Определение № 5536 от 29.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 232/2024 г.

ВКСII гражданско отделение29.11.2024 г.докладчик Здравка Първанова

Диспозитив

СПИРА производството по гр. д. № 232/2024 г., по описа на ВКС, ІІ г.о. до приключване на тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГК на ВКС. След приключването му настоящото дело да се докладва за възобновяване на процесуалните действия. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3375/10.08.2023 г., подадена от „Агропродукт“ ООД, гр. Разград, чрез адвокат В. З., срещу въззивно решение № 98/16.06.2023 г. по в. гр. д. № 27/2023 г. по описа на Окръжен съд - Разград. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за действителността на завещанието в зависимост от изразените в него мотиви съгласно чл. 42, б. „в“ ЗН. Ответниците по касационната жалба М. Л. С., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат М. М., и „Фермер България 1“ ЕООД, гр. Бургас, чрез адвокат Р. Т., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Оспорват касационната жалба и по същество. В отговора си „Фермер България 1“ ЕООД претендира присъждане на сторените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка на допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 504/18.07.2022 г. по гр. д. № 2550/2021 г. по описа на Районен съд - Разград, с което е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „А. “, с площ от 27 055 кв.м., с трайно предназначение: земеделска, с начин на трайно ползване: друг вид земеделска земя, категория на земята: 2/втора/, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: * и съседи: имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, при квоти съответно за М. Л. С. – 2/6 ид.ч., за „Фермер България 1“ ЕООД - 2/6 ид.ч., за „Агропродукт“ ООД - 1/6 ид.ч. и за Н. Х. П. - 1/6 ид.ч. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е препратил по реда на чл. 272 ГПК към фактическите констатации и правните му изводи. Прието е, че с решение № 13 от 01.03.1995 г. на ОСЗ-Р. е възстановено правото на собственост на наследниците на Д. Ц. М. върху недвижим имот, представляващ друга селскостопанска територия от 27.051 дка в местността „А. ”, който имот е с № * по КВС на [населено място], [община], при съседи: имот № *, имот № *, имот № *, имот № *, имот № *, имот № *, имот № *, който по КККР на [населено място] представлява поземлен имот с идентификатор ***, с площ 27055 кв. м. От представените по делото писмени доказателства е установено, че Д. М. е починал на 11.08.1959 г., като е оставил за свои законни наследници К. Д. П., починала на 30.11.2003 г., М. Д. П., починала на 28.06.1998 г., М. Д. Ц., починал на 27.11.1976 г., и С. Д. С., починала на 17.12.1980 г. След смъртта си К. П. е оставила за наследници по закон двамата си сина – Д. Н. П., починал на 02.11.2010 г., и Х. Н. П., починал на 07.11.2004 г. Наследник на Х. П. е ответникът по настоящото производство – Н. Х. П.. Наследници по закон на починалата М. П. са В. И. Г. и П. И. А., починал на 01.05.2016 г. и оставил за свои наследници преживялата съпруга Н. В. А. и сина си – М. П. А.. След смъртта на С. С. като нейни законни наследници са посочени Л. М. С., починал на 05.03.2015 г. и оставил за свой законен наследник ищеца М. Л. С., и М. М. С., починала в хода на производството на 20.01.2022 г. По делото е представено саморъчно завещание от М. П., в което е посочено, че същата завещава цялото си имущество на дъщеря си В. Г.. Последната е дарила на 10.09.2020 г. 1/30 ид. ч. от имот с идентификатор *** на ответника „Фермер България 1“ ЕООД, а с договор за покупко-продажба от същия ден се е разпоредила с 3/10 ид. ч. в полза на същото дружество. От своя страна Н. П. с договор за дарение от 06.12.2016 г. е прехвърлила 1/48 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот на „Агропродукт“ ООД, а с договор за покупко-продажба от същата дата тя и К. П. са прехвърлили изцяло притежаваните от тях идеални части от процесния имот в полза на ответника „Агропродукт“ ООД. Установено е още, че на 23.01.2017 г. Н. А. и М. А. продали на „Агропродукт“ ООД 1/6 ид. ч. от процесния имот. При тези фактически данни въззивният съд е приел за спорен по делото въпроса относно действителността на процесното саморъчно завещание, направено от М. П.. Посочено е, че с оглед направеното оспорване на неговата истинност, първоинстанционният съд с протоколно определение от 07.06.2023 г. е открил производство по чл. 193 ГПК. За преценка на твърдяната нищожност на завещателното разпореждане съобразно разпоредбата на чл. 42, б. „б“ ЗН вр. чл. 25 ЗН е назначена и графологическа експертиза, чието заключение е възприето изцяло от въззивния съд. Вещото лице е посочило, че ръкописният подпис за „Завещател“ и ръкописният текст в саморъчното завещание от 08.06.1994 г.сае изпълнени от едно и също лице, а именно - М. П.. Въззивният съд е приел, че след като процесното саморъчно завещание е написано и подписано от самия завещател, направеното оспорване на истинността му е недоказано, съответно – неоснователно. По възражението за нищожност на завещанието на основание чл. 42, б. „в“ ЗН съдът е приел, че е длъжен да се произнесе служебно, макар то да е заявено едва пред въззивната инстанция, тъй като според твърденията на „Агропродукт“ ООД нищожността произтича от самото съдържание на завещателния акт. В него М. П. е записала, че е направено в полза на В. Г., тъй като „досега се е грижила за мен и ще се грижи докато съм жива“. Завещателното разпореждане е нищожно, когато единственият мотив на завещателя е да се вмени задължението на лицето, на което се завещава имущество, да го гледа и издържа до края на живота му, тъй като се нарушава принципът за безвъзмездност. Не е нищожно обаче завещанието, направено в знак на благодарност, което има възнаградителен характер за положените вече грижи. Разпоредбата на чл. 42, б. „в“ ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. В случая единият от мотивите на завещателното разпореждане са вече положените за завещателя грижи от лице, на което завещава. Този благодарствен мотив е достатъчен, за да се приеме, че завещанието не противоречи на закона. Изразеното предпочитание на М. П. нейната дъщеря В. Г. да се грижи и за в бъдеще не вменява задължение за издръжка и гледане и не е единствен мотив на завещанието, поради което то не води до нищожност на завещателното разпореждане. В заключение въззивният съд е приел, че за процесния имот следва да бъде допусната съдебна делба при квоти от 2/6 ид.ч. за М. С., 1/6 ид.ч. за „Агропродукт“ ООД, 2/6 ид.ч. за „Фермер България 1“ ЕООД и 1/6 ид. ч. за Н. П.. За неоснователни са преценени възраженията на „Агропродукт“ ООД, че първоинстанционният съд е изключил завещанието от доказателствата по делото, а впоследствие го е обсъдил в мотивите си, както и че по делото не е представен оригинал на завещанието на основание чл. 183 ГПК. Посочено е, че в първоинстанционното производство липсва съдебен акт, с който завещанието да е изключено от доказателствата по делото, а представеният официално заверен препис от Агенция по вписванията, служба по вписванията – Разград, е достатъчен, за да бъде изпълнено изискването на чл. 183 ГПК. Констатирано, че оригиналът на завещанието се съхранява в архива на Агенция по вписванията в гр. София. За неоснователно е прието и наведеното възражение, че при определяне на делбените квоти съдът е нарушил правилата на чл. 7 и чл. 8 ГПК, произнасяйки се служебно в полза на „Фермер България 1“ ЕООД, без да са изявени претенции в този смисъл, тъй като въпросът за дяловете на съделителите е въпрос на правилно приложение на закона и съдът е длъжен да го изследва служебно. Последното е и аргумент за неоснователността на възражението на „Агропродукт“ ООД, че процесното завещание не е следвало да се взема предвид от съда, доколкото е представено от лице, което няма правен интерес от разглеждането му. Настоящият съдебен състав намира, че производството по образуваното пред ВКС касационно дело следва да бъде спряно с оглед образуваното тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение по последното ще има значение за изхода на делото пред настоящата инстанция, тъй като с него ще се даде тълкуване на относимия правен въпрос: "Нищожно ли е на основание чл. 42, б. „в“ ЗН завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане?". По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Цитирани разпоредби

14