Определение № 2066 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 78/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане” АД, представлявано от юрисконсулт В. Й., срещу решение № 182 от 11.07.2025г. по в.т.д. № 23/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260005 от 12.07.2024г. по гр.д. № 458/2019г. на Окръжен съд – Русе в частта, с която касаторът е осъден да заплати на М. Г. В., И. М. В. и Й. М. В., последните двама лично и като правоприемници на И. В. И. и Т. А. И., законна лихва върху присъдените им обезщетения, считано от 30.06.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че в исковата молба е посочена банкова сметка с титуляр адв. Вихър Н., който е представлявал ищците към този момент, но впоследствие пълномощията на същия са били оттеглени и е била упълномощена адв. Зеррин М.. Поради това считат, че посоченият начин на плащане е неосъществим и следва да се приеме за осъществена хипотезата на чл.380, ал.3 КЗ, с оглед на което не следва на ищците да се присъжда законна лихва. Поддържа, че въззивният съд неправилно не е разгледал възражението му по чл.380, ал.3 КЗ като несвоевременно заявено, и сочи, че възражението е направено още пред първата инстанция и е разгледано в първоинстанционното решение. Твърди още, че въззивнит съд е следвало и служебно за изследва обстоятелството дали е била предоставена банкова сметка на претендиращите обезщетение лица и кога е станало това, тъй като това се явява предпоставка за произнасянето по акцесорните претенции за законна лихва.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. При неизпълнение на задължението по чл.380, ал.1 КЗ на претендиращото обезщетение лице да посочи банкова сметка, по която да бъде изплатено обезщетение, не настъпва ли автоматично забава на същото това лице поради липса на обективна възможност за застрахователя да изплати обезщетение?

2. Не следва ли при неизпълнение на задължението по чл.380, ал.1 КЗ на претендиращото обезщетение лице да посочи банкова сметка, по която да бъде изплатено обезщетение, да бъде санкционирано с лишаването на това лице от получаване на лихви за забава?

3. Необходимо ли е настъпването на някаква друга предпоставка освен непредставяне на банкова сметка от претендиращото за обезщетение лице, за да настъпи предвидената в чл.380, ал.3 КЗ забава на кредитора?

4. Посочването на банкова сметка на лице, различно от титуляра на правото да получи обезщетение, без да са налице законовите предпоставки и/или при наличие на пречки за изплащане на обезщетение по нея, може ли да се приравни на хипотезата на непредставяне на банкова сметка?

5. Съдържа ли се разлика в изискваното действие по чл.429, ал.3 КЗ: „уведомяване от застрахования за настъпването на застрахователното събитие, но „предявяване на застрахователна претенция от застрахованото лице”?

6. Действието, което следва да изпълни претендиращото обезщетение лице по чл.429, ал.3 КЗ – предявяване на застрахователна претенция, включва ли в себе си посочването на банкова сметка, по която да може бъде изпълнено задължението на застрахователя за обезщетяване?

7. Представлява ли представянето на банкова сметка, по която да бъде изпълнено задължението за обезщетяване, основание на акцесорната претенция за присъждане на лихви за забава върху обезщетението, а датата на предоставянето на банкова сметка представлява ли размерът на тази акцесорна претенция?

8. При дело по пряк иск срещу застраховател длъжен ли е съдът да установи основанието на акцесорната претенция за присъждането на законна лихва за забава, а именно – дали е представена банкова сметка, и размерът на тази акцесорна претенция – кога е представена банкова сметка, за да уважи тази акцесорна претенция?

9. Длъжен ли е съдът, разглеждащ пряк иск срещу застраховател, да предприеме действия по осигуряване на банкова сметка, по която да бъде изпълнено задължението на застрахователя за обезщетяване, с оглед собственото му задължение да впише банкова сметка, произтичащо от нормата на чл.236, ал.1, т.7 ГПК?

10. Не представлява ли непълнота на постановено съдебно решение липсата на посочена и вписана в решението банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин за плащане – в съответствие с разпоредбата на чл.236, ал.1, т.7 ГПК?

Ответниците по касация М. Г. В., И. М. В. и Й. М. В., представлявани от адв. Зеррин М., представят отговор, с който оспорват касационната жалба. Правят възражение за липса на основание за допускане на касационен контрол, като поддържат, че не са поставени материалноправни или процесуалноправни въпроси, а формулираните въпроси нямат правен характер, тъй като са от житейски характер и касаят правилността на въззивното решение. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото пред първата инстанция доказателства в предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите, е достигнал до извод за основателност на предявените искове за обезщетване на претърпените от ищците неимуществени вреди и след определяне на принос на пострадалата в размер на 30% е приел, че дължимият размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди възлиза съответно на 98 000 лева за всеки от ищците М. Г. В., И. М. В. и Й. М. В. и на 63 000 лв. за всеки от последните двама, в качеството им на правоприемници на починалите в хода на процеса Т. А. И. и Й. В. И..

По въззивната жалба на ответното дружество въззивният съд е изложил съображения, че отговорността на застрахователя спрямо увреденото лице е функционално обусловена от отговорността на застрахования, включително и по отношение на лихвите за забава, които последният дължи на увредения. Посочил е, че разпоредбата на чл.429, ал.3 КЗ изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а от там и в застрахователната сума, лихви за забава, като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати - датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на основание чл.430, ал.1 т.2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение. Приел е, че с подаване на исковата молба ищците са представили по делото писмено предявена от тях претенция до застрахователя за настъпилото на 11.01.2019г. ПТП, но по делото няма данни кога същата е постъпила при ответника и след съобразяване на отговора на същата от страна на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, който е с изходящ номер от 01.07.2019г., е намерил, че това е най-ранната дата, доказваща, че застрахователната претенция е предявена, и е началният момент, от който се дължи законната лихва за забава върху присъдените обезщетения. Намерил е, че възражение за забава на кредитора от страна на ответното дружество е релевирано едва във въззивното производство с подаване на отговора на въззивната жалба, поради което съдът не дължи произнасяне по него. Поради това е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е присъдена законна лихва за забава върху обезщетенията на всеки от ищците за времето от 11.01.2019г. до 30.06.2019г..

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените в изложението първи осем въпроса по начина, по който за формулирани, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че възражение за забава на кредитора от страна на ответното дружество е релевирано едва във въззивното производство с подаване на отговора на въззивната жалба, поради което не дължи произнасяне по него, във връзка с които мотиви правен въпрос не е поставен.

Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая по прилагането на чл.380, ал.3 КЗ е формираната постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 167 от 30.01.2020г. по т.д. № 2273/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 50010 от 05.04.2024г. по т.д. № 1920/2022г. на ВКС, II т.о., решение № 228 от 31.07.2025г. по т.д. № 2154/2024г. на ВКС, II т.о., според която забава на кредитора по чл.380, ал.3 КЗ има, ако неплащането на обезщетение се дължи само и единствено на непосочване от увредения на банкова сметка, но тази хипотеза не е налице, когато се оспорва изцяло основателността на претенцията на увредения и при несъгласие с търсения размер на обезщетението. В случая с отговора на предявената претенция застрахователят е отказал изплащане на обезщетение, като е посочил, че представените документи са недостатъчни за изясняване на всички обстоятелства относно механизма на настъпване на произшествието и вината на водача.

Последните два въпроса по начина, по който са формулирани, също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Съгласно формираната по приложението на чл.127, ал.4 и чл.236, ал.1, т.7 ГПК постоянна практика непосочването на банкова сметка на ищеца не е основание за връщане на исковата молба /Определение № 3822 от 30.11.2023г. по ч.гр.д. № 2756/2023г. на ВКС, I г.о. и др./, а непосочването в диспозитива на съдебното решение на банкова сметка на ищеца, по която следва да се изпълни паричното задължение, не представлява непълнота на решението по смисъла на чл.250 ГПК /определение № 2601 от 09.09.2025г. по ч.т.д. № 1313/2025г. на ВКС, II т.о./.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На пълномощника на ответниците следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото пред настоящата инстанция безплатно процесуално представително. Размерът на адвокатското възнаграждение следва на основание чл.38, ал.2 ЗА да се определи при съобразяване на критериите по чл.36, ал.3 ЗА и възлиза на 1500 евро с левова равностойност 2933,75 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение