Определение № 182 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 715/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на младежта и спорта срещу решение № 219/22.01.2020 г. по в. гр. д. № 2587/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 578/27.03.2019 г. по т. д. № 1585/2018 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „Валмекс“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 79 814, 02 лв. – дължимо възнаграждение по договор от 12.09.2014 г. за изпълнение на строително – монтажни дейности на обект „Ремонт на съществуваща спортна площадка в ОУ „Отец Паисий“ в [населено място], общ. Крушаре, обл. Добрич“, съгласно фактура № 1-631/2014 г. и фактура № 1-632/2014 г., ведно със законната лихва от 25.07.2018 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Заявява се становище, че неправилно предявените от „Валмекс“ ЕООД претенции са разгледани по реда на Глава тридесет и втора на ГПК, уреждаща производството по търговски спорове. Това нарушение е довело до недопустимост на въззивното решение, както и до формиране на неправилния извод, че заявеният от Министерството насрещен иск е преклудиран, поради което не е приет за съвместно разглеждане от първоинстанционния съд. В касационната жалба се релевират още допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, свързани със събирането на относими доказателствени средства, както и необоснованост на правните изводи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Кой е приложимият ред за разглеждане на спорове по изпълнението на договор, сключен в изпълнение на публична инвестиционна програма между държавен орган – орган на изпълнителната власт, и частноправен субект – търговец? Допустимо ли е решение, постановено по оспорено по съдебен ред изпълнение на такъв договор в рамките на съдебно производство, протекло по неприложим ред за разглеждане?”

2. „Допустимо ли е по изключение допускането на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на свидетелстващ официален документ на основание чл. 193 ГПК, когато се оспорва верността на твърдените в него факти, а именно, че документът не е издаден на посоченото в него място, като същевременно не се оспорва авторството на документа?“

Заявени са твърдения, че по същността си обвързващият страните договор е административен. Той, макар да не е бил правно регулиран към момента на сключване си, носи характеристиките на административен договор. Ето защо, спорът между страните е следвало да бъде разгледан по общия ред, а не по реда за разглеждане на търговски спорове. По втория зададен въпрос се твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 37/1964 г. на II ГО, решение № 7/73 г. на III ГО, решение № 202/27.02.2015 г.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, евентуално отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд София.

От ответника по касация „Валмекс“ ЕООД е депозиран отговор. В него се излагат твърдения, че касаторът не е обосновал наличието на сочените от него основания за достъп до касация. За абсолютно неоснователни са преценени от ответника твърденията на касатора, че сключеният между тях договор е административен по своя характер, както и, че е налице нарушение на права поради разглеждане на иска в рамките на производство по търговски спорове. Относно формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори въпрос в отговора се релевират доводи, че той не кореспондира на процесуалното поведение, демонстрирано в рамките на развилото се двуинстанционно производство от страна на Министерство на младежта и спорта, тъй като от него не е оспорено изпълнението на извършените строително – монтажни работи /СМР/ в количествено и качествено отношение, а само във времево. Обратно на твърдяното в жалбата в отговора се сочи, че по делото са събрани множество неоспорени от касатора доказателства, които установяват изпълнение на възложената работа от страна на дружеството изпълнител. При условие, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество, от ответника се претендира постановяване на решение, с което въззивното такова да бъде потвърдено като правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба отговаря на изискванията за редовност, подадена е от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че решение № 578/27.03.2019 г. по т. д. № 1585/2018 г. на СГС е валидно и допустимо. Твърдението за административен характер на сключения между страните договор въззивният съд е счел за неоснователно като се е мотивирал с липсата на нормативна уредба. Той, според съда, поражда присъщите на договор за изработка облигационни последици, поради което за него са приложими общите разпоредби на ЗЗД и специалните такива на ТЗ, доколкото ищецът по делото е търговец. Това обстоятелство предполага разглеждане на развилия се между страните спор именно по реда на Глава тридесет и втора от ГПК. В мотивите на решението съдът, допускайки хипотетично, че договорът между страните е с административен характер, е стигнал до извод, че спорът в този случай би следвало да бъде разгледан от административните съдилища по реда на АПК, което е в противоречие с твърдението на Министерството, че приложение намира общият исков ред. В случай, че въпреки това, последният е приложим /в съгласие с твърдението на жалбоподателя/, то според Апелативен съд София разглеждане на спора по реда на Глава тридесет и втора на ГПК не обуславя само по себе си недопустимост на първоинстанционното решение.

Въззивният съд е счел, че предявеният от „Валмекс“ ЕООД срещу Министерство на младежта и спорта иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266 ЗЗД за заплащане на 70 814, 02 лв. – възнаграждение по договор за изпълнение на СМР - е основателен. След анализ на всички възражения в отговора на исковата молба и доводите във въззивната жалба решаващият състав е намерил същите за неоснователни. Споделил е изводите на първостепенния съд, че е недопустимо при оспорване на представения по делото Акт образец 15 истинността на същия да се опровергава със свидетелски показания на лицето, което го е подписало от името и за сметка на ответника. Анализирал е липсата на доказателства за опровергаване авторството на този документ, както и негодността на представеното от Министерството удостоверение да установи, че подписалата Акт образец 15 служителката В. на сочената в него дата не е била командирована на мястото на съставянето му. Въззивният състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.

Изложените основания за достъп по касация не са налице.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос, формулиран от касатора, таргетира в твърдение за недопустимост на въззивното решение, поради обстоятелството, че спорът между страните е разгледан не по общия исков ред, а по реда за разглеждане на търговски спорове. Въпросът произтича от вътрешно противоречивото твърдение на касатора, че сключеният между ищцовото дружество „Валмекс“ ЕООД и Министерство на младежта и спорта договор от датата 12.09.2014 г. е административен, въпреки, че характеристиката му на такъв не произтича от съществуваща нормативна регламентация. Във връзка с тези доводи следва да се има предвид разписаното в чл. 19ж АПК правило, според което разглеждането на спорове, възникнали по повод административни договори, е подсъдно на административните съдилища. Следователно, твърдението на касатора, че спор по повод административен договор следва да се разгледа по общия исков ред е в противоречие с нормативната уредба.

Тъй като за наличието на недопустимост касационната инстанция и служебно е задължена да следи, предвид възприетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, то изложеният от касатора довод в тази посока следва да бъде подробно анализиран.

Твърденията на ищеца „Валмекс“ ЕООД са, че с Министерство на младежта и спорта е сключен договор на 12.09.2014 г. след проведена процедура по ЗОП. В тази посока са и мотивите на въззивната инстанция. В редица свои актове /решение № 75/07.07.2020 г. по т. д. № 732/2019 г. на II ТО, решение № 123/06.11.2019 г. по т. д. № 2682/2018 г. на I ТО, решение № 82/09.08.2019 г. по т. д. № 1206/2018 г. на II ТО, решение № 241/09.03.2017 г. по т. д. № 2799/2015 г. на I ТО, решение № 14/04.02.2013 г. по т. д .№ 1201/2011 г. на II ТО, решение № 82/19.02.2011 г. по т. д. № 658/2010 г. на I ТО, решение № 19/23.02.2009 г. по т. д. № 1201/2011 г. на II ТО/ ВКС е приемал, че договорът, сключен в резултат на проведена процедура по ЗОП, е със сложен фактически състав. Подписването му се предхожда от издаването на административни актове /решение за откриване на процедура по ЗОП и решение за определяне на изпълнител/, но по отношение на самия договор е предвидено субсидиарно да се прилагат правилата на ЗЗД и ТЗ. Ето защо, когато страна по такъв договор има качеството търговец, то по аргумент от чл. 286, ал.1 ТЗ сделката следва да се определи като търговска такава. В този смисъл е и възприетото в мотивите на решение № 14/04.02.2013 г. по т. д. № 1201/2011 на II ТО на ВКС. Следователно, производството по спора между „Валмекс“ ЕООД и Министерство на младежта и спорта попада в приложното поле на чл. 365, т. 1 ГПК, както са приели и предходните две инстанции. Действително, ответникът по иска /касатор в настоящото производство/ е направил възражение по смисъла на чл. 369, ал. 1 ГПК, но то не е било уважено с влязло в сила определение. Процесуалният закон регламентира, че преценката на окръжния съд по кой ред следва да се разгледа спора - по общия или по особения за търговските спорове, подлежи на инстанционен контрол само, когато се преминава от особеното производство по търговски спорове към общия ред на разглеждане на гражданските дела. По аргумент от противното, отказът на съда да уважи възражението за разглеждане на спора по общия ред, не подлежи на обжалване. В случай, че поради допуснато от съда нарушение на правилата за разглеждане на спора по реда на Глава тридесет и втора на ГПК е накърнено упражняването на конкретни процесуални права на някоя от страните, това нарушение подлежи на корекция по пътя на обжалване на самото решение. Това решение ще е постановено при съществени процесуални нарушения, но не и недопустимо. В този смисъл е прието в определение № 483/05.07.2013 г. по ч. т. д. № 2525/2013 г. на II ТО на ВКС, което се споделя и от настоящия състав. В задължителната практика на касационната инстанция /ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ се приема, че съдебното решение е недопустимо в случаите, в които то не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – напр. при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иск, когато не е направено искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство и др. В казуална практика по чл. 290 ГПК изрично са разграничени хипотезите, при които съдебното решение е недопустимо, и те не включват случая, при който иск е разгледан по реда на Глава тридесет и втора вместо по общия исков ред.

Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че въззивното решение не представлява недопустим съдебен акт поради обстоятелството, че спорът е разгледан по реда на Глава тридесет и втора.

Вторият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като той не е обусловен от приетото в мотивите на въззивното решение, че оспореният от Министерството Акт образец 15 е официален удостоверителен документ, по отношение на който да е допустимо откриване на производство по чл. 193 ГПК. Последователно в практиката на ВКС е приемано /решение № 771/2005 г. по гр. д. № 648/2003 г. на I ТО, решение № 638/24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г. на II ТО, решение № 138/17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на II ТО, решение № 121/27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г. на I ТО, решение № 84/30.07.2015 г. по т. д. № 1428/2014 г. на I ТО, решение № 43 по т. д. № 61 341/2016 г. на I ГО, решение № 120/20.06.2017 г. по т. д. № 1032/2016 г. на I ТО/, че документите, издавани в процеса на строителство съгласно Наредба № 3/31.07.2003 г., имат характера на частни свидетелстващи и като такива не обвързват съда с материална доказателствена сила относно удостоверените в тях обстоятелства. Като частни документи те обвързват съда да приеме, че посоченото като автор на документа лице, е направило изявлението, обективирано в документа – чл. 180 ГПК. Отнесено към разглеждания случай, това означава, че след като по делото не е оспорено авторството на Акт образец 15 досежно подписалата го служителка на Министерство на младежта и спорта В., то документът изхожда от нея като представител на ответника и удостоверените в него неизгодни за последния обстоятелства в съгласие с процесуалните правила следва да се считат за осъществили се. До такъв извод е стигнал и въззивния съд като е преценил и обстоятелството, че посочените в Акта обстоятелства не са оборени от други доказателства, събрани чрез допустими доказателствени средства. Безспорно гласните такива са недопустими, предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК при изричното противопоставяне от страна на ищеца, обективирано в допълнителната искова молба /лист 84 и 85 от делото на СГС/.

Следва да бъде посочено и обстоятелството, че неудовлетворен се явява и соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираната в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване практика е нерелевантна към процесния спор.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

При изхода на производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касационната жалба „Валмекс“ ЕООД следва да се присъдят сторените разноски, за които са представени доказателства. Същите възлизат в размер на 2 200 лв. – адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС