Определение № 4047 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3215/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 9798/20.06.2025 г. на А. И. И., [населено място], чрез адвокат А. А., срещу въззивно решение № 247/09.05.2025 г. по в. гр. д. № 280/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпроса: непредставянето на писмен отговор по реда чл. 131 ГПК, липсата на становище и правни доводи в производството по предявен иск с пр. основание чл. 124 ГПК, както и неангажирането на каквито и да е доказателства по делото води ли до извода, че ответникът по делото не оспорва и се съгласява с изложените в исковата молба обстоятелства и не възразява срещу тях, вкл. това процесуално поведение има ли за последица признаване на исковата претенция. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – М. Л. И., не взема становище. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 992 от 21.12.2024 г. по гр. д. № 135/2023 г. на Районен съд – Благоевград в частта, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. И. И. против М. Л. И. иск за установяване по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по давностно владение на 1/3 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се на първи етаж в сграда с идентификатор ****, разположена в поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 88 кв.м., с адрес: [населено място],[жк], вх. А, ет. 1, ап. 1, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. Въззивният съд е приел, че първоначалната ищца А. И. е сестра на главно встъпилите лица К. И. и Д. И.. Родители на А. И., К. И. и Д. И. са починалият на 30.09.2015 г. И. И. и ответницата М. И.. И. и М. са имали граждански брак, като освен страните по делото, техни деца са К. И., разпитана като свидетел, и С. И. – трето неучастващо по делото лице. Разпитани са свидетелите В. К., В. К., Е. Г., К. И., Д. Н. и В. И., от чиито показания съдът е установил, че ответницата М. И. и И. И. са били съпрузи, като от брака им са били родени пет деца, сред които са и първоначалната ищца А. И. и главно встъпилите лица Д. И. и К. И.. Съпрузите М. и И. И. от средата на 80-те години на 20-ти век живели в процесното жилище в [населено място], което е било техен дом. Д. и К. И. са били изоставени от родителите си, като до пълнолетието си са живеели в социален дом в [населено място]. След този момент те са се преместили да живеят в [населено място], като са идвали понякога на посещения в дома на родителите им в [населено място]. В процесното жилище освен родителите М. и И. И. са живеели до пълнолетие и дъщерите им А. И. и свидетелката К. И.. След като сестрите А. и К. са навършили пълнолетие, същите преимуществено са живеели в чужбина. Установено е, че двете са гостували на родителите си в процесния апартамент. След смъртта на И. в процесното жилище е останала да живее единствено ответницата М. И. до м. септември, 2023 г., когато е заминала да живее в Гърция при дъщеря си К. И.. Съдът е посочил, че през последните две-три години с позволението на майка им, К. и Д. И. са извършили ремонт на жилището, което е установено от множество писмени документи, вкл. извлечение от онлайн кореспонденция между К. И. и А. И.. За ответницата М. И. е представено и решение на ТЕЛК от 19.08.2008 г., според което тя страда от дисоциално личностово разстройство, с лека умствена изостаналост. И. е живяла през целия си брачен живот със съпруга си И. И. в процесното жилище, като след неговата смърт през 2015 г. е продължила да обитава апартамента до м.септември, 2023 г. Констатирано е, че с нотариален акт от 30.09.2022 г. М. И. е призната за едноличен собственик на спорния недвижим имот на основание придобивна давност. Съдът е приел, че ответницата е упражнявала фактическа власт спрямо процесния апартамент с намерение за своене както преди смъртта на И. И., така и след нея. Тя е допускала дъщеря си А. и синовете си Д. и К. да ползват имота, което по същество представлява осъществени от тях търпими действия. Посочено е, че А. и К. И. са допускани от майка си М. И. да отсядат и да ползват апартамента й, но това обстоятелство не води до извод, че ищцата е упражнявала владение върху сочената от нея 1/3 ид. ч. от жилището. В заключение въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск за собственост от А. И. срещу майка й М. И. за 1/3 ид.ч. от процесния апартамент е неоснователен, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите, изложени в първоинстанционното решение. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По поставените от касатора въпроси има трайно установена съдебна практика на ВКС, в която се приема, че неподаването на отговор на исковата молба не означава, че искът е основателен и не освобождава съда от задължението му да обсъди и прецени събраните доказателства, като не е установена законова презумпция, че неподаването на отговор в срока по чл.131 ГПК прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл са решение № 67/06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г., І т. о., решение № 27/16.04.2014 г. по т.д. № 1893/2013 г., ІІ т.о. и др. В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е направил самостоятелен извод по съществото на спора за недоказаност от страна на ищцата, чиято е доказателствената тежест в процеса, на елементите от фактическия състав на твърдяната от нея придобивна давност. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Касаторът сочи основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с доводи за необоснованост на съдебния акт с оглед събраните гласни доказателства. Изложеното от него представлява касационни оплаквания по смисъла на чл.281 ГПК и не може да предпостави допускане на касационно обжалване при селекцията на касационната жалба в производството по чл.288 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.