Определение № 50032 от 27.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2474/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

А. С. Й. обжалва решение № 260207 от 28.07.2021 г. по в.т.д. № 385/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 78 от 12.02.2020 г. по т.д. № 147/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против Гаранционен фонд иск, за разликата над сумата от 25 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените по вина на водача на лек автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“ с рег. № NV52VSE, рама № JSAFTL52V00159893, собственост на K. M., управляван от Д. Я. Г., за който автомобил няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, неимуществени вреди – болки и страдания, от причинените му увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 21.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.10.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен от него иск по чл. 557, ал.1, т.2, б. «а» от КЗ срещу Гаранционен фонд /в сила от 01.01.2016 г./ и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти, обществено-икономическата обстановка в страната и съдебната практика по сходни случаи? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. 1664/2019 г. на ВКС; решение 53/24.07.2020 г. по т.д. 881/2019 г. на ВКС; решение № 6 от 07.02.2020 г. по т.д. № 509/2019 г. на ВКС; решение № 267/21.04.2020 г. по гр.д.№4587/2018 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 107/16.11.2020 г. по т.д. № 2448/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение №42/21.05.2021 г. по дело № 494/2020 г. на ВКС, II т.о.; решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о.?

2.Следва ли при определяне на дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът да съобразява и лимитите на застрахователно покритие? – противоречие с: решение № 28 от 9.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 66 от 29.05.2017 г. по т.д. № 1464/2016 г. на ВКС, II т.о.; решение № 72 от 21.05.2019 г. по т.д. № 2252/2017 г. на ВКС, II т.о.?

3.Длъжен ли е въззивният съд в постановеното от него решение при определяне на справедливия размер при търпени неимуществени вреди, да обсъди в съвкупност и вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? – противоречие с: решение № 103 от 09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 11.07.2017 г. по т.д. № 3074/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение№ 184 от 21.02.2020 г. по т.д. № 3134/2018 г. на ВКС; решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 271/30.01.2018 г. по дело № 341/2017 г. на ВКС; решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/12 г.; решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г. на ВКС; решение № 28 от 02.02.2018 г. по к. гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС; решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407 / 2015 г.; решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 15/26.02.2019 г. по т.д. № 1277/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС; решение № 93/27.11.2020 г. по дело № 2013/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 134/19.11.2015 г. по т.д. № 3495/2014 г. н ВКС, II т.о.?

4.Какви са критериите, oт които следва да се води съдът за кредитиране на свидетелски показания, задължен ли е той при постановяване на решението си да даде оценка на тяхната достоверност, надеждност и на кореспонденцията помежду им, както и дължи ли съдът да ги прецени не само по отношение на собственото им съдържание, а и във връзка с другите обективни обстоятелства по делото? - противоречие с: решение 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV гр. о.; решение 29/14.05.2016 г. по т.д. № 94/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, I гр.о., ГК и др.?

5.Длъжен ли е съдът да кредитира напълно съдебната експертиза, какви са критериите за това, когато е налице противоречие между писменото заключение на вещо лице по допусната експертиза и неговите обяснения, дадени в открито съдебно заседание и следва ли съдът при преценката си да се ръководи от останалите материали по делото? – противоречие с: решение №28/13.04.2021 г. по дело № 248/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр.д. № 5932/2015 г. на ВКС, II гр.о; решение № 24 от 23.04.2020 г. по т.д. № 437/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 77/22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 267/04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, I гр.о.?

6.Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила, не е бил изслушан от първоинстанционния съд, а при преценката си е установил, че разпитаните вече такива не са установили твърдените болки и страдания в пълен обем? – противоречие с т. 7 от ППВС № 6/1968 г. на Пленума на ВС; решение № 165/18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; т. 6 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС?

7.Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не назначи служебно съдебна експертиза, а заключението по нея ще има значение за решаващата воля на съда? – противоречие с: тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК; т.10 от тълкувателно решение № 1/01.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 422/22.12.2015 г. по гр.д. № 2407/2015 г.?

Гаранционен фонд, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Д. Я. Г. – трето лице помагач по делото, не е заявил становище по подадената касационна жалба.

Гаранционен фонд, [населено място] обжалва същото въззивно решение № 260207 от 28.07.2021 г. по в.т.д. № 385/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 78 от 12.02.2020 г. по т.д. № 147/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. С. Й. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените по вина на водача на лек автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“ с рег. № NV52VSE, рама № JSAFTL52V00159893, собственост на K. M., управляван от Д. Я. Г., за който автомобил няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, неимуществени вреди – болки и страдания, от причинените му увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 21.05.2018 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че решението е постановено в нарушение на чл. 51 и 52 от ЗЗД и практиката по приложението им. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.До какъв порок на въззивния съдебен акт води произнасянето по непредявен иск? Длъжен ли е въззивният съд да разгледа иска на предявеното основание - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска? По процесуалноправния въпрос за възможността въззивният съд да се произнесе по правни и фактически основания, каквито не са наведени от ищеца в исковата молба? – противоречие с: решение № 77/08.03.2011 г. на по гр.д. № 127/2010 г. ВКС, ГК, IV гр.о.;

2.По въпроса как се определя правната квалификация на предявения иск и за правомощията на въззивния съд, когато първоинстанционният съд изобщо не е дал правна квалификация или е дал неправилна правна квалификация на спорното материално право при наведено изрично оплакване във въззивната жалба по този въпрос? - решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр. дело № 138/2009 г. на ВКС, III гр.о.;

3.Какви са правомощията на въззивния съд при наведено изрично оплакване във въззивната жалба за нарушение на чл. чл.146, ал.1, т.5 ГПК от първата инстанция относно това как се разпределя доказателствената тежест? - противоречие с решение № 203 от 09.03.2017 г. по т.д. № 3537/2015 г. на ВКС, I т.о.;

4.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички искания, доводи, оплаквания и възражения на страните и длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви? Следва ли фактическите и правни изводи на въззивния съд да намерят отражение в мотивите към решението съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК? До какъв порок на въззивния съдебен акт води неизпълнение задължението въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, в т.ч. относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК? - противоречие с решение № 190 от 7.02.2018 г. по гр.д. № 180/2017 г. на ВКС, IV гр.о.;

5.По въпроса за доказателствената сила на констативния протокол за ПТП? - противоречие с решение № 76 от 10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т. о.;

6.По въпроса подлежат ли на пълно и главно доказване останалите елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.45 ЗЗД, освен задължителните за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК? – противоречие с решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.

7.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на доводите на Гаранционен фонд за наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени свидетелските показания според действителното им значение и във връзка с другите доказателства по делото? – противоречие с: постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС; решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV гр.о.?

8.По въпроса как следва да се ценят противоречиви свидетелски показания от въззивния съд? – противоречие с: решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, II гр. о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II гр. о.

9. По въпроса следва ли въззивният съд да приложи общите и специфични за конкретния случай критерии при определяне на обезщетението? Следва ли въззивният съд да посочи как точно приложението на всеки един от общите и специфични критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетението? - противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 130/09.07.2013 г. по т.д.№ 669/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о.

10.По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях факти и обстоятелства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? - противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. 1826/2016 г. на ВКС, I т.о.

11.По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и данни по делото при постановяване на съдебния си акт? По въпроса как се формира вътрешното убеждение на съда? - противоречие с решение № 103 от 09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019г. на ВКС, II т.о.; решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; тълкувателно решение № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК на ВКС - т.12.

12.По въпроса какви са задълженията на въззивния съд когато по делото има разноречиви доказателства и длъжен ли е въззивният съд следва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля другите? - противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г.

13.По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост? - противоречие с решение № 117 от 28.10.2020 г. по т.д. № 1034/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 77 от 22.06.2020 г. по т.д. № 684/2019 г. на ВКС, II т.о.;

14.По въпроса за приложението на чл.51 ЗЗД и задълженията на въззивния съд да прецени степента, в която пострадалият обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат? Следва ли определеното обезщетение да бъде намалено съответно на приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат? - противоречие с постановление № 17 от 18.11.1963 г., Пленум на ВС; постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС; решение № 19 от 20.07.2018 г. по т.д. № 1748/2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.

А. С. Й. оспорва касационната жалба, подадена от Гаранционен фонд. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Д. Я. Г. – трето лице помагач по делото, е подал становище, с което поддържа подадената касационна жалба.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени са в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че определената от първоинстанционния съд правна квалификация е вярна и предявените искове са иск с правно основание чл. 557, ал. 2 б. а от КЗ и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД, предявени при условията на обективно съединяване на искове.

Прието е, че са били налице предпоставки за определяне отговорността на Гаранционния фонд. Гаранционният фонд не бил възразил в срока за отговор на исковата молба, че не отговаря на основание чл. 557, ал. 2, б. б от КЗ. В исковата молба ищецът бил изложил обстоятелства, че автомобилът, с който е извършено посоченото пътно-транспортно произшествие бил с чуждестранна регистрация, собственост на гражданин на Обединеното кралство Великобритания, но бил управляван от Д. Я. Г.. Прието е, че съгласно изложените факти в исковата молба, Гаранционният фонд изплаща обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на територията на Република България, на територията на друга държава-членка или на територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите, е страна по Многостранно споразумение, от МПС, което обаичайно се намирало на територията на Република България и за което нямало сключена задължителна застраховка Гражданска отговорност. Съдът е преценил, че е налице хипотезата на разпоредбата на чл. 482, ал. 2 от КЗ. Съобразно тази разпоредба за целите на предявяване на претенцията пред Гаранционния фонд или Националното застрахователно бюро, в случаите, в които МПС-то нямало регистрационен номер, както и когато има такъв, който не съответства или вече не съответства на това МПС и настъпи ПТП с негово участие, територията, на която обичайно се намира МПС – това било територията на държавата където било настъпило ПТП. Лекият автомобил бил с чуждестранната регистрация, която не съотвествал на регистрацията на процесния лек автомобил, тъй като същият бил приет от държателя, по вина, на който било причинено ПТП най-късно на 14.08.2017 г. до 13.08.3018 г. Въззивният съд е приел, че при регистрация на лекия автомобил с обичайно местопребиваване във Великобритания нямало логика да се сключи договор с български застраховател. Прието е, че е бил налице сключен застрахователен договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за същия автомобил, но този договор бил прекратен, като основанието за това било неплащане на втората застрахователна премия с падеж 13.11.017 г. Безспорно установено било и това било отразено в констативния протокол за установяване на ПТП, че процесният лек авотмобил бил с английски регистрационен номер или автомобилът нямал регистрация в България и към 21.5.2018 г., т.е. към датата на процесното ПТП, нямал и сключена валидна застраховка. Автомобилът бил застрахован за периода от 14.08.2017 г. до 13.08.2018 г. Застрахователният договор бил подписан при условията на разсрочено пащане, като застрахованият не бил изплатил втората дължима вноска, поради което и действието на договора било прекратено едностранно от изправната страна – застраховател, с известие за прекратяване. Процесният автомобил бил приет от приобретателя – деликвент, най-късно на 14.08.2017 г. – това бил първият ден от периода на застраховката, при което положение, процесното ПТП било настъпило много по-късно от предвидения в закона 30 дневен срок от приемането му - чак на следващата 2018 г.

Въззивният съд приел, с оглед установеното в решение № 70 от 02.04.2019 г. по нахд 204/19 г., че водачът на процесното МПС Д. Я. Г. бил признат за виновен, в това, че на 21.05.2018 г. в [населено място], Община – К., при управление на лекия автомобил марка Сузуки, модел Витара с английски регистрационен номер, е нарушил правилата за движение по пътищата, като по непредпаздливост е причинил средна телесна повреда на ищеца А. С. Й., а именно – трайно затрудняване на движението на десния долен крайник, изразяващо се в закрито счупване на долния край на бедрената кост.

Въззивният съд приел, че процесното пътно-транспортно произшествие било настъпило на равен и прав участък от пътя при движение в тъмната част на денонощието, при намалена видимост и автомобилът бил се движил с включени автомобилни фарове. Установено било, че лекият автомобил „Сузуки гранд витара“ се е движел със скорост от около 40 км/ч, която била разрешена в населеното място. С оглед конкретните пътни условия било прието, че автомобилът следвало да се управлява с по-ниска скорост. Вещото лице било посочило, че при движение със скорост, по – малко от 24 км/ч, водачът на лекия автомобил би имал възможност да избегне удара чрез безопасно аварийно спиране. Имало било възможност водачът да избегне удара, ако не би допуснал отклонение на автомобила в дясно. Особеността на случая била, че на място нямало нито тротоар, нито бордюр, а върху това място роднините на ищеца били направили постройка. Рязкото движение на автомобила на дясно било закъсняла реакция на водача, за да избегне удара, но това не станало. Автомобилът не се е ударил в стълба, а в постройката, като пострадалият е получил травматично увреждане от срутилата се постройка. Въпросът бил в това, че водачът не бил следил пътя и при включени къси светлини би имал техническата възможност да забележи пешеходеца от поне 60-70 м. Дори пострадалият да не се е намирал до стената на постройката, а се движел по уличното платно от това разстояние бил имал възможност да забележи пешеходеца. Ако е бил направил това, е щяло да се задейства незабавно спирачната система и ударът е щял да бъде избегнат. Водачът бил закъснял с реакцията си, което означавало, че просто не е наблюдавал пътя. Пострадалият не се е появил внезапно на платното, т.е. на селската уличка, той се намирал там и водачът е бил този, който е трябвало да пази уязвимия пешеходец.

По отношение определяне конкретния размер на обезщетението въззивният съд, с оглед установените факти – начинът на настъпване на увреждането, конкретното увреждане – счупване на долната част на дясната бедрена кост, довело до трайно затрудняване движенията на десния долен крайник, продължиелността на оздравителния процес – 3 месеца, без усложнения, както и пълното оздравяване на ищеца, ходещ без помощни средства и без да има артрозни изменения, както и болки от тези изменения и отчитайки младата възраст на пострадалия - 25 години към момента на увреждането, е определил, че искът е основателен за сумата от 25 000 лв.

Въззивният съд не е уважил направеното възражение за съпричиняване.

Нямало доказателства, че пешеходецът се е движел по платното, по-скоро той е бил статичен и се намирал до оградата пред къщата на свой братовчед от [населено място]. Нямало осъществено пресичане или друго действие, което да е в причинна връзка с претърпяното увреждане.

Допускането на касационното обжалване се извършва при предвидените в чл. 280 от ГПК предпоставки.

Служебно съдът проверява само основанията, предвидени в чл. 280, ал.2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. Извън тези основания касаторът следва да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване. При извършената службена проверка, не се установиха данни, от които може да се направи заключение, че е вероятно съдебното решение да е нищожно или недопустимо.

По отношение на въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, от А. С. Й..

По отношение на формулираните правни въпроси 1 и 2 настоящият съдебен състав намира, че правният въпрос относно обективните критерии и обстоятелства, които следва да вземе предвид съда при определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд чрез определяне на конкретния размер на присъденото обезщетение и приемане за неоснователно вземането над посочения размер. Разрешението, дадено от въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г., т. II, както и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 207 от 03.09.2013 г. по т.д. 207/11 г, ВКС, II ТО, решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., ТК, ІІ ТО, както и множество други, съгласно която съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като взема предвид конкретно съществуващи факти и обстоятелства, от значение за определяне на конкретните негативни емоционални преживявания на пострадалото лице, за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението. Ще следва да се допуска касационно обжалване по посочените правни въпроси и преценка съответствието им с трайната практика на ВКС, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

В настоящия случай, даденото разрешение от въззивния съд е в отклонение от разрешението на посочения правен въпрос, поради което касататорът А. С. Й. е обосновал приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на останалите посочени правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. С. Й., настоящият съдебен състав намира, че третият правен въпрос е свързан с основанието, на което е допуснато касационно обжалване. Останалите правни въпроси са свързани с правилността на съдебното решение.

Поради това тези правни въпроси, посочени от касатора, обосновават общо основание за допускане касационно обжалване.

Останалите правни въпроси, посочени от касатора от 4 – 6 включително, не са обуславящи изхода на спора. По отношение на 7 процесуален въпрос, същият представлява въпрос, свързан с правилността на въззивното съдебно решение.

По отношение на поставените правни въпроси в изложението, формулирано по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, на Гаранционния фонд.

Поради изложените оплаквания от Гаранционния фонд относно неправилното възприемане на твърдените факти и недопустимо произнасяне от въззивния съд, настоящият съдебен състав следва изрично да отбележи, че в исковата молба са изложени факти и обстоятелства за извършено пътно-транспортно произшествие на територията на страната от лек автомобил, за който няма данни към момента на произшествието да има сключен задължителен договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност“. Въззивният съд правилно е възприел фактите и отправеното искане и не е налице основание да се приеме, че дадената от въззивния съд защита не съответства на соченото от ищеца основание. Поради това не може да се приеме, че е налице недопустимост на иска.

По отношение релевираното основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че решението не е очевидно неправилно, тъй като не може от самия акт да се установи грубо нарушение на материалния закон, приложението му в обратен смисъл или приложение на несъществуваща правна норма, не се установява нарушение на правилата на формалната логика или противоречие в мотивите, както и не могат да се установят допуснати съществени процесуални нарушения.

По отношение на първия поставен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК, следва да се посочи, че изрично в задължителната съдебна практика, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че в съответствие с чл. 6 от ГПК съдът е длъжен да разгледа всички обстоятелства, на които се основава иска и спрямо тях да определи правната квалификация на спорното право. Когато съдът е разгледал точно фактите, посочени от ищеца, то не е налице отклонение от търсената от ищеца защита, поради това и не е налице недопустимо произнасяне. В случай, че са разгледани точно фактите, но не е приложена вярно, правната норма, която ги регулира, то тогава е налице нарушение на закона, което може да е основание за неправилност на съдебното решение. В настоящия случай съдът е разгледал съответно на търсената защита фактите, посочени в исковата молба. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г., правният въпрос не може да бъде свързан с правилността на съдебното решение. В случая, въпросът за вярната правна квалификация не е обуславящ изхода на спора и не може да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване.

Формулираният втори правен въпрос, също не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е квалифицирал спорното право и е разрешил спора. Поставеният правен въпрос не е значим за изхода на спора. Съдебното решение, на което се позовава касаторът предхожда постановеното тълкувателно решение.

Поставеният трети правен въпрос, също не е обуславящ изхода на спора и не представлява основание за допускане касационно обжалване. При така очертания спор пред въззивния съд, не може да се приеме, че формулираният правен въпрос е обуславящ, доколкото, не е нарушено правото на страната да събере исканите от нея доказателства. Смисълът на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, както и на чл. 266, ал. 1, т. 1 от ГПК е да се осигури правото на страната да ангажира изискуемите доказателства. В случая, делото е изяснено от фактическа страна и поставеният правен въпрос не е обуславящ. По отношение на четвъртия въпрос, следва да се посочи, че във всяко производство този въпрос е релевантен, но с оглед изложените твърдения от Гаранционния фонд и оплакванията, поддържани от него, не може да се приеме, че с посочения правен въпрос се формулира общо основание за допускане на касационно обжалване.

Формулираният пети правен въпрос, също не е обуславящ изхода на спора. Противоправността на деянието е призната с влязло в сила решение по нахд 204/19 г. по описа на РС – Карлово, следователно поставеният правен въпрос не е обусловил изхода на спора и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на формулирания шести правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен в отклонение от трайната практика на ВКС, включително соченото от касатора разрешение. Въззивният съд е определил всички елементи на фактическия състав след анализ на доказателствата по делото, а не изключително въз основа на решението, постановено по административно-наказателно дело, за да се приеме, че е обосновано наличие на общото основание с формулирания правен въпрос. Въззивният съд не е изхождал само от решението по административното дело за налагане на административно наказание с освобождаване от наказателна отговрност, а е събрал и обсъдил и други доказателства, които са относими и значими към определяне на отговорността на деликвента, за когото Гаранционният фонд отговаря.

По отношение на поставените седми и осми въпроси, настоящият съдебен състав намира, че те представляват теза на касатора, която е свързана с оплакването за неправилност на съдебното решение и не представляват основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният девети правен въпрос е включен в предмета на спора и е разрешен от въззивния съд, но това не е сторено в отклонение от трайната практика на ВКС. Настоящият съдебен състав констатира, че в частта, в която касаторът е обжалвал въззивното съдебно решение, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди, като не се е отклонил от задължителното тълкуване, съобразно ППВС 4/68 г., както и трайната практика на ВКС, израз на която са множество решения, съгласно които определянето на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, се извършва като се съобразят обективните факти и обстоятелства, при причиняване на телесното увреждане. Взети са предвид начина на настъпване на увреждането, характера на увреждането – счупване на бедрена кост, времето на силни болки, преживените общо болки и страдания, общото време, в което е станало възстановяването, общо неудобствата, които е претърпял, притесненията от необходимата чужда помощ. Поставеният въпрос от касатора А. В., както е посочено по-горе, засяга определянето на обезщетението съобразно всички релевантни критерии.

По отношение на поставените десети, единадесети, дванадесети и тринадесети правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че така формулираните правни въпроси са винаги релевантни, но в конкретния случай в мотивите на въззивното решение липсва отклонение от задължителната и трайната практика на Върховния касационен съд.

По отношение на четиринадесетия въпрос в изложението, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос относно определяне наличието на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е включен в предмета на делото, чрез направеното възражение, но даденото от въззивния съд разрешение, е в съответствие със задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил конкретните доказателства, взел е предвид механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие и е преценил, че липсва основание да се приеме наличие на съпричиняване. Поставеният правен въпрос, не е разрешен в отклонение от задължителната и трайна практика на ВС и ВКС. Съгласно посоченото ППВС 17/63 г. съдът взема предвид всички обективно осъществени факти, за да определи дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредата. В случая, при анализ на доказателствата, съдът е достигнал до извод, че липсва съпричиняване и този извод не може да бъде преценяван в производството по чл. 288 от ГПК.

Касаторът А. С. Й. е освободен от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал.1, т. 4 от ГПК, предвид влязлото в сила решение за освобождаване на деликвента от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и не дължи внасяне на държавна такса по касационната жалба.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България