Определение № 666 от 06.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1821/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 36527 от 05.12.2019 г. от Р. Р. Д. от [населено място], чрез адв. Д. З. от АК-П., против въззивно решение № 1226 от 30.10.2019 г., постановено по в. гр.д. № 1699/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 203 от 08.05.2019 г. по гр.д. № 1940/2018 г. по описа на Районен съд – Асеновград в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да заплати на Р. Р. Д. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство с обвинение за престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за което е бил признат за невинен и оправдан, за разликата от 5 000 лв. до 10 000 лв. и в тази част искът е отхвърлен, както и в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати разноски над размера от 345 лв. до 690 лв. В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по обуславящи правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с установената практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за неговото определяне, е разрешен в противоречие с указанията, дадени с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и в противоречие с постановените от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решение № 60 от 13.04.2018 г. по гр.д. № 2611/2017 г., IV г.о., решение № 389 от 04.08.2014 г. по гр.д. № 40/2013 г., IV г.о., решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 396/2010 г., III г.о. На следващо място, касаторът счита, че е налице противоречие с възприетото в решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о., по въпроса - дали следва при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да се взема предвид критерият икономически растеж, стандарт на живот и средностатистически показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Отделно от това се релевират основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въпроса: как се отразява оставането на същата работа на размера на обезщетението за неимуществени вреди и този факт признак ли е, че преживеният стрес е с по-нисък интензитет, съответно как се отразява това при прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не е взел становище по нея в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 26.11.2014 г. по сл.д. № 160/2013 г. по описа на О. -П., ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като му е била определена мярка за неотклонение „подписка“. Постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда по НОХД № 446/2016 г. на Районен съд - Асеновград била потвърдена с неподлежащо на обжалване и протест решение от 02.10.2017 г. по ВНОХД № 1271/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, поради което въззивният съд е приел, че безспорно е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, но определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 10 000 лв. е завишен. В мотивите на съдебното решение е изложено, че повдигнатото обвинение е пряко свързано с работата на ищеца, но въпреки това не се установява настъпването на обективни неблагоприятни последици за него в трудов аспект, доколкото същият продължава да работи на същото място и към този момент. Според въззивния съд не се установяват и обективно настъпили отклонения в здравето или нормалния начин на живот на ищеца. Що се отнася до твърдените неимуществени вреди вследствие на наложената мярка за неотклонение „подписка“, въззивният съд приема, че такива не са доказани по делото. Отделно от това, обичайните стрес, неувереност и тревожност, които се свързват с незаконното наказателно преследване, не са продължили твърде дълго във времето с оглед разумната му продължителност от 2 години, 11 месеца и 9 дни, още повече, че в периода от 26.04.2017 г. до 02.10.2017 г., ищецът е бил вече оправдан по повдигнатото му обвинение от първата инстанция. При така установените факти и с оглед тежестта на обвинението/нетежко умишлено престъпление с оглед разпоредбата на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда лишаване от свобода до пет години и глоба до хиляда лева/, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за причинените и доказани неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение следва да се оцени на 5 000 лв. С тези мотиви съдът е отменил частично първоинстанционното решение в неговата осъдителна част и е намалил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв. на 5 000 лв., както и размера на присъдения в полза на Р. Р. Д. адвокатски хонорар, съобразно на уважената част от иска. За да е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, следва касаторът да е посочил правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В разглеждания случай, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ищецът касатор е поставил правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани с приложението на обществения критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за неговото определяне, както и да съобрази определения размер с икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Тези въпроси са от значение за изхода на спора и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Напротив, въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В случая мотивите на въззивното решение са съобразени с трайно установената практика на ВКС, както и със задължителните указания на ППВС № 7 от 30.12.1959 г., съгласно които мотивите следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил, че в случая липсват доказателства за наличието на особен интензитет на претърпените вреди извън обичайно присъщите страдания за едно лице, обвинено незаконно в извършването на престъпление. Дори обратното – приел е за установено по делото, че в здравето, обществения и професионален живот на лицето не са настъпили обективни изменения, които да обосновават по-висок размер на обезщетението от това, определено от въззивния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането не представляват критерий за определяне на обезщетението, а база за определяне на неговия конкретен размер към съответния релевантен момент. Съдът не е длъжен във всички случаи да изложи конкретни мотиви в тази насока. Достатъчно е посочените показатели да бъдат съобразени при постановяване на решението, а липсата им не винаги обосновава допускане на касационния контрол. Нарушение в тази насока също не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, което е видно и от представената от самия касатор съдебна практика. Въпросът относно това, как се отразява оставането на пострадалия на същата работа на размера на обезщетението и дали този факт е признак, че преживеният стрес е с по-нисък интензитет, представлява фактически, а не правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. Преценката за отражението на определени установени по делото обстоятелства върху размера на справедливото обезщетение предпоставя винаги анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. На така поставения въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, който да послужи за установяване, респективно уеднаквяване на съдебната практика по всички казуси, тъй като преценката за значението на точно определени обстоятелства по делото не може да бъде изначално извършена, изолирано и вън от анализа на всички конкретни данни по всеки един правен спор за обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Трайно установено в съдебната практика е разбирането, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не са предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВС и ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. Не е налице и релевираното от касатора основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване, тъй като не се констатира наличието на такъв съществен порок на обжалваното решение, който да е установим без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Липсва основание обжалваният въззивен акт да бъде квалифициран като постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е доказаните негативни преживявания на ищеца, предвид продължителността на наказателното преследване и тежестта на престъплението, за което е обвинен. Паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е аргументиран с продължителността на воденото наказателно производство, вида и характера на упражнената процесуална принуда, постановяването на оправдателна присъда още от първоинстанционния съд, както и с обстоятелството, че по делото не се установява обвинението да е причинило обективно установими изменения в личността, начина на живот и средата на ищеца. С оглед на това, заявените твърдения в касационната жалба на практика представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, се налага изводът, че въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната от касатора задължителна практика, както и с посочените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а не в противоречие с тях. Поставените въпроси относно присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди се свеждат до преценката на съда за релевантните по спора факти и необходимостта от тяхното задълбочено обсъждане от страна на въззивния съд за постановяването на правилно и справедливо решение. По своята същност обаче, те представляват оплакване срещу правните изводи на въззивния съд във връзка с приетите за установени фактически обстоятелства, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,