Определение № 50422 от 03.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2122/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [община] срещу определение №176 от 08.06.2021 г. по в.ч.гр.д.№243/2021 г. на АС Варна. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане №60 от 29.03.2021 г. по гр.д.№324/2020 г. на ОС Разград, с което е върната касационна жалба на [община] срещу постановеното по делото въззивно решение. В частната касационна жалба са наведени доводи, че обжалваното определение е неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Съобразно дадените с тълкувателно решение по т.д.№2/2018 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, определение на апелативен съд, постановено по чл.274, ал.2, пр.2 от ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд, като въззивна инстанция, не подлежи на обжалване. Същевременно обаче в ТР изрично е посочено, че даденото разрешение не се отнася до разпорежданията на окръжен съд за връщане на касационна жалба, тъй като, съгласно приетото в ТР №1/2013 г. на ОСГТК, тези разпореждания са действие по администриране на касационната жалба и не се извършват от окръжния съд в качеството на въззивна инстанция. С оглед изложеното разпореждането на окръжен съд за връщане на касационна жалба подлежи на директен контрол от касационна инстанция и в този смисъл АС В. не е бил компетентен да се произнесе по правилността на обжалваното пред него разпореждане, а определението му, на това основание, е недопустимо и след допускане на касационно обжалване, следва да бъде обезсилено. С оглед компетентността на Върховен касационен съд по предмета на частната жалба, същата следва да се разгледа в настоящото производство, по реда на чл.274, ал.2, вр. ал.1, т.2, вр. чл.286, ал.2, вр. ал.1, т.3 от ГПК. Частната жалба е неоснователна. Преценката дали обжалваното, с върната касационна жалба, въззивно решение, подлежи на касационно обжалване, следва да бъде съобразена с действителната правна квалификация на спора. В случая се претендират вземания съответно в размер на 7000 лв., главница по договор за продажба на дървесина, сключен с ответника „Б. Б.“ ЕООД и в размер на 1512.76 лв., лихва за забава, които вземания произтичат от търговска сделка - по арг. от чл.287, вр. чл.286, ал.1 от ТЗ, качеството търговец на едната страна, сключила процесния договор /който несъмнено е свързан с упражняваното от тази страна занятие/, обуславя разглеждането на спора по правилата на търговските сделки, а оттук следва и квалификацията на делото като търговско, каквато е безпротиворечивата съдебна практика на ВКС. В този смисъл и тъй като размерът на цената на исковете е под 20 000 лв., въззивното решение, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежи на касационно обжалване, до какъвто извод е достигнал и съставът на ОС Разград с обжалваното разпореждане, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,