Определение № 5372 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1920/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на В. Б. и на Б. В. Б. и Б. Б. Б. срещу въззивното решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. №12498/22 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от В. Б. срещу Б. Б. Б. иск по чл.87, ал.3 ЗЗД – развален е договор за продажба на наследство от 25.07.19 г., сключен между наследодателя на ищеца П. Б. / поч. на 20.04.20 г./ и този ответник; отхвърлен е искът на В. Б. срещу Б. В. Б. и Б. Б. Б. по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения между наследодателя на ищеца П. Б. и ответниците договор за доброволна делба от 25.07.19 г., с който е прекратена съсобствеността върху посочените в договора два поземлени имота, поставени/придобити/ в дял от Б. Б. Б. срещу уговорено парично уравнение на дяловете за останалите двама съделители. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен касаторът – ищец В. Б. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС е разрешен с въззивното решение процесуалният въпрос: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? В противоречие с цитираната практика на ВКС е разрешен от въззивния съд и материалноправният въпрос: при спор относно точния смисъл на договорните клаузи, как и въз основа на кои критерии съдът следва да изясни този смисъл, прилагайки нормата на чл.20 ЗЗД? Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е цитирано във връзка с поставените въпроси само формално, без да са обосновани специфичните му допълнителни предпоставки, според разясненията, дадени в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК и затова не може да послужи за допускане на обжалването. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът обосновава с неизяснените параметри на договорната / паричната / престация, която се дължи от ответника по договора за продажба на наследство, довела до неправилно определяне на правното значение на представеното писмено доказателство – платежно нареждане и до постановяване на очевидно неправилно / при нарушение на закона и необоснованост/ решение за отхвърляне на иска за разваляне на договора за доброволна делба. За допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е уважен искът за разваляне на договора по чл.212 ЗЗД, ответниците Б. В. Б. и Б. Б. Б. се позовават на вероятна недопустимост на решението, поради липса на правен интерес у ищеца от предявения иск, за която съдът следи и служебно. В тази връзка сочат, че ищецът е наследник на страна по договора, която е направила удостоверително изявление, че няма претенции за плащания във връзка с наследствените имоти – наследникът няма правен интерес от оспорване на изявлението на наследодателя си, защото встъпва в неговото процесуално положение и не може да разполага с повече права и процесуални възможности от наследодателя. В този смисъл е константната съдебна практика - р. по гр.д. №2308/14 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №449/11 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №5166/08 г. на четвърто г.о. на ВКС. Изложени са и доводи за неправилност на въззивното решение. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в патримониума на ищеца, като законен наследник на баща му П. Б. е преминало имущественото право на наследодателя да иска разваляне на сключените приживе от него сделки поради неизпълнение на поетите от насрещната страна задължения. По първия иск за разваляне на договора за продажба на наследство, въззивният съд е приел за безспорно наличието на валидно сключен между страните договор за продажба на наследство от 25.07.2019 г. Ответникът е релевирал възражения срещу основателността на исковата претенция с доводи, че уговорената парична престация е била заплатена в полза на наследодателя на ищеца по банков път на 25.07.2019 г. За установяване на това обстоятелство е представено платежно нареждане за кредитен превод, от което се установява извършен банков превод от Б. Б. Б. в полза на трето за процесното правоотношение лице – Б. В. Б.. Получателят на сумата не е страна по договора за продажба на наследство и не е кредитор по уговореното парично вземане, поради което не може да се приеме за основателно твърдението на ответника, че плащането има погасителен ефект. Изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора – в случая на наследодателя на ищеца или на овластено от него лице. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че Б. В. Б. е имал качеството на овластено от П. Б. лице, което да приеме плащането на уговорената цена по договора за продажба на наследство. Други доказателства, че ответникът Б. Б. Б. е изпълнил поетото по договора задължение за парична престация, не са ангажирани. С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест и при процесуалното бездействие на ответника въззивният съд е приел, че той не е изпълнил поетото с договора задължение за заплащане на уговорената продажна цена, т. е. той е неизправна страна. Предявеният иск за разваляне на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД на договора за продажба на наследство поради неплащане на продажната цена е основателен. Налице е пълно неизпълнение на парично задължение, срокът за изпълнение е изтекъл, а в процеса ответникът не е навел други релевантни правоизключващи развалянето на договора обстоятелства. По втория иск – за разваляне на договора за доброволна делба, въззивният съд е приел, че легитимирани страни в производството /като необходими задължителни другари/ са всички страни по процесния договор. С оглед обратното действие на развалянето на договора за продажба на наследство / което включва и части от недвижими имоти/, купувачът Б. Б. Б. не е придобил права по този договор. Следователно в последващия го договор за доброволна делба на имотите е участвал несобственик – ответникът Б. Б. Б.. Участието на несобственик в делбата за разлика от неучастието на съсобственик не води до нейната нищожност – чл. 75, ал. 2 от ЗН, и тя не може да бъде оспорена на това основание от който и да е от съделителите. Преценката за валидност на сключения договор за доброволна делба с участието на лице, което към този момент не притежава права в съсобствеността и вещно-прехвърлителното действие на договора следва да се направи с оглед особената форма за действителност, изискуема при прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, тъй като облекчената форма по чл. 35, ал. 1 от ЗС се отнася само за съсобственици /в този смисъл е решение № 279 от 02.12.2011 г., постановено по гр. д. № 369/2011 г. по описа на ВКС, Второ ГО/. Процесният договор за доброволна делба от 25.07.2019 г. с нотариална заверка на подписите е с предмет прекратяване на съсобствеността върху притежаваните от сключилите го лица недвижими имоти. Ответникът Б. Б. Б. е поел задължение за заплащане на парично уравнение в полза на останалите съсобственици в общ размер на 9 900 лева. Съгласно чл. 3 от договора страните са постигнали съгласие сумата да бъде заплатена изцяло на съделителя Б. В. Б. днес /на 25.07.2019 г. / при подписване на договора, за което съделителят П. Б. дава своето изрично съгласие и ще счита плащането за точно извършено и спрямо него. Следователно, налице е предварително уговорен от страните начин за погасяване на задължението за паричната престация, като изпълнението по предвидения в договора способ има погасителен ефект.От събраните по делото доказателства се установява, че ответникът Б. Б. Б. е изпълнил задължението си за заплащане на парично уравнение по уговорения в договора начин – чрез изплащане на целия размер на сумата в полза на съделителя Б. В. Б.. Действително, плащането е извършено по банков път, а не както е посочено в договора – на ръка, но това обстоятелство не дерогира погасителния ефект, настъпил с постъпване на сумата по банковата сметка на получателя. Ищецът не е оспорил валидността на извършеното плащане по банков път, нито посоченото в същото основание за банковия превод. Като въззиваем не е релевирал възражения, че между наредителя и лицето, в чиято полза е извършено плащането, са съществували и други правоотношения във връзка с покупка на имоти в с. Казичене, където се намират процесните, поради което въззивният съд е приел, че плащането е извършено в изпълнение на поетото от съделителя Б. Б. Б. задължение по договора за доброволна делба. Налице е пълно и точно изпълнение на договорното задължение за заплащане в полза на наследодателя на ищеца на уговореното парично уравнение. Затова се налага извод, че предявеният иск по чл.87, ал.3 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. При така приетото от въззивния съд по исковете не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по жалбата на касатора –ищец В. Б.. Въпросът за уговорената цена в договора по чл.212 ЗЗД/ за която се отнасят и двата поставени сега въпроса, според уточненията в изложението/ е поставен първоначално от ищеца като част от предмета на друг иск – по чл.26, ал.2 ЗЗД, с който се иска прогласяване на договора за нищожен поради липса на съгласие за цената, като съществен елемент на договора. Този иск е отхвърлен с влязло в сила решение, с което въпросът за наличието на уговорена цена в договора за продажба на наследство е преклудиран и не подлежи на ново разглеждане в производството по двата иска с пр. осн. чл.87, ал.3 ЗЗД, за разваляне на същия договор и на договора за доброволна делба / р. по т.д. №883/12 г. на първо т.о. на ВКС/. Въззивният съд е приел, че уговорената цена в договора за продажба на наследство е 7 000 лв., която купувачът Б. Б. Б. следва да заплати по банков път на продавача П. Б., но няма данни да е изпълнил това задължение. Соченият банков превод е към друго лице и няма погасителен ефект за задължението на купувача по договора за продажба на наследство, поради което искът за разваляне на този договор е уважен. С банковия превод обаче валидно са изпълнени задълженията на съделителя - приобретател на имотите по договора за доброволна делба и затова искът за разваляне на този договор е отхвърлен. Цитираната от касатора практика на ВКС е неотносима към тези решаващи изводи на съда, поради което не се установява осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Не се установява и осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС/ напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о./ е разяснено, че „Като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“. Такъв тежък квалифициран порок на решението на СГС касаторът не твърди и не обосновава – доводите му сочат на неправилност по см. на чл.281, т.3 ГПК и по тях ВКС може да се произнесе, само ако са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение. Нищожността на договора за доброволна делба, поради липса на форма, която въззивният съд в случая е бил длъжен и служебно да констатира – ТР №1/27.04.22 г. ОСГТК, не би променила извода за неоснователност на иска за разваляне на договора, защото само действителният договор може да бъде развален / р. по гр.д. №988/91 г. на първо г.о. на ВС/. Не е налице и соченото от касаторите – ответници основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на решението на СГС. В договора по чл.212 ЗЗД не се съдържа удостоверително изявление на наследодателя на ищеца, че няма претенции за плащането на цената, затова цитираната от касаторите практика за правното положение на наследника е неотносима за случая. Правото на разваляне на договора е имуществено наследимо право и може да се упражни от наследника, който следва да установи твърденията си за неизпълнение на сключения от наследодателя му договор. Въззивният съд е изследвал спорния въпрос за изпълнението на задължението на купувача по договора за продажба на наследство и изводите му относно доказателствената тежест за този факт и за последиците от неизпълнението на договора са съответни на практиката на ВКС. Доводите на касаторите за неправилност на въззивното решение в обжалваната част ВКС не разглежда в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и по двете жалба и ВКС на РБ, трето г.о.