Определение № 50005 от 11.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 171/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Фул Дистрибюшън” ЕООД, [населено място] срещу решение № 229 от 20.04.2021 г. по т. д. № 2449/2020 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 38 от 26.06.2020 г. по т. д. № 77/2020 г. в частта, с която предявените от „Фактор-Ф“ ЕООД, [населено място], общ Е. П. срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на остатъка от сумите по три от описаните в исковата молба общо 4 бр. фактури в общ размер на 20 131.27 лв. (фактура № 111 от 28.02.2019 г., фактура № 113 от 31.03.2019 и фактура № 117 от 30.04.2019 г.), ведно със законната лихва върху същите, считано от исковата молба до окончателното им плащане, както и изтеклите лихви върху сумите от процесните фактури, платени в хода на производството до момента на плащането на всяка сума. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на присъдените на ищеца суми, като твърди, че не е доказано неизпълнение на изискуеми задължения и че не е изпаднал в забава, доколкото самите страни са били в непрекъснат контакт и са постигали различни устни споразумения относно начина на осъществяване на услугата и относно заплащането й в по-дълги срокове, с което на практика са изключили приложението на чл. 303а, ал. 3 ТЗ за настъпване на изискуемостта, респ. изпадането в забава при неплащане на паричните задължения в 14-дневен срок от получаването на фактурите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантен за делото и обосноваващ допускане на касационното обжалване, с бланкетно поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е поставен въпросът: „При липсата на договор между страните, но въпреки това периодични плащания от страна на длъжника /дори след образуване на съдебното производство/, искът не се ли явява преждевременно предявен“. Освен това, се поддържа и недопустимост на въззивното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати лихва за забава по всяка една от фактурите, с твърдението, че такъв иск не е бил предявен. Според касатора, в тази му част актът противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 124 от 30.05.2018 г. по гр. д. № 3558/2017 г. на IV г. о. Ответникът по касация – „Фактор-Ф“ ЕООД, [населено място], общ Е. П. – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 08.11.2021 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само в частта, с която е атакувано въззивното решение досежно иска за сумата по фактура № 111 от 28.02.2019 г., тъй като, към релевантния за преценката момент – датата на подаване на исковата молба – същият е с цена 25 495.82 лв., т. е. над установения в закона минимален праг 20 000 лв. за допустимост на касационния контрол за решенията по търговски дела, каквото е и настоящото дело. Доколкото цената на всеки от останалите три обективно съединени иска за неплатените суми по фактура № 110 от 31.01.2019 г., фактура № 113 от 31.03.2019 и фактура № 117 от 30.04.2019 г. е под 20 000 лв., постановеното по тях въззивно решение е изключено от касационно обжалване и поради това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно установено, че: В периода м. януари - м. април 2019 г. между страните е съществувало правоотношение по повод извършване на транспортни услуги, изкоп и натоварване на различни материали от рудник „Република“, по което ищецът е имал качеството изпълнител, а ответното дружество – възложител; Извършената през м. февруари работа възлиза на сумата 21 246.56 лв. съгласно съставен протокол, като за същата е издадена фактура № 111 от 28.02.2019 г. на стойност 25 495.82 лв. с ДДС, която е получена и осчетоводена от ответника; След подаване на исковата молба са извършени множество частични плащания, в резултат от което дължима по посочената фактура е останала само сумата 1 317.50 лв. Въззивният съд е преценил за неоснователно оплакването, че задължението по процесната фактура не е изискуемо, като е споделил извода на първата инстанция за приложимост на разпоредбата на чл. 303а, ал. 3 ТЗ за настъпване на изискуемостта в 14-дневен срок от получаване на фактурата, т. е. от 14.03.3019 г., доколкото между страните липсва изрична уговорка относно момента на плащането. Независимо от това, решаващият състав е посочил, че дори и да не се приложи тази разпоредба, сумата по фактурата е изискуема предвид безспорния факт на осчетоводяването й, представляващо признание за съществуване на вземането и настъпил падеж на същото. Като неоснователно е счетено и оплакването за недопустимост на присъдената сума, представляваща законна лихва от датата на исковата молба до датата на съответното частично плащане. Въззивният съд е посочил, че в случая с исковата молба е поискано присъждане на лихва за забава върху претендираната сума, считано от момента на завеждането й, като поради настъпване на факта на плащане на част от главницата след предявяването на иска, претенцията за присъждане на изтекла лихва е станала определяема по период, което обстоятелство следва да бъде съобразено съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, т. е. не е налице произнасяне по непредявено искане и съответно недопустимост на решението в тази му част. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че въззивният акт е недопустим в частта, с която е присъдена лихва за забава за периода от исковата молба върху част от сумата по процесната фактура до датата на съответното частично плащане. Както правилно е посочил решаващият състав, претендирането на изтекли лихви след предявяване на иска до окончателното изплащане на паричното задължение не съставлява самостоятелен иск, а последица от уважаването на предявения иск, като присъждането на конкретен размер на лихвата в случая е резултат от настъпил в хода на процеса факт (частично плащане), който подлежи на съобразяване от съда в съответствие с императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. На второ място, касационният контрол не би могъл да бъде допуснат и по поставения от касатора конкретен въпрос. По отношение на този въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е значим за изхода на конкретното дело. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е указано, че за да обоснове допускане на касационния контрол, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателство. В случая, въпросът е свързан изцяло с извършената от въззивната инстанция преценка на доказателствата и произтичащите от нея фактически и правни изводи, поради което същият е относим към основанията по чл. 281 ГПК за самата касационна проверка, но не и към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й. Липсата на общата предпоставка е напълно достатъчна за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се обсъжда наличието на поддържаното конкретно основание по чл. 280, а. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, посоченото основание е заявено бланкетно, само с цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК