ ефект и установяват преминаването на правото на собственост върху процесните имоти в патримониума на общината. От показанията на разпитаните свидетели Д. И. Г. /чийто имот граничи с процесния/ и М. Ж. М. /син на ищцата Д. И. Ж. и в родствена връзка с останалите ищци/, е прието за установено, че в годините назад процесните имоти /с обща площ над 3 дка/ са били ползвани от И. К. К. – дядо на ищците /починал през 1998г./. След неговата смърт грижата за мястото била поета от К. И. – баща на ищеца И. К.. В имота е имало засадени дървета /орехи и сливи/, барака за инструменти и поставени от К. К. кошери. Ищците и техните наследодатели са косили и чистили имота, събирали са сливи, варили са ракия и са отглеждали животни в него. К. К. поддържал имота до 2010г., след което грижата за него била поета от братовчеда на св. М. Ж. М., който преди 4-5 годни е претърпял операция и към момента не може да се занимава с физическа работа. Поради възникнал пожар преди 4 години имотът е занемарен и не е ограден. Св. М. изяснява, че напоследък ходи в имота по-рядко – по няколко пъти всяка година. Жителите на [населено място] знаели, че имотът принадлежи на ищците и се ползва от тях. В тази връзка св. Г. също споделя, че хората в селото знаят, че винаги ищците са ползвали това място –първо И. К.-техният дядо, а после го ползвал баща им. „През цялото време се поддържаше от тези хора, като почина старият И. К. започна К. да го ползва до последно…Този имот винаги е бил техен. Ние така го знаем.". По спорния по делото въпрос дали в полза на ищците е изтекла придобивната давност в периода от 1983г. до 08.08.2023г. – датата на подаване на исковата молба, съдът, въз основа на свидетелските показания е приел, че се установява наличието на първия признак на владението, а именно – упражняване на фактическата власт върху УПИ [№] и УПИ [№] от ищците и техните наследодатели през процесния период. Посочил е, че според гласните доказателства понастоящем имотите са в занемарено състояние поради възникнал преди 4 години пожар и претърпяна от братовчеда на св. М. операция, но това не разколебава извода, че ищците упражняват постоянно владение, доколкото то не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент. Приел е, че от показанията на свидетелите М. и Г. се установява, че в процесния период владелците са ползвали имота и са извършвали действия, сочещи, че същите считат имота за свой, а към настоящия момент св. М. – син на ищцата Д. Ж., периодично посещава имота /всяка година по няколко пъти/. Изложено е, че по делото липсват данни упражняваната от ищците фактическа власт да е била прекъсвана от действия на трети лица. Съдът е приел за установено, че ищците и техните наследодатели са владели имотите непрекъснато и необезпокоявано от 1983г. до датата на предявяване на исковата претенция – 08.08.2023г. /т.е. повече от 10 години/, но доколкото в този период УПИ - [№] и УПИ - [№] са били държавна, а впоследствие и общинска собственост, е проследил придобивната давност в различните периоди по отношение на държавни респ. имоти социалистическа собственост и общински имоти. Посочил е, че въведената със Закона за собствеността забрана за придобиване по давност на социалистическа собственост, след това на общинска и държавна собственост, е съществувала до 1996г., като е била стеснена с изменението на чл.86 ЗС /ДВ бр.33/1996г./, в сила от 01.06.1996г., според което само вещи, които са публична държавна или общинска собственост не могат да се придобиват по давност. За вещите, частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС ДВ, бр. 33 от 1996г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996г., и съответно десетгодишният срок изтича на 31.05.2006г., на която дата /последният ден на срока/ обаче, давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022г. Междувременно с решение №3/24.02.2022г. по конст. д. №16/2021г. КС на РБ е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 и § 2 ЗД на ЗС. Според мотивите на КС, по отношение на давностните срокове, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г., след обявяването на § 2 ЗР на ЗИ на ЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност. Въззивната инстанция се е позовала и на решение №3/28.04.2020г. по конст. д. №5/2019г. на КС на Република България, в което се приема, че прилагането по висящо съдебно производство на обявения за противоконституционен закон е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл.5, ал.1 - никой закон не може да противоречи на Конституцията, ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право - което единствено има значение за решаването на правни спорове. Предвид което съдът е приел, че в случая решението на КС на Република България от 24.02.2022г. следва да се приложи, като се съобрази, че за времето от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. не е имало мораториум и противоконституционната правна норма не следва да се прилага. Посочил е, че разпоредбата на §1 от ЗР на ЗС /ДВ бр. 46/2006г./ предвижда, че давността спира да тече през времетраенето на обявения мораториум и в този случай към изтеклата вече придобивна давност следва да се прибави периодът, в който е отпаднало основанието за спирането й, поради което към периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. е прибавил и периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. След съвкупна преценка на доказателствата по делото съдът е направил извод, че в периода 01.06.1996г. до 31.05.2006г. и от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. ищците са владели процесните имоти за себе си. Посочил е, че липсват доказателства ищците да са осъществявали фактическата власт за другиго, както и за това общината да се е противопоставяла на така упражняваното владение, което е било спокойно, явно, необезпокоявано и не е било прекъсвано. При липсата и наведени от ответника твърдения, съответно -представени доказателства, за прекъсване или спиране на давността, съдът е приел, че в случая десетгодишният давностен срок е изтекъл след 31.12.2017г. Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че давностният срок е започнал да тече от влизането в сила на решение №15423/10.09.2003г. на ОСЗГ Стара З., с което е отказано възстановяването на УПИ [№] на наследниците на собственика преди колективизацията, т.е. най-рано на 03.10.2003г. Изложил е, че в хипотеза, при която решението на административния орган за възстановяване на собствеността влиза в сила след приемането на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, давностният срок за придобиване на имота започва да тече от влизането в сила на решението за възстановяване на собствеността, от който момент правото на собственост може да бъде защитавано от собственика, чрез предприемане на съответните действия спрямо трети лица, упражняващи владение върху имота. В тази връзка, с разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ се предвижда изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, да не се зачита и започва да тече от деня на влизането й в сила, но когато към този момент не е завършен фактическия състав на земеделската реституция относно имота, началният момент от който може да тече придобивна давност е възстановяването на собствеността /в този смисъл решение № 11/15.03.2016 г. по гр. д. № 3119/2015 г. на ВКС, ІІ г.о./. Въззивният съд обаче, съобразявайки решение №122/28.03.2012г. по гр. д. №955/2011г. на ВКС, е счел, че за частта от имота, която не може да бъде възстановена реално с оглед разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, какъвто е и настоящият случай, разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ не намира приложение, тъй като тя дава защита само на лицата, имащи право на възстановяване на собствеността и само за подлежащи на възстановяване имоти доколкото само по отношение на такива имоти лицата по чл.10 ЗСПЗЗ биха могли да търпят неблагоприятните последици от изтекла в полза на трети лица придобивна давност за периода, предхождащ влизането в сила на решението за възстановяване на собствеността. По изложените съображения въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху претендираната част с площ от 290 кв. м. /над уважения с първоинстанционното решение размер от 478 кв. м./ от УПИ [№] -общински в кв. 24 по плана на [населено място], попадаща между т.25, т.3, т.26, т.16, т.15 и т.14 по скица – приложение №2 към представената по делото СТЕ, както и върху целия УПИ [№] -общински, находящ се в кв. 24 по плана от 1983г. на [населено място], [община], с площ 930 кв.м., на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, започнала да тече от 01.06.1996г. и е уважил исковете като основателни. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно задължителните разяснения на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по формулирания от касатора въпрос относно доказателствената сила на акта за общинска собственост доколкото не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посочената от него касационна практика. Изводът на въззивния съд съответства на константната съдебна практика, според която актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Следва да се отбележи, че въззивният съд е уважил предявените искове по чл.124 ГПК не защото не е зачел легитимиращото действие на приетите по делото актове за държавна и общинска собственост, а тъй като е приел, че ищците/техните прводатели/ са владели без прекъсване имот №488 още от 1983г. /когато е бил отчужден от техния наследодател/, в резултат на което са придобили процесните имоти по давност, упражнявана в периода от 01.06.1996г. до датата на предявяване на исковете – 08.08.2023г. при отчитане на периодите през които е действал мораториума за давността по отношение на държавните/общинските имоти. Т.е. решаващите мотиви на съда, довели до уважаване на предявените искове не са свързани с несъобразяване на доказателствената сила на съставените актове за държавна/общинска собственост, а предвид приетото за основателно, заявено в условията на евентуалност, придобивно основание. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводът на въззивния съд относно началния момента на придобивната давност е в съответствие със съдебната практика, според която по отношение на частта от имота, която може да бъде възстановена реално с оглед разпоредбата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ не намира приложение. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение – не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на спора, разноски за касатора не се следват, но той следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. с еврова равностойност 766,94 евро. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение