Определение № 4330 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3950/2024 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по подадената от Областния управител на Софийска област – С. А., като пълномощник на държавата, касационна жалба против решението от 7.05.2024 год. по гр. д. № 783/2023 год. на Софийския окръжен съд. Същата е приподписана от директор на Дирекция „АКРРДС” Р. Т.-П., с юридическа правоспособност. С него, след отмяна на първоинстанционното решение от 12.07.2023 год. по гр. д. № 2129/2022 год. на Ботевградския районен съд, е признато за установено по отношение на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че ищците Г. И. Г., М. В. Г., В. И. Г. и В. Д. Г. са собственици по давност на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], находящ се във в. з. „З.”, [населено място], с площ 753 кв. м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване - за вилна сграда. С решението на въззивния съд държавата е осъдена да заплати направените от ищците съдебни разноски в размер на 3 085 лв. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон по отношение на поддържания от ищците придобивен способ, като не е изяснен началния момент на придобивната давност; съществени нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в необсъждане на представените по делото доказателства, в частност договора от 1989 год. за отстъпено право на строеж върху държавна земя, като изводът за погасяване на това право е неправилен, като направен в нарушение на закона и цитираната задължителна практика на ВКС. Изложени са съображения и относно забраната за придобиване по давност на имот, частна държавна собственост, в сочения от ищците период, и в контекста на отстъпеното върху него в полза на ищците право на строеж. В представеното изложение към жалбата касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. От ответниците по касация, ищци в производството, чрез пълномощника им адв. Г. Д., е постъпил отговор на касационната жалба, в който оспорват наличието на релевантни правни въпроси. Поддържат, че са налице доводи срещу изводите на въззивния съд, които по своята същност представляват касационни основания за отмяна на решението и не са в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид, че касационната жалба е процесуално допустима - постъпила е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, разгледа доводите на страните относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението и намира следното: Процесният имот е бил актуван като държавен с АДС от 1988 год., с посочено основание - отреждане по регулационния план на к. „З.” от 1987 год. и на основание РМС № 404/1968 год., т. 5, за бивш собственик в акта е посочено АПК. В същия е отразено и отстъпване на право на строеж върху него в полза на Г. и В. Г. с договор от 1989 год. Въззивният съд приел, че отбелязването в акта на бивш собственик няма доказателствена стойност, но дори и да е вярно, то води единствено до извод, че имотът е принадлежал не на държавата, а на трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включване на имота в тази селскостопанска организация. Съдът приел и, че липсва годен фактически придобивен способ, а само правна норма, послужила като основание за актуването. Съдът е кредитирал събраните свидетелски показания относно фактическата власт върху имота, упражнявана от ищците, а преди това – от родителите им, от преди 1984 год. до настоящия момент. Липсвал и спор за собствеността му, както и че имотът никога не е бил включван в ТКЗС или друга кооперативна организация. От представения договор за отстъпено право на строеж от 1989 год., съдът извел извод за осъществяваната след 1989 год. от ищците фактическа власт върху имота, както и че същата е на правно основание този договор, което изключва субективния елемент на владението, но до изтичането на петгодишния срок по чл. 67 ЗС, с който нереализираното право на строеж се погасява. Така, от 9.03.94 год. счита за приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е оборена, и с изтичането на 10 годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС ищците са придобили собствеността. Същият извод приел да е приложим и в хипотезата, при която имотът е държавна собственост, в контекста на изменението на чл. 86 ЗС /ДВ бр. 33/96 год./, като възможността да се придобие по давност съществува от 1.06.96 год. Въззивният съд е проследил последващото въвеждане на мораториума с пар. 1 ЗД ЗС /ДВ бр. 46/2006 год./, неколкократното му продължаване и решението на КС на РБ № 3 от 24.02.2022 год. по конст. д. № 16/2021 год. за обявяването на противоконституционността на пар. 1, ал. 1ЗД ЗС и на пар. 2 ЗР на ЗИЗС. В заключение приел, че на 1.01.2018 год. е изтекъл необходимия давностен срок в полза на ищците, а в краен случай – с обнародване на решението на КС по горното дело – 4.03.2022 год. Въззивният съд приел още, че горният извод за придобиване по давност на имота от ищците не се опровергава от представените по делото молби по повод предприетото изземване на имота от държавата, с които В. И., като пълномощник на синовете си, е поискала определяне на друга дата за предаване на имота, респ. за отдаването му под наем. Съображенията на съда са, че те изхождат само от двама от ищците, но не и от съпругите им, както и че не представляват отказ от изтекла придобивна давност. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което се обосновава от необходимостта да се провери направеният от въззивния съд извод за придобиване правото на собственост по давностно владение от ищците дали не противоречи на събраните по делото доказателства за статута на имота в контекста на посоченото в АДС основание за актуване на имота като държавен, неопровергано от други доказателства /не е допусната техническа експертиза по този въпрос/, и с оглед доказателствената стойност на акта за държавна собственост. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.