Определение № 624 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1754/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 200/ 02.12.2019 г. по гр.д. № 247/ 2019 г., с което Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 328/ 15.03.2019 г. по гр.д. № 1709/ 2018 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлил иска на С. С. А. срещу С. Е. Д. с правна квалификация чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 27 500 лв. – компенсаторна неустойка по чл. 7, б. „г“ от договора от 28.03.2017 г. в обезщетение на вредите от развалянето му. Решението се обжалва от С. С. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси (материално-правен и два процесуално-правни): 1. Нищожна ли е неустойката, обвързана с възнаграждение по договор за услуга, ако размерът й не е определен, а определяем? 2. Допустимо ли е въззивният съд да разгледа възражение за нищожност на вземането по иска, когато ответникът го е направил след срока за писмен отговор на исковата молба? 3. Длъжен ли е въззивния съд да разгледа и формира мотиви по всички доводи и възражения на страните? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд, включително тълкувателни. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и допуснато съществено процесуално нарушение (на чл. 131, вр. чл. 147 ГПК). Претендира разноските по делото. Ответникът С. Е. Д., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски и пред настоящата инстанция. В обжалваното решение е прието, че: 1) с договор от 28.03.2017 г. ответникът С. Д. възлага на ищеца С. А. да я представлява пред Гаранционния фонд (ГФ), като извърши необходимите фактически и правни действия за изплащане на обезщетение за вредите от смъртта на сина на ответника поради пътно транспортно произшествие срещу възнаграждение 25 % от обезщетението, което ГФ дължи и 2) поради непредоставената му информация за банкова сметка, по която ГФ е следвало да изплати обезщетението, което е било определено и потвърдено от доверителя в размера от 110 000 лв., ищецът е развалил договора. Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването в жалбата от ищеца за допуснато от първата инстанция съществено процесуално нарушение на чл. 9 ГПК. Въззивният съд е приел, че е без значение за изхода на спора, тъй като: 1) разпитаните свидетели са били допуснати за доказване на материално-правните предпоставки по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, които ответникът е отрекъл в писмения отговор на исковата молба; 2) първостепенният съд ги е намерил за доказани, приемайки за успешно проведено прякото, а не насрещното доказване, т.е. че преди завеждането на делото договорът е развален от довереника поради неизпълненото задължение доверителят да го уведоми за банкова сметка за изплащане на обезщетението от ГФ; 3) ищецът е ангажирал свидетелите пред първата инстанция за същите обстоятелства, а 4) въззивният съд, ограничен от предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК, е длъжен също да приеме за осъществени условията за развалянето на договора. Във въззивната жалба ищецът, а сега касатор, не е въвел друго оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Приемайки договорът от 28.03.2017 г. за развален, въззивният съд е пристъпил към тълкуване на неговия чл. 7, б. „г“, за да реши спора, включително разглеждайки оплакванията във въззивната жалба, че в нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД първостепенният съд е установил нищожност на клаузата за неустойка. В своето решение въззивният съд също квалифицира неустойката по чл. 7, б. „г“ от договора като компенсаторна - страните са се съгласили доверителят да я дължи с развалянето на договора, когато причината за това е във виновното поведение на доверителя. Посочил е, че всяко основание за нищожност се преценява към момента на сключване на договора. Страните не поставят компенсаторната неустойка в зависимост от обема на виновно неизпълнените задължения на довереника, а я определят в размер, равен на дължимото възнаграждение – 25 % от обезщетението, което ще изплати ГФ. При сключването на договора те са били наясно, че обезщетението, което ГФ дължи, е в значителен размер (то е за неимуществените вреди от смъртта на сина на доверителя, настъпила от ПТП), т.е. значителен е и уговореният размер на възнаграждението за довереника. Компенсаторната неустойка, с която страните не зачитат обема на изпълнените към обема на неизпълнените задължения на довереника, отпаднали с обратна сила при развалянето на договора (чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), а я уговарят в размер, равен на това, което довереникът би получил, ако бе изпълнил всичките свои задължения, изключва обезпечителната и обезщетителната й функция (чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД) и накърнява добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Така въззивният съд споделя извода на първостепенния, че искът е основаван на нищожна клауза и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият от касатора материално-правен въпрос не обуславя решението. Причината да установи нищожността на неустойката по чл. 7, б. „г“ от договора от 28.03.2017 г., не е в определяемостта на уговореното възнаграждение. Причината, която според въззивния съд е осъществила основанието по чл. 26, ал. 1, изр. 1, пр. 3 ЗЗД, е в това, че страните не обуславят размера на компенсаторната неустойка в зависимост от обема на задълженията, изпълнени от довереника до развалянето на договора, а е в размер, равен на възнаграждението. Следователно по първия въпрос е изключено общото основание (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос (процесуално-правен) също не обуславя обжалваното решение. Той е обусловен от оплакване за допуснато процесуално нарушение - решаването на спора според възражение, което ответникът е направил след преклузия, настъпила поради пропуснат срок по чл. 131 ГПК. Такова оплакване обаче във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение касаторът не е направил, а въззивният съд е решил спора в зависимост от ограниченията по чл. 269, изр. 2 ГПК. Респ. недопустимо е въвеждането на оплакването, основано на преклузията по чл. 131 ГПК, за пръв път пред касационната инстанция, включително чрез повдигнат по него процесуално-правен въпрос. Третият процесуално-правен въпрос обуславя обжалваното решение, но въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на ВКС в приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК. Той е разгледал всички доводи и възражения на страните, включително е решил спора в зависимост от оплакванията във въззивната жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение. Следователно по него е изключено допълнителното условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора (ответник по иска) са разноските, направени пред настоящата инстанция от ответника по касация (от ищеца). При тези мотиви, съдът