Определение № 2656 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1402/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на А. И. Ю. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 225/ 22.08.2025 г. по гр.д.№ 289/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Ловешки окръжен съд № 41 от 14.03.2024 г. по гр.д.№ 179/ 2023 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от А. И. Ю. срещу Н. И. Н. и М. Б. П. иск, квалифициран по чл.45 и чл.121 ЗЗД, за заплащане на сумата 56 000 лв (частичен иск от 115 239 лв) - обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, защото съдът се произнесъл по различни от заявените факти, отказал да защити правото й на собственост и на инвестиционен проект, приравнил гаранция от 3 060 лв с възможност за репариране на вреди от 56 000 лв, отказал да спре производството по делото при наличие на очевидна преюдициалност и отхвърлил иска на основание, невъведено в исковата молба, без доклад по чл.146 ГПК. В изложението са повдигнати и следните въпроси, които според жалбоподателката са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС) и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да приеме, обсъди и отхвърли иска по чл. 45 ЗЗД като основан на „злоупотреба с право“ по чл. 3 ГПК, при положение че в исковата молба са въведени фактически твърдения за вреди от противоправно поведение – „незаконно спиране на строителството чрез обезпечителна заповед“ – и не са релевирани факти за злоупотреба с право, без да изготви нов доклад по чл.146 ГПК и без да даде указания на страните за това изменение на фактическата рамка на спора?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд, когато докладът на първата инстанция е непълен или неправилен, служебно да изготви собствен доклад по чл. 146 ГПК, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства и представлява ли неизвършването на тези действия съществено процесуално нарушение, водещо до недопустимост/неправилност на въззивното решение?“; 3. „Налице ли е основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК по предявен иск по чл. 45 ЗЗД за вреди от „спиране на строителството“, когато между същите страни е висящо дело по чл. 109 ЗС (гр.д. № 47/2023 г. по описа на РС – Ловеч) относно същия строеж, за което са издадени първата (отменена) и втората обезпечителна заповед, и представлява ли отказът на въззивния съд да спре делото при изрично искане и наличие на очевидна преюдициалност съществено процесуално нарушение?“; 4. „Може ли съдът да отхвърли иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вреди от неправомерно поискано и наложено обезпечение („спиране на строителството“), като приеме, че внесената гаранция по чл. 403 ГПК в размер 3 060 лв. служи за „обезщетяване на вредите“ и изключва деликтната отговорност за претендираните вреди в размер 56 000 лв. (частичен иск от 115 239 лв.) и допустимо ли е една и съща гаранция по чл. 403 ГПК да бъде използвана за две различни обезпечителни заповеди – първа, отменена, и втора, нова?“; 5. „ Налице ли е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК и нарушение на чл. 6 ЕКПЧ, когато съдия от ОС – Ловеч, участвал в състав по в.ч.гр.д. № 345/ 2023 г. (по жалба, свързана с обезпечителна заповед и спора по чл. 109 ЗС по гр.д. № 47/2023 г. на РС – Ловеч), участва впоследствие в състав на същия съд като въззивен съдия по иск по чл. 45 ЗЗД между същите страни, основан именно на вредите от същата обезпечителна мярка и същото производство?“; 6. „Отговаря ли на изискванията на чл.5, чл. 6,чл.9, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ал. 2 ГПК въззивно решение, при което съдът: - формално възпроизвежда фактите; - не анализира договори за строителство, фактури за платения аванс, констативен акт за незаконно строителство на ответниците и последиците от отменената обезпечителна заповед; - и обобщава правния си извод до това, че „подаването на жалби е конституционно право“ и „има внесена гаранция по чл. 403 ГПК“, без конкретен анализ на причинната връзка и размера на вредите?“. Ответните страни Н. Н. и М. П. оспорват жалбата като поддържат, че принципът за диспозитивното начало не е нарушен и съдът се е произнесъл по заявените от ищцата факти. Нямало и основание за спиране на производството, гр.д.№ 47/ 2003 г. било образувано след исковия период по настоящето дело. По поставените въпроси вземат становище, че те подменят фактическата рамка на спора, изразяват субективно отношение на жалбоподателката за наличие на преюдициалност и основания за отвод, както и че нямат отношение към правните изводи на въззивния съд. Поради това молят касационното обжалване да не бъде допуснато, а излагат и съображения за неоснователност на жалбата по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли предявените искове за обезщетяване на имуществени вреди, въззивният съд приел, че ищцата е собственик на недвижим имот, с идентификатор № *.*.* по КККР на [населено място], представляващ урегулиран поземлен имот с площ от 63 кв.м., намиращ се в [населено място], УПИ *-* от кв.* по плана на[жк], с неуредени регулационни отношения, заедно с построената в него паянтова жилищна сграда, с административен адрес [улица], по силата на нотариален акт за покупко-продажба №160, т.V, рег.№ 6446, н.д.№ 804/ 28.12.2001 г. на нотариус рег.№ *. Ответниците притежавали имоти в съседство на ищцата - Н. Н. бил собственик на сграда в ПИ с идентификатор *.*.*.*, а М. П. - на имот с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място]. Със заповед № 167/ 17.02.2014 г. на кмета на Община Ловеч било допуснато изменение на подробния устройствен план - план за застрояване за УПИ *, пл.№ * в кв.* по плана на АИР [населено място] със запазване отреждането за този имот „За жилищно строителство“ и предвидено разширение на съществуващата жилищна сграда в южна и западна посока. Тази заповед била потвърдена с решение № 12606/ 22.11.2016 г. по адм.д.№ 3367/ 2016 г. на ВАС. На 30.07.2019 г. главният архитект на Община Ловеч издал на А. Ю. разрешение за строеж на „Адаптация с разширение на жилищна сграда“ и одобрил инвестиционен проект за такъв обект в имот с идентификатор *.*.*.*. На 13.08.2021 г. била извършена проверка от Главна Дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ към Министерство на културата и било констатирано, че по процесната сграда нямало намеси и били дадени препоръки за отстраняване на самораслата растителност и за реализиране на съществуващия проект за консервация и реставрация. С договор от 06.07.2022 г., А. Ю. възложила на изпълнителя „ДИЕС 2017“ ЕООД да извърши предвидените строителни работи по осъществяване на предвиденото „Адаптация с разширение на жилищна сграда“ за срок до 5 календарни месеца, с начало от откриване на строителна линия и ниво. Стойността на тези работи била 115 239 лв. с ДДС, като възложителят заплатил аванс 46 000 лв. с ДДС, който следвало да се приспада от всяко от следващите междинни плащания. На 24.08.2022 г. бил извършен оглед на сградата и бил съставен от служители на Община Ловеч протокол, в който било отразено, че сградата била застрашена от самосрутване и към момента на огледа е премахнат вторият етаж, а от първия са запазени каменните зидове, като теренът е в подготовка за започване на строително-монтажни работи. По молба на двамата ответници било образувано ч.гр.д.№ 1813/ 2022 г. на Ловешки районен съд, с отправено искане да се допусне обезпечение на бъдещ негаторен иск срещу А. Ю. чрез спиране на строителните дейности, извършвани от „ДИЕС 2017“ ЕООД в поземления имот с идентификатор *.*.*. Искането било уважено и била наложена обезпечителна мярка „спиране на строителството“, но с определение № 139/ 16.02.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 35/ 2023 г. Ловешки окръжен съд отменил определението на първата инстанция и отхвърлил искането за спиране на строителството. На 16.01.2023 г. Н. Н. и М. П. предявили срещу А. Ю. иск по чл.109 от ЗС и по него било образувано гр.д № 47/ 2023 г. на Ловешки районен съд. По това дело с определение от 27.02.2023 г. по искане на ищците било допуснато обезпечение на висящия иск под условие за внасяне на гаранция в размер на 3 060 лв. Обезпечителната мярка била спиране на строителните дейности, извършвани от „ДИЕС 2017“ ЕООД в поземлен имот с идентификатор *.*.*. Определението, с което обезпечението било допуснато, било потвърдено с определение № 334/ 04.05.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 150/ 2023 г. на Ловешки окръжен съд. От показанията на свидетеля И. В. М., притежател на капитала на „ДИЕС 2017“ ЕООД, съдът установил, че след започване на изкопни дейности в недвижимия имот, строителството било спряно въз основа на обезпечителна заповед. Всички документи за осъществяване на инвестиционния проект били налични, но свидетелят не могъл да продължи изпълнението и да го извърши в срок, поради водените дела между страните. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявените искове. Посочил, че според трайната съдебна практика носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни и че упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Злоупотребата с право като противоправно поведение е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото. Доказването на недобросъвестността на упражнилият правото било в тежест на пострадалия. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също били в доказателствена тежест на пострадалия. В случая не се установявало, че подавайки жалби и молби, ответниците са действали недобросъвестно, като не са имали намерение да защитават единствено и само собствените си права и интереси. Недоказано останало твърдяното от ищцата, че ответниците за период от 17.02.2014 г. до 16.02.2023 г., и в резултат на проведени съдебни производства по адм.д.№ 3367/ 2016 г. на ВАС и инициирано производство по допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл.109 ЗС ч.гр.д.№ 1813/ 2022 г. на Ловешки районен съд са злоупотребили с правото на жалби и молби до надлежни институции, в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на правата им. След като не се установявало противоправно поведение като елемент от фактическия състав, от който възниква вземането по чл.45 ЗЗД, ищцовата претенция следвало да бъде отхвърлена в цялост. По доводите във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, дължащи се на обстоятелството, че докладчикът по делото не се е отвел от разглеждането му, съдът приел, че разглеждането на спора от съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК, представлява процесуално нарушение, което може да засегне само правилността на постановения акт, но не се отразява на валидността му и допустимостта му. Постановилият първоинстанционното решение съдия бил избран при спазване на принципа за случайно разпределение на делата, направил своя преценка за липса на основания за отвод, и съмненията на ищеца, че той вече се е ангажирал със становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален закон, не почивало на обективни данни. Двете производства били с различен предмет и нямало доказателства за предварително формирано становище у съдията относно изхода от спора. Настоящата инстанция не открива вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим поради разглеждане на различни от заявените правопораждащи фактически твърдения. Според установената практика (решение № 60161/ 21.01.2022 г. по т.д. № 2016/ 2020 г., ІІ т.о.) съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, при нередовна искова молба, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Предметът на спора обаче се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото (определение № 783/ 08.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5868/ 2015 г., ІV г.о.). Когато съдът се е произнесъл по заявените като правопораждащи факти (причиняване на имуществени вреди от противоправно поведение, състоящо се в спиране на строителни дейности чрез издадена от съда по искане на деликвента обезпечителна заповед), правната квалификация която им е дал, не може да има значение за допустимостта на акта му. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и по твърденията на касатора за очевидната му неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален - или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката не излага твърдения за наличие на тези предпоставки, доводите й са за извършени от съда нарушения на процесуалния и материалния закон, а те не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Касационния контрол не следва да бъде допуснат и по поставените въпроси. Първите два от тях са формулирани с оглед доводите на жалбоподателката за вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по различни от заявените в исковата молба фактически твърдения. Както бе посочено по-горе, такава вероятност съдът не открива. Въззивното решение по първите два въпроса е съобразено с установената практика (виж решение № 31/ 04.03.2021 г. по гр.д.№ 1919/ 2020 г., І г.о. и цитираните в него други актове на ВКС по същите въпроси), според която правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право. Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Принципът на диспозитивното начало ще бъде нарушен когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В този случай решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Правилността на решението не може да се проверява в производство по чл.288 ГПК. Останалите въпроси не отговарят на изискванията, които ал.1 на чл.280 ГПК и практиката по прилагането й поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания останалите въпроси от изложението на жалбоподателката не отговарят. Те съставляват оплакване за ненадлежно мотивиране на въззивното решение и за неправилност на изводите на въззивния съд, че не е имало основание за спиране на производството по делото, нито за отвод на съдията, издал първоинстанционното решение, както и за значението на гаранцията в обезпечителното производство. Така поставените въпроси касаят именно правилността на обжалваното решение, а не правните разрешения на въззивния съд. По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и