Определение № 2423 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 493/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Х. В., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. Б., против въззивно решение № 1415 от 24 ноември 2022 г., постановено по в.гр.д. № 2622/2021 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 262373 от 8 април 2021 г. и решение № 261295 от 13.04.2022 г., постановени по гр.д. № 2364/2019 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от В. срещу С. Л. П. и И. Д. П. иск за признаване за установено, че сключеният между В., като продавач, и С. и И. П., като купувачи, договор за покупко-продажба на апартамент, обективиран в н.а. № х, т. хх, рег. № хххх, нот.д. № 145/16.04.2013 г. на нотариус М. И., рег. № х на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд София, е нищожен поради липса на съгласие и накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, и чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, и е потвърден отказът на първоинстанционния съд да допълни решението и да се произнесе по иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът е извършил преценка на събраните по делото доказателства относно действителната уговорка между страните по процесния договор в противоречие с принципа по чл. 12 ГПК. Неправилно съдът е приел, че не се установява между страните да е имало уговорка за обратно връщане на имота, след като жалбоподателката изплати на купувачите дадената й от тях сума за погасяване на неин личен дълг, а че действителната воля на същата била да продаде имота си на купувачите и да продължи да живее в него под наем. Жалбоподателката твърди, че житейски неправдоподобно и правно нелогично би било да прехвърли собствеността на жилището си за сума около пет пъти под пазарната му стойност, и дори под данъчната му оценка, и да продължи да живее в него под наем. Сочи, че са изслушани обективни и непротиворечиви показания на свидетелите Н. и Г., които са присъствали при разговор по телефона на В. с П. и са чули за процесните уговорки; съдът обаче не им е дал вяра, а се е позовал косвено на показания на св. П., който не е присъствал на уговорките между страните, а знаел от ответника за „действителната“ воля на В.. Жалбоподателката счита, че последните показания следва да се ценят съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, тъй като свидетелят бил съученик и близък на ответника. По-нататък твърди, че обясненията й са правдоподобни и кореспондират напълно с останалия събран по делото доказателствен материал, като отбелязва, че от сключените от П. договори за заем с „В. кредит“ безспорно се установява, че с взетия от него заем се погасява предишно нейно задължение към заемодателя, а сумата е една и съща – 40685 лева. Изложеното според жалбоподателката означава, че е допусната грешка от въззивния съд при анализа на доказателствата, т.е. е налице очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя се и правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответниците по касационната жалба С. Л. П. и И. Д. П., с адрес в [населено място], чрез адв. М. М., в писмен отговор изразяват становище за нейната неоснователност. В обжалваното решение се приема, че са предявени искове за установяване нищожност на сделка между страните като сключена при липса на съгласие от страна на ищцата и поради противоречие с добрите нрави. При проверка на допустимостта на производството съдът е констатирал, че между страните е водено гр.д. № 7147/2015 г. по описа на Софийски градски съд за нищожност на същата сделка. В него ищцата е претендирала нищожност на сделката поради противоречие със закона и добрите нрави и унищожаемост на сделката поради измама и крайна нужда. Твърдяла е, че сделката е сключена при уговорка за изкупуване на имота, която не е спазена от ответника; че фактическият й съжител не е дал съгласие за сделката; че е налице нищожност поради незаплатена цена по сделката. Посочените искове са отхвърлени с решение на Апелативен съд София по гр.д. № 1072/2018 г. по описа на съда, влязло в сила на 10.12.2018 г. след недопускането му до касационно обжалване. Въззивният състав намира, че в производството пред него твърденията и исканията на ищцата касаят установяване на нищожност поради липса на съгласие и поради противоречие с добрите нрави, които основания за нищожност са различни от изследваните по предходното дело и затова производството по делото се явява допустимо. По делото е приложено решение от 16 март 1994 г по гр.д. № 2122/1993 на Районен съд София, с което процесното жилище в [населено място] е прието да е индивидуална собственост на Е. В.. От договор за паричен заем от 16.04.2013 г. е установено, че „В. кредит“ ООД предоставя на С. П. заем от 50000 лева. Заемодателят е поел задължение в деня, в който заемателят учреди първа по ред ипотека върху недвижим имот, да преведе по сметка сумата от 40685 лева, с която да се погасят задълженията на Е. Х. В.. От представения по делото н.а. № х, нот.д. № 145/2013 г. на нотариус М. И. с район на действие Районен съд София, се установява, че ищцата продава на ответниците своя апартамент № 64, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 84,90 кв.м., ведно с мазе № 5 от 3,38 кв.м., за сумата 40685 лева, за която в нотариалния акт е отразено, че е платена от купувачите по посочена от ищцата-продавач банкова сметка на „В. кредит“ ООД в „Райфайзенбанк България“ АД преди сключване на договора. Продавачът е поел задължение да предаде владението на имота при сключване на договора. Посочена е данъчната оценка на имота от 47433,50 лева. Договорът е двустранно подписан, като подписите не са оспорени. По делото са представени още и: договор за наем на недвижим имот от 16.04.2013 г. с нотариално заверени подписи на 16.09.2013 г., с който П. отдават под наем на В. процесния имот за срок от една година срещу заплащане на наемна цена от 1000 лева месечно; договор за ипотечен кредит от 17.12.2013 г., сключен между П. и Банка Д. ЕАД, за получаване на кредит от 112900 лева, който е обезпечен с ипотека върху процесния имот; н.а. № ххх от 18.12.2013 г., нот.д. № 1581/2013 г. по описа на нотариус М. Г., за учредяване на договорна ипотека; копия от разписки от 2016 г. за получени суми от П., предадени му от адв. Б.. Пред първоинстанционния съд са изслушани свидетели. Предвид установените факти съдът приема за безспорно, че ищцата е била собственик на процесния имот, който е продала на ответниците. Към момента на продажбата на имота ищцата е имала задължение към „В. Кредит“ ООД, което е погасено от С. П., който е изтеглил заем от същото дружество и е договорил този заем да бъде използван за погасяване на задължението на ищцата. Впоследствие ответниците са ипотекирали имота за обезпечаване на свое задължение към Банка Д. ЕАД. Според св. П., брокер, той е свързал ответника П. с ищцата. Тези показания са възприети от съда, тъй като свидетелят установява факти, които е възприел (извършил) лично и ги излага последователно и логично. От друга страна, показанията на св. Г. и Н. не са кредитирани – съдебният състав счита, че тези свидетели преразказват факти, които са чули от ищцата, и не са очевидци на договорките между ищцата и първия ответник, нито на отношенията между тях. Съдът разглежда като първо по тежест твърдението за нищожност на договора поради липса на съгласие, което приема за недоказано, доколкото представеният по делото нотариален акт е двустранно подписан, като подписите не са оспорени. Посочено е, че са налице две съвпадащи волеизявления, поради което следва, че договорът е сключен валидно, при наличие на съответни воли, а какви аргументи стоят зад изразената воля от страна на ищцата да продаде своя имот, е без значение. В случаите, когато изразената воля изхожда от автора си, ищцата, но същата не желае последиците от сделката да я обвържат, не е налице нищожност на сделката поради липса на воля – напротив, воля е изразена и авторството на лицето, изразяващо волята, е безспорно. В случая ищцата има твърдения и за това, че е желаела сделката да я обвърже временно, при определени условия, което обаче е било предмет на разглеждане по гр.д. № 7147/2015 г по описа на Софийски градски съд, и в рамките на това дело това твърдение на ищцата е решено със сила на пресъдено нещо. Съдът подчертава, че основание да се приеме, че сделка е сключена при липса на воля или съгласие, е хипотезата, когато съгласието е дадено на шега, или при упражнено насилие, но такива факти по делото нито се твърдят, нито се доказват. Във връзка с твърдяното противоречие с добрите нрави като основание за нищожност съдът посочва, че при процесната покупко-продажба на недвижим имот действително договорената цена е по-ниска от данъчната оценка на имота, но това не е въведено като порок на сделката в производството. Цената е заплатена чрез погасяване на задължението на ищцата към трето лице, което е редовен погасителен способ. Съдът приема, че не се установяват неморалност на сделката и на целения с нея резултат. Освен това изложените от ищцата твърдения за условията, при които сделката е сключена, също не се доказват по делото, а и верността на твърдението на ищцата за сделка с право на изкупуване е отречено със сила на пресъдено нещо по гр.д. № 7147/2015 г. От сключения между страните договор за наем не произтича обратният извод. Тълкувайки договора заедно с показанията на свидетеля П., съдът достига до заключение, че в изпълнение на договора за покупко-продажба от 16.04.2013 г. ищцата е предала на ответниците владението върху процесния имот, който е искала да продаде, но да остане да живее в него под наем. По отношение на направеното пред първоинстанционния съд искане за допълване на решението му, въззивният съд констатира, че в исковата молба липсват твърдения и петитум за заобикаляне на закона с посочената сделка, както и за съзнателно сключване на сделка или сделки в опит да се постигне някакъв забранен резултат, който е целен от страните. Затова е приет за правилен изводът на първата инстанция, че липсва сезиране и с иск за установяване на нищожност на процесната сделка поради заобикаляне на закона. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Неоснователно е твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Жалбоподателката обосновава очевидната неправилност на решението с доводи, че въззивният съд е допуснал грешка при преценката на събраните по делото доказателства и изводите му са необосновани, като сочените доводи са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено, непосредствено от мотивите на въззивния съдебен акт, без да е необходимо да се преценяват както съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, така и на доказателствата по делото или процесуалните действия на страните и съда. В допълнение, и при служебната проверка на обжалваното решение касационният съд не констатира наличието на поддържаната хипотеза. По въпроса за обективната преценка на събраните доказателства, т.е. по вътрешно убеждение, съгласно принципното изискване на разпоредбата на чл. 12 ГПК, жалбоподателката твърди, че в противоречие с този принцип е извършена преценка на доказателствата относно действителната уговорка между страните по процесния договор за покупко-продажба от 2013 г. Противоречие с практиката на ВКС по въпроса не се установява. Последователно от ВКС се приема, че вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е осъщественият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, съпътства друг - установен по делото факт. В процесния случай въззивният съд е процедирал именно в съответствие с посочения начин. Разглеждайки в съвкупност представените документи и свидетелските показания, съдът е изложил своите правни изводи по заявените основания за порок на процесната сделка. Обстоятелството, че жалбоподателката се стреми да докаже чрез тях друг порок, извън изрично определения предметен обхват на делото, или заявява несъгласието си с правните изводи на съда, не може да доведе до извод за нарушаване на вътрешното убеждение на съда. Ответниците претендират присъждане на сторени за касационното производство разноски, но доказателства за действително направени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,