Определение № 109 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3411/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. А. Д. от [населено място] и И. А. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 303 от 26.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 581/2019г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Конкретни оплаквания са направени за допуснати нарушения на чл.40 ЗЗД и чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД поради неотчитане на заключението на вещото лице за пазарната цена на имотите, предмет на прехвърлителни сделки. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 41 от 18.04.2019г., допълнено с решение № 44 от 19.04.2019г. и поправено с решение № 69 от 03.07.2019г., постановени по гр.д. № 523/2019г. на Районен съд – гр. Генерал Тошево, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Я. А. Д. и И. А. И. срещу Т. С. И., И. А. И. и М. А. И. искове по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, вр. с чл.40 ЗЗД, чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.76 ЗН за недействителност на актове на разпореждане с подробно описаните в решението недвижими имоти, извършени с нот.актове №№ 145/03.10.2014г., 146/03.10.2014г., 63/06.11.2014г. и 94/21.11.2016г., както и в частта, с която е отхвърлен искът им срещу същите ответници за делба на първи етаж от двуетажна двуфамилна жилищна сграда с площ от 176 кв.м, партерен етаж /мазе/, таван, гаражи и второстепенна постройка, построени въз основа на отстъпено право на строеж върху общинско дворно място, съставляващо УПИ *, кв. 69 по ПУП на гр. Генерал Тошево. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени исковете им срещу Т. С. И., И. А. И., М. А. И., А. А. К. и С. В. К. за делба на УПИ *, кв.19 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда и второстепенна постройка, и на нива с площ от 11,000 дка, имот № * в землището на [населено място]. По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство Я. А. Д. и И. А. И., както и ответниците И. А. И. и М. А. И. са деца на А. Т. И., починал на 26.08.2014г., а ответницата Т. С. И. е негова преживяла съпруга, с която наследодателят е бил в брак от 12.09.1981г. През 1982г. на наследодателя А. Т. И. и на лицето К. С. Т. е било отстъпено право на строеж за двуетажно двуфамилно жилище с гараж съгласно утвърден архитектурен проект. На 22.07.1983г. двамата са сключили договор за групов строеж, според който А. И. И. е следвало да получи в дял и своя изключителна собственост първия етаж на сградата и гаража, а К. С. Т. – втория жилищен етаж, като след построяването на сградата делба между двамата не е извършвана. С договор от 07.02.1983г. /нот.акт №106/1983г./ наследодателят е придобил от своите родители жилищния имот в [населено място], а по силата на наследяване и договор за доброволна делба от 06.11.1996г. земеделския имот в същото село. Двете ищци са упълномощили ответницата Т. С. И. да се разпореди-продаде, дари, замени или извърши всички действия на разпореждане с всички техни имоти, които притежават като наследници на А. И. И., включително процесните, при условия, каквито намери за добре без ограничения. На упълномощената са дадени права да договаря сама със себе си и да преупълномощава трети лица, а упълномощителките са декларирали, че са получили предварително определената от тях продажна цена за имотите. С договор от 03.10.2014г. /нот.акт № 197/2014г./ ищците са продали чрез пълномощника си Т. С. И. на Т. С. И. собствените си 2/10 ид.части от имота в [населено място] за сумата 2500 лв. (с данъчна оценка 2250,82 лв.); с договор от 06.11.2014г. /нот.акт № 34/2014г./ са ѝ продали собствените си 2/10 ид.части от застроения имот в [населено място] за сумата 600 лв. (с данъчна оценка 547,20 лв.), който имот впоследствие е продаден от ответниците Т. С. И., М. А. И. и И. А. И. на ответницата А. А. К. по време на брака ѝ с С. В. К. за сумата 3000 лв. (с данъчна оценка 2735,70 лв.), а с договор от 03.10.2014г. /нот.акт № 196/2014г./ Т. С. И., лично за себе си и като пълномощник на ищците, и М. А. И. са продали на ответника И. А. И. 4/5 ид.части от земеделския имот за сумата 1500 лв. (с данъчна оценка 1358,32 лв.). От заключението на вещото лице - техническа експертиза е установено, че пазарната цена на имота в [населено място] към 2014г. е била 49 226 лв., на земеделския имот в [населено място] – 24 420 лв., а на застроения имот в същото село – 8781 лв. Къщата в този имот е построена през 1957г., с полумасивна конструкция /кирпич/, и се нуждае от ремонт. Понастоящем имотът е необитаем. След като е констатирал, че районният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, въззивният съд е дал указания, в изпълнение на които ищците са посочили, че не са предявили искове, а са направили възражения за недействителност на посочените четири сделки, сключени от техния пълномощник. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо в частта, с която съдът е отхвърлил искове за недействителност на четирите сделки, като постановено по непредявени искове, както и в частта с която е отхвърлен иска за делба на имота в [населено място] по съображения, че по силата на учреденото право на строеж и сключения договор за групов строеж е възникнала съсобственост между страните по договора по отношение на цялата жилищна сграда и за да придобие всеки един от тях правото на собственост върху конкретен обект в сградата и се учреди етажна собственост, е необходимо да се извърши делба между тях, а договорът за групов строеж в частта, отнасяща се до разпределението на обектите между участващите в строежа, има значението на предварителен договор за делба. Посочено е, че не е допустима делбата на отделен етаж от сграда, когато тя е построена по силата на договор за групов строеж и с участието само на част от страните по този договор, както е в случая. По отношение на останалите два имота са изложени съображения, че посочената от вещото лице пазарна цена на целите имоти не е меродавна в разглеждания случай, тъй като липсва знак за равенство между пазарното оценяване на имот и на идеални части от него. Когато обект на продажбата е идеална част от имот, това е самостоятелен фактор, който влияе на пазарното му оценяване, тъй като е налице ограничено търсене и предлагане на пазара на идеални части от имоти, интерес от придобиване на които имат предимно останалите съсобственици с цел окрупняване на дялове или по сантиментални причини, и наличието на съсобственост драстично намалява пазарната им цена и на практика я свежда до данъчните им оценки. В заключение е посочено, че ищците не са доказали по несъмнен начин нееквивалентност, обуславяща накърняване на добрите нрави, респ. извършено увреждане на интересите им от пълномощника, поради което те са прехвърлили валидно придобитите по наследство от техния баща идеални части от имотите и понастоящем не притежават права върху тях. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл в при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по процесуалноправните въпроси: 1. „За правомощията на въззивната инстанция при разрешаването на спора по същество и задълженията ѝ да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, т.е. за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК” и 2. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, в т.ч. заключението на вещото лице”. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Поставените въпроси са решени в съответствие с посочената от касаторите многобройна практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, включително заключението на съдебно-техническата експертиза, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Освен това самите касатори не сочат конкретно кои доказателства /освен експертизата/ не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях. Във връзка с второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация Т. С. И., М. А. И. и И. А. И. сумата 600 лв., а на А. А. К. и С. В. К. сумата 300 лв., представляващи заплатени адвокатски възнаграждения за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.