Определение № 2905 от 22.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1427/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

[община], чрез адвокат Елена Даскалова – Радева, обжалва решение № 86 от 07.04.2025 г. по в.гр.д. № 433/2024 г. на Окръжен съд - Смолян, I въззивен граждански състав, с което, след частична отмяна на решение № 7032 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 243/2020 г. на Районен съд – Девин, настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „СД Филев – Михайлова“ СД, [населено място] на основание чл. 59 от ЗЗД стойността на допълнително извършени СМР при изпълнение на възложена работа по Договор № Д-507/11.09.2017 г. с предмет „Реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев, [населено място]“ в размер на 16 625,23 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 13.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото по смисъла на чл. 294 от ГПК да се съобрази с дадените в отменителното решение на ВКС указания по тълкуването и прилагането на закона?

2.Какви са задълженията на въззивния съд, на който е било върнато делото за ново разглеждане по смисъла на чл. 294 от ГПК, с оглед изпълнението на указанията на ВКС в отменителното решение?

3.След като въззивната инстанция е получила указания по смисъла на чл. 294 от ГПК да назначи нова съдебно-техническа експертиза, достатъчно ли е единствено самото назначаване на експертизата, с оглед надлежното изпълнение на указанията, или е необходимо заключението по същата да бъде преценено с оглед изискванията за пълнота, яснота, обективност и обоснованост, съобразно новата правна квалификация на иска?

По тези въпроси от 1 до 3 се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 50042/12.07.2023 г. по гр.д. № 1735/2022 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 48/04.02.2025 г. по гр.д. № 4513/2023 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 86/08.02.2024 г. по гр.д. № 1300/2023 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 69/22.06.2022 г. по т.д. № 878/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 119/29.04.2025 г. по т.д. № 2552/2022 г. на ВКС, I т.о.; определение № 50058/10.02.2023 г. по т.д. № 728/2022 г. на ВКС, II т.о.; решение № 60/25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. на ВКС, II т.о.;

4.Въззивната инстанция следва ли да даде указания относно релевантните факти, с оглед новата правна квалификация на иска, за да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора?

5.Какво е дължимото процесуално поведение на въззивната инстанция когато делото е върнато за ново разглеждане по смисъла на чл. 294, ал. 1 от ГПК в хипотезата на дадена нова правна квалификация на иска от ВКС?

6.Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните при иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и кои са елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, при наличие на които същият е основателен?

По тези въпроси се твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 759/11.03.2025 г. по т.д. № 1851/2024 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50051/19.04.2023 г. по гр.д. № 1156/2022 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51/25.03.2022 г. по гр.д. № 4170/2021 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 190 от 12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г. на ВКС, I т.о.; постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС; решение № 50025/20.03.2023 г. по гр.д. № 1811/2022 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 49/23.07.2019 г. по гр.д. № 2885/2018 г. на ВКС, II гр.о.; определение № 1337/19.03.2025 г. по гр.д. № 4685/2024 г. на ВКС, IV г.о.;

7.В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?

8.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о.; решение № 170/06.01.2021 г. по гр.д. № 169/2020 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 60025/30.07.2021 по дело №2796/2019 на ВКС, I т.о.; решение № 50027/28.02.2023 г. по гр.д. № 2353/2022 г. на ВКС, I гр.о.; определение № 50071/27.02.2023 г. по гр.д. № 3089/2022 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 343/11.06.2024 г. по гр.д. № 4890/2023 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 69/22.06.2022 г. по т.д. № 878/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 119/29.04.2025 г. по т.д. № 2552/2022 г. на ВКС, I т.о.;

9.Какво включва обезщетението при законовата хипотеза на чл. 59, ал. 1 във връзка с чл. 61 от ЗЗД в случаите когато са извършени СМР, които не се обхващат от предмета на сключен между страните договор за строително-монтажни работи?

10. Какво включва обезщетението, при законовата хипотеза на чл. 59, ал. 1 във връзка с чл. 61 от ЗЗД, в случаите когато са извършени СМР, които не се обхващат от предмета на сключен между страните договор за обществена поръчка, с предмет строително-монтажни работи?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 50058/10.02.2023 г. по т.д. № 728/2022 г. на ВКС, II т.о.; решение № 60/25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. на ВКС, II т.о.; определение № 50391/02.06.2023 г. по т.д. № 2065/2022 г. на ВКС, I т.о.

Освен мотивирането на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът сочи и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „СД Филев – Михайлова“ СД, [населено място] не е депозирал отговор в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

С решение № 50 002 от 26.09.2024 г. по т.д. 1644/22 г., по описа на ВКС, II ТО е отменил решение № 84 от 19.04.2022 г. по в.гр.д. 64/22 г. по описа на ОС- Смолян и е върнал делото за ново разглеждане. Прието е, че при възлагане на СМР, без сключен договор между страните, възложителят отговаря по правилата на неоснователно обогатяване за чужда сметка. Обогатяването е спестяване на разходи и включвала стойността на материалите и труда, както и на всички други разходи и ползи, включително печалба, които биха се дължали като възнаграждение на изпълнителя, ако бе сключен действителен договор. Обедняването е реалното намаление на имуществото на изпълнителя и включва стойността на материалите и труда, които са вложени за извършване на СМР и други обичайни разходи във връзка със СМР, вкл. ДДС, като се начислява, но без печалба за изпълнителя. Отговорността на собственика на имота е измежду по-малката сума. След отмяна делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.

При новото разглеждане на делото, за да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно установено, че между [община], като възложител, и СД „Филев, Хаджийски и Сие“ [населено място], като изпълнител, е бил сключен Договор № Д-507 от 11.09.2017 г., по реда на чл. 20, ал. 4, т. 1 от ЗОП, по силата на който възложителят е възложил на изпълнителя извършването на „Реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев“, [населено място] при уговорена цена от 30 694,90 лв. без ДДС или 36 833,88 лв. с ДДС. В хода на работата, след подадени жалби на граждани и фирми, собственици на имоти по предвиденото трасе, които имали притеснения от наводняване на имотите им, трасето на тръбата било променено по устно възлагане от [община], което наложило извършването на допълнителни СМР, с цел удължаване на водоотвеждащото съоръжение и заустването му в шахтата на болницата, като същото било удължено със 78,60 м и били изградени допълнително 4 ревизионни шахти. Това обстоятелство се установило както от заключението на СТЕ, така и от показанията на св. А. К., работила като инвеститорски контрол в [община] към момента на изграждането на съоръжението, така и от показанията на св. Л. Г. - бригадир на бригадата изпълнител на процесното съоръжение. Според св. К., възлагането на допълнителните СМР било извършено от кмета, без да е сключван договор по реда на ЗОП, като същият се е ангажирал да покрие разходите на по-късен етап, когато получи финансиране. Всички изпълнени строителни дейности, както уговорените с договора, така и допълнителните, били приети изцяло от общината, като първоначално уговорените с договора били заплатени в размер на 36 833,88 лв. с ДДС, а допълнителните, описани в отделен акт обр. 19-втора част - на стойност 21 588,24 лв., били останали незаплатени. Изрично св. К. твърдяла, че началникът на отдел „Устройство на територията,икономика и общинска собственост“- А. Гаджакова е разделила приемането на работата на две части, като първата била по проведената обществена поръчка, а втората по промененото трасе. Свидетелката е разписвала документи за плащане само на първата част, а за втората не е разписала, тъй като за нея не е имало проведена обществена поръчка и не е имало осигурено към онзи момент финансиране. За втората част от трасето било изготвена неофициална КСС, за да се знаело каква ще бъде стойността на тези допълнителни СМР. По време на извършване на СМР [община] не е отправяла забележки и не е спирала изграждането на съоръжението, включително и при извършването на допълнителните СМР. Неоснователно в тази връзка се твърдяло в жалбата, че [община] не е била запозната, че се извършвали допълнителни СМР. Нелогично било изпълнителят-ищцовото дружество по своя инициатива и без знанието на Общината да удължи трасето със 78,60 м, да вложи труд и материали, за които нямало уговорка да му бъде заплатено. Установено било, както от СТЕ, приета в първоинстанционното производство, така и от СТЕ, приета във въззивното производство, при извършения на 14.02.2025 г. оглед в присъствието на страните, така и от показанията на св. Г., че от изграждането си съоръжението работило по предназначение, канализацията обирала водата от проливните дъждове, дерето било добре заустено, нямало течове и оплаквания от граждани. Цялото съоръжение, включително и допълнително изградените 78,60 м. били приети фактически от Общината и работили по предназначение.

Установило се още, че след като Общината била собственик на съоръжението, тя се е обогатила със стойността на изграденото в повече (извън договора) за сметка на ищеца в размер на 18 287,75 лв. с ДДС, съгласно СТЕ, а ищецът пък е обеднял със стойността на допълнително вложените материали и труд в размер на 16 625,23 лв. с ДДС.

Съдът е приел, че по делото не е установено страните да са сключили допълнителен договор или анекс към сключения вече договор за обществена поръчка. След оставянето на исковата молба без движение ищецът е уточнил, че претендира заплащане на допълнителните СМР, конкретно посочени, за които общината е поела устен ангажимент за плащане, поради което неправилно първоинстанционният съд е приел, че исковата сума се претендирала на договорно основание, по договор за изработка и неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 286-288 от ТЗ, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 258 и сл. от ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният състав е съобразил трайната практика на ВКС, израз на която е в решение № 45/20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на II т.о., в която е посочено, че сезираният съд определя правната квалификация, като разглежда посочените от ищеца факти и заявения петитум. Въззивният съд дължал да определи вярно правната квалификация, като не обезсилва решението, а разреши спора по същество.

Въззивният състав е приел, че при определяне на правното основание на исковата претенция, първоинстанционният съд не е отчел, че правоотношенията, възникнали от процесния договор № Д-507/11.09.2017 г. попадат в обхвата на ЗОП и се регулират от повелителни правни норми, чието нарушение, включително относно формата на сключване на договора и неговото изменение извън възможностите, предоставени от чл. 116 от ЗОП, водило до нищожност на договора, за наличието на която съдът следял служебно. Поради това не са били преценени и квалифицирани фактическите основания на предявения иск, че се претендирало заплащане стойността на допълнителни СМР, изпълнени извън обхвата на договор № Д-507/11.09.2017 г., въз основа на устно възлагане от общината, която е била и собственик на изграденото съоръжение и съответно се е обогатила за сметка на ищеца, а последният е обеднял със стойността на вложените в допълнително извършените СМР труд и материали.

Въззивният състав е посочил още, че според трайната съдебна практика на ВКС (решение № 179 от 16.12.2016 г. по т.д. № 2235/2015 г. на I т.о.) при извършени СМР от изпълнител по възлагане от собственика на имота, но без сключен договор по предвидения в закона ред (по нищожен договор или респективно извън допустимия предмет на вече сключен договор), възложителят отговарял по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка. Обогатяването представлявало спестяване на разходи и включвало стойността на материалите и труда, както и на всички други разходи и ползи, включително печалба, които биха се дължали като възнаграждение на изпълнителя, ако би бил сключен действителен договор. Обедняването представлявало реалното намаление на имуществото на изпълнителя и включвало стойността на материалите и труда, които са били вложени за извършване на СМР и други обичайни разходи във връзка със СМР, вкл. ДДС, ако такъв следвало да се начислява, но без формиране на печалба за изпълнителя. Отговорността на собственика на имота, който е бил и възложител по нищожния договор (вкл. поради липса на форма), била в размер на по-малката сума между обогатяването и обедняването. Позовавайки се на решение № 117 от 28.10.2020 г. по т.д. № 1034/2019 г. на ВКС, II т.о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е посочил, че остойностяването на разходите за изпълнени СМР извън договорените по реда на ЗОП не следвало да се основава на заложените в договора цени.

По отношение на стойностите, с оглед заключението на вещото лице, въззивният съд е приел, че стойността на материалите и труда за извършените допълнителни СМР били в размер на 16 625,23 вкл. с ДДС, от които 6 510,83 с ДДС била стойността на материалите, а остатъкът бил стойността на вложения труд, с която сума ищецът е обеднял, а [община] неоснователно се е обогатила със сумата от 18 287,75 лв., поради което дължала на ищеца по малката между двете суми, а именно 16 625,23 лв., с която ищецът неоснователно е обеднял.

Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е доказал вида, количествата и стойностите на извършените допълнителни СМР. От показанията на св. К., която е била инвеститорски контрол по време на изграждане на съоръжението, се установило, че за допълнителните СМР е била изготвена неофициална КСС от началника на отдела А. Гаджакова, за да се знае каква ще бъде стойността на тези допълнителни СМР като Акт обр.19-втора част от 11.10.2017 г. Макар и неподписана от представител на общината, във втората част са били посочени извършените СМР по видове и количества, които са били установени и от вещото лице при огледа и замерванията, че са били действително извършени, трасето на тръбата е удължено със 78,60 м и същото е заустено в шахтата на болницата, като са изградени допълнително 4 ревизионни шахти. Въззивният състав е приел и че обстоятелството, че допълнителните СМР са били действително извършени, и са били признати от [община], се установило и от Актовете за установяване на СМР, подлежащи на закриване от 12,13,14,15,18 и 20.09.2017 г., които касаели изграждането на ревизионните шахти по допълнителното трасе, подписани били от инвеститорския контрол на общината, приети били като доказателство по делото и не били оспорени, поради което били още едно доказателство, че изработеното е било прието от възложителя и оплакванията в тази връзка във въззивната жалба са били неоснователни.

Поради това, вззивният състав е достигнал до извод, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, с която [община] е осъдена да заплати на СД „Филев - Михайлова“ СД [населено място], на основание чл.59 от ЗЗД, стойността на допълнително извършени СМР при изпълнение на възложена работа по Договор № Д-507/11.09.2017 г. с възлагане на „Реконструкция на съществуващо дере в кв. Изгрев, [населено място]“ за разликата над 16 625,23 лв. до 21 588,24 лв., като неправилно и вместо него, бъде отхвърлен предявеният иск в тази му част. В останалата част, с която предявеният иск е уважен за сумата от 16 625,23 лв., първоинстанционното решение е прието за правилно, поради което въззивният състав е потвърдил същото, като е приел, че искът е основателен до посочения размер, на основание чл. 59 от ЗЗД, поради наличието на извършени допълнителни работи.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С поставените правни въпроси от 1 – 3 касаторът е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Въпреки това, не е налице соченото допълнително основание. Въззивният съд се е съобразил с указанията на касационната инстанция и е определил правната квалификация на иска спрямо действителните твърдения на ищеца. Също така е взел предвид разясненията относно наличието на неоснователно обогатяване, в разглежданата и установена хипотеза, на извършени СМР извън предмета на сключен между страните по реда на ЗОП, договор за изработка. Подробно са обсъдени дейностите за СМР, наличието на обогатяване и обедняване. Липсва основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на поставените правни въпроси от 4 до 6 относно разпределение на доказателствената тежест в процеса, с оглед определената правна квалификация, също липсва отклонение от трайната практика на ВКС, посочена от касатора. Въззивният съд, с оглед задължението си, произтичащо от чл. 294 от ГПК подробно е разгледал твърденията на ищеца и соченото основание, определил е правната квалификация на иска и е дал възможност на страните да докажат фактите, за които носят доказателствена тежест, видно от постановеното по делото определение по насрочване на делото в открито съдебно заседание, след постановяване на решението от ВКС. Поради това липсва допълнителното основание, сочено от касатора и не следва да се допуска касационно обжалване по поставените правни въпроси.

По отношение на поставените правни въпроси 7 и 8, настоящият съдебен състав намира, че в случая, с оглед обстоятелствата, посочени в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че липсва обсъждане на заключението на вещото лице и на доводите срещу неговото приемане, поради това, че не са изпълнени задачите към същото. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, като е обсъдил всички данни по делото, включително изготвените при първоначалното разглеждане на делото справки от вещото лице, направил е собствен анализ на доказателствата, за да приеме, че стойността на вложените материали и труд са в посочения размер, с който ищецът-изпълнител се е обеднил. Подробно е обсъдено заключението на вещото лице, включително дадените обяснения, устно в открито съдебно заседание, относно установените на място като извършени СМР, извън сключения договор, наличието на положена армировка и доказателствата за това, изградените ревизионни шахти. Посочено е, че стойността на материалите е 6 510 лв., като стойността на труда е разликата между стойността от 16 625,23 лв. и материалите. Твърденията за точните стойности са свързани с обсъждане на доказателствата и са доводи относно необосноваността на съдебното решение, които не могат да бъдат обсъдени в производството по чл. 288 от ГПК. Според посоченото от въззивния съд вещото лице е приело, че пазарните и оферираните цени съвпадат и е определило като пазарна цена, тази посочена в заключението. Вещото лице, изготвило заключение при повторното разглеждане на делото, е дало сбор на труд и материали като обща стойност, основавайки се на свои проучвания и потвърждавайки, че изготвените справки, приложени към делото като приложения към заключението на вещото лице при първото разглеждане на делото пред въззивния съд, са действително пазарни цени. Въззивният съд обстойно е преценил всички доказателства и е обсъдил същите, за да направи изводите си за определяне стойността на обезщетението, определяйки, че стойността от 16 625,23 лв., включва стойността на материалите и труда, стойността от 18 287,75 лв. е с ДДС. Така е обусловен извода му за конкретното присъждане на сумите. Изрично следва да се подчертае, че в присъдената стойност е включен и разход за труд, който е определено, че се дължи.

Определено е реално извършената работа, след оглед на място и съпоставка на сключения договор с действително извършените СМР, като по този начин е определено, че е удължено трасето спрямо уговореното изработване извън договора.

Твърдението, че формираните цени включват и 10 % печалба не кореспондира с приетото от въззивния съд. Въззивният съд изрично е посочил, че стойността от 18 287,75 лв., по-голямата стойност между обогатяването и обедняването, включва и печалба. Всъщност в решението изрично е посочено, че стойността на вложените материали и труд, без печалба, е 16 625,23 лв., колкото е и присъдената сума.

Изразените съображения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК по поставените правни въпроси, е неоснователна. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС по приложение на чл. 12, чл. 236, ал.2 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, израз на която са Тълкувателно решение 1/2013 г. по тълк. д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, съгласно която въззивният съд е длъжен да разгледа всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба в рамките на оспорванията, въведени със същата и на основание чл. 269 от ГПК. Даден е отговор на доводите на общината, като подробно са разгледани всички предпоставки. Обсъдени са всички данни по делото, всички счетоводни справки и са направени обобщени изводи. Поради това липсва соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

По отношение на правните въпроси 9 и 10, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Съгласно решение № 179 от 16.12.2016 г. по т.д. 2235/15 г. по описа на ВКС, I ТО, както и посочените в него решения. В посочените решения на ВКС е направено разграничение между качеството на извършителя и качеството на лицето, което е договаряло, съответно собственика на имота. Прието е, че правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съгласно чл. 60-62 от ЗЗД се прилагат когато между собственика на имота и извършилия СМР не съществува договор. Правилата за неоснователно обогатяване се прилагат когато СМР са извършени в имота на възложителя по нищожен договор или извън предмета на сключен договор.

В случая, както бе посочено вече, въззивният съд е направил посочената разлика, направил е сравнение между сумите на обогатяване и обедняване, посочил е как е формирал същите и е присъдил по-малката между двете стойности в полза на лицето, извършило строително-монтажни работи. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва да се приеме, че при наличие на трайна практика на ВКС по посочените правни въпроси, не са налице предпоставките, предвидени в посочената норма.

Така мотивиран ВКС